— Да ти е сладко.

— Ще ти се отблагодаря.

— И аз на това се надявам — той я погледна в очите. Ясно беше за какво говори.

— Исках да кажа — ще ти върна парите.

— Няма да има нужда, щом споразумението ни влезе в действие.

Той пъхна парчето месо в устата си и го задъвка доволно, без да отмества очите си от нея. Джан отмести поглед встрани. Съсредоточено заразглежда рисунката на стената.

— Кой я е правил? — попита тя с огромното желание да промени темата.

— Аз.

Тя махна с ръка към вихрушката от цветове и форми.

— И какво означава?

— Ако имаш предвид какво би трябвало да представя, отговорът е — нищо. Това е помощно средство за отпускане. Като се съсредоточавам върху него, по-лесно влизам в неутрално състояние на съзнанието. Тоест пускам в действие веригата от невропептиди, за които ти говорих, онези естествени „лекарства“ за щастие в мозъка.

— А, така ли било — каза бавно Джан.

Рисунката й се струваше подходяща за всичко друго, но не и за отпускане. Опасявайки се, че ей сега ще бъде подложена отново на дълга и безсмислена лекция, тя го заразпитва къде е живял, преди да го качат в „Господаря Панглот“.

— В океана — отговори той. — В морски комплекс.

— В какво?

— Можеш да го наречеш плаващ град. Някога са били в изобилие. Но моят сигурно беше един от последните оцелели. В океаните също са се развили особени форми пустош. Станаха прекалено опасни. Поне за човека.

Тя попита защо.

— Ами, първо заради главоногите. Те всъщност вече господстват там, благодарение на проклетите японци.

Джан му напомни, че не знае значението и на двете думи.

— Японците бяха и може би още са обитатели на едни острови. Обичаха да ядат главоноги. А главоногите са вид риба. Примитивен вид с много меки тела и множество пипала. Изглеждат сякаш че идват направо от кошмарите ти, но за японците са деликатес. Е, не само за японците. И други народи ги включвали в кухнята си, но японците направо се побърквали по тях. Най-любимият им вид се наричал „сурумейка“. Отглеждали го в огромни морски стопанства край своите острови. После започнали да си играят с гените му, за да получат по-големи, по-бързорастящи „сурумейка“ и… неизбежното се случило.

— И какво било то?

— Някои от тях се измъкнали от стопанството в открито море. Смесили се с естествения вид „сурумейка“ и се получил нов вид суперглавоного. Размножава се бързо, издръжливо е. И хитро. Преуспяло е за сметка на повечето останали видове риби. Но „сурумейката“ не е единствената опасност в океана, накрая трябваше да признаем поражението си. Преместихме се в по-плитки води близо до брега, въобразявахме си, че са по-сигурни…

Той тъжно поклати глава.

— „Господарят Панглот“ ли?

— Да. Навътре в океана рядко виждахме Небесни господари. Когато забележехме някой, постъпвахме както ако някоя по-силна буря заплашваше комплекса — потапяхме се на няколкостотин фута под повърхността. На такава дълбочина нищо не можеха да ни направят нито бомбите, нито бурите. Пък и за наш късмет оръжейниците на Небесните господари бяха забравили как се правят дълбочинни мини. Но когато трябваше да се преместим в плитките райони, вече не можехме да се пазим по същия начин. Не ни достигаше дълбочина, когато се появи „Господарят Панглот“. Заявиха ни, че вече сме в тяхна територия и поискаха да плащаме данък. Нямахме избор и се опитахме да се бием.

— А защо не платихте данъка?

— Бяхме в същото положение като вас. Съществуването ни зависеше от рибата и отглеждането на планктон. Едва изхранвахме собственото си население. Не можехме да им отделим храна. Някога сме имали машини за извличане на метали и други вещества от морската вода, но повечето вече не ставаха за нищо. От тях вземаха части, за да поддържат в действие нашата най-ценна машина — работеше от слънчевата енергия и превръщаше морската вода в прясна. Затова избрахме съпротивата. Имахме примитивни оръдия и харпуни, използвахме ги срещу „сурумейката“ и гигантските морски червеи, но и те се оказаха безполезни. Лазерите унищожиха снарядите и харпуните, както се справиха и с вашите ракети. Разбира се, бяхме чудесна мишена за бомбите на Небесния господар. Взривиха камерите за регулиране на дълбочината и комплексът потъна. Аз съм един от малцината оцелели. Хванаха ме и оттогава съм тук.

— От три години, така ли?

— Точно така, от три години. А ми изглеждат тридесет. Но поне едно нещо зная твърдо — няма да прекарам още три години в този хвърчащ зверилник.

„Вярно е“, съгласи се тя, защото се сети за бомбата в джоба на дрехата си. Побърза да попита:

— Колко време живя в този плаващ град?

— Откакто съм се родил. Почти два века.

Очите й се разтвориха широко от изненада.

— Но