— Тихо — Майлоу наведе глава към нея. — Да, това е „Скайтауър“. Само мога да се надявам, че в главата на нашия приятел няма да се събудят отдавнашни спомени.

— Кога се махаме? — попита Джан.

Според нея градът все още беше твърде далеч и стомахът й се присвиваше от идеята да прелетят цялото разстояние с един от японските планери. А с всеки изминал миг градът отново се отдалечаваше — „Господарят Панглот“ прелетя край него в широк кръг и вече поемаше към космическата база „Армстронг“, на североизток.

— Трябва да се стъмни съвсем — прошепна Майлоу.

— Но как ще виждаме накъде се движим? — разтревожи се Джан.

— Не съм ли ти споменавал? Виждам великолепно в тъмното.

Тя отдавна вече не се учудваше на качествата на Майлоу. Само кимна и каза:

— Е да, ама аз не виждам.

— Не се притеснявай. Ще поема управлението. Прави каквото ти казвам и всичко ще мине без грешка. Единственият ни проблем е онази буря над хълмовете. Дано отмине в друга посока.

— А какво ще правим с този проблем? — тя леко завъртя глава към мрачните им придружители, които се преструваха, че наблюдават града, а не тях. Майлоу също ги погледна набързо и сви рамене.

— Те не са проблем. Обратно, ще ни бъдат от полза. Е, поне един от тях.

Той не навлезе в подробности, а тя и не настояваше. И без това скоро щеше да научи какво е искал да каже. А дотогава той нека си се радва на малката игра на тайнственост.

Градът все повече се отдалечаваше и скоро Джан трудно различаваше неговите кули при редките проблясъци на мълниите. Но можеше ясно да вижда светлините на „Господаря Панглот“, който следваше „Ароматния бриз“ на около миля. Мислите й неизбежно се насочваха към Сирай — дали беше в „Ароматния бриз“ или пък в „Господаря Панглот“? В безопасност ли беше? Какво й се случваше точно сега?

Да си задава такива въпроси, означаваше само да засилва безпокойството си за Сирай и Джан се опита да не мисли за нея. Погледна Майлоу, взрян мълчаливо някъде в пространството. Но видът му само отвори пътя на нова поредица тревожни въпроси — какво я караше да повери отново живота си в ръцете на това странно същество, нали вече знаеше, че не бива да му вярва? Всеки факт, който откриваше, още повече я объркваше и дразнеше. И както винаги, не знаеше какво в разказите му за отдавнашните времена е истина и какво е измислица, съчинена, за да постигне някаква своя цел.

Например трудно беше да приеме историята за жената на име Миранда. Тя буквално представлявала Майлоу в женско тяло. Тоест организъм, клониран от негова клетка, след като с генно инженерство променили Y-хромозомата. Така Майлоу можал да се ожени за себе си. „Този брак вместо в небесата бе благословен в лабораторна колба“, беше преливащият от мрачен хумор коментар на Майлоу. Джан остана с впечатлението, че връзката с тази клонирана жена не е осъществила желанията му, но колкото и да го разпитваше, Майлоу отказваше да говори за Миранда. Помнеше, как той кисело каза на военачалника, че Миранда е умряла, и се питаше по какъв ли начин точно е станало това.

— Време е — промърмори Майлоу. Завари я неподготвена.

— Какво?… — започна тя, но Майлоу тръгна към двамата войни.

Каза им нещо на техния език. На Джан й прозвуча като въпрос. Двамата се намръщиха и се спогледаха, а Майлоу се доближи още. После се стрелна…

Самураите нямаха време да измъкнат мечовете си. Единият отлетя назад, блъсна се в стената и рухна на колене, от носа му шуртеше кръв. Майлоу вече държеше другия за главата. Рязко я изви с ужасяваща сила. Прешлените на врата изпращяха. Джан обърна погледа си настрани. Когато се съвзе, войнът лежеше по лице на пода, а Майлоу се навеждаше над първия. Стовари ръба на дланта си върху тила му. И този войн се просна по лице и не мръдна повече. Майлоу разкопча препаските му и ги хвърли с мечовете и ножовете в краката на Джан. Вдигна мъртвеца, занесе го до парапета и го метна във въздуха без никакво усилие. Мракът скоро погълна падащия надолу труп. Майлоу се зае да съблича другото тяло.

Всичко стана толкова бързо, че Джан не осъзнаваше случилото се. В един момент имаше при тях, на малката площадка, две живи, дишащи човешки същества, а след примигване на окото вече бяха мъртви. И единият вече доближаваше земята…

Майлоу навличаше дрехите и бронята на мъртвия войн. Погледна Джан и каза:

— Вдигни тези оръжия. Ще ти потрябват.

Тя се подчини. Той си сложи шлема и се ухили неприятно.

— Как ти се струва?

— Всичко е твърде малко за тебе. Няма никого да измамиш… поне не за дълго.

— Не очаквам да се промъкна дотам и обратно, без изобщо да ме забележат — рече невъзмутимо той. — Особено с планер под мишницата. Но маскировката ще ми даде мъничко предимство — само това ми е нужно. Доскоро…

Той вдигна почти голото тяло и го хвърли през парапета леко, както и първото, после изтича по площадката и изчезна в люка. Джан въздъхна и се облегна на парапета. Опитваше се да прикрие оръжията с тялото си, за да не ги види някой японец, появил се на площадката, преди да се върне Майлоу. Под куртката си носеше бутилка с вода и торба с оризови питки. Очакваше следващите десетина минути да бъдат много, много дълги. Майлоу смяташе, че толкова ще му стигнат, за да се добере до най-близкия склад за планери, да открадне един и да се върне на площадката. Тя се питаше какво да прави, ако той не дойде. Да се прободе с един от ножовете? Да скочи? Все едно, по-добре ще е, отколкото да попадне в ръцете на военачалника, освирепял от лъжите на Майлоу.

Времето наистина се точеше мъчително бавно. Дланите й се изпотиха, трепваше от най-малкия шум. Къде ли беше Майлоу? Сигурно десетте минути вече са минали…

Тя подскочи. Някой идваше. Тичешком. Майлоу нахълта през люка. Под едната ръка носеше сгънат планер, в другата стискаше меч. Джан първо си помисли колко смешно малък изглежда планерът, за да носи двама души, после видя капещата от острието кръв.

Очите на Майлоу мятаха диви погледи както преди. Той разтегли устни в безумна гримаса:

— Малко по-трудно се оказа. Направих там малка касапница, но сигурно оцелелите вече са се опомнили и препускат след мен. Нямаме много време.

Той пъхна меча в ножницата и започна да разгъва планера. Джан вярваше, че вижда магия — това нещо растеше с всеки миг, металните тръби ставаха четири пъти по-дълги, коприната на крилото се разперваше безкрайно… Скоро планерът се просна в истинските си размери на площадката. Майлоу неочаквано ритна парапета, успя да го разцепи. Още два ритника и целият парапет изчезна. Джан се дръпна от ръба. Перспективата да скочи в черната пустота и да зависи само от хилаво копринено платно, кухи метални тръби и няколко жици съвсем загуби привлекателност.

— Бързо! — подкани я Майлоу. — Препаши оръжията и се напъхай в този хамут.

Той вече нагласяше своя хамут, окачен с телове за центъра на планера. Тя припряно стегна колана и се вмъкна до него. Ремъците обвиваха бедрата и кръста й. Планерът беше подпрян на задния ръб на крилото. От центъра висеше и метален триъгълник, сглобен от тръби.

— Хвани се за тази тръба, ето така — каза Майлоу и сграбчи хоризонталната част на триъгълника. Джан направи същото с болезнено блъскащо в гърдите й сърце.

— Щом скочим, не сгъвай тялото си и прави каквото ти казвам. Разбра ли?

— Да — отвърна тя.

Устата й веднага пресъхна.

— Добре, пристъпи към ръба и се приготви да се оттласнеш с пълна сила, когато ти дам сигнал.

Застанаха на самия ръб, коприненото крило стърчеше, почти изправено зад тях.

— Щом кажа „три“, скачаш — предупреди я Майлоу, присвил крака за скок.

Джан също се приготви. Вятърът подхвана дългата й коса и я залепи на лицето й. Коприната на крилото заплющя.

— Едно…

Зли викове зад тях. Японците идваха.

— Две… три!

Всеки миг озверелите японски войни щяха да изпълнят площадката и това моментално освободи Джан от съмненията преди скока. Усилието напрегна мускулите й до скъсване. И веднага, щом се отделиха от площадката, оттам запукаха изстрели, край бузата й свирна куршум.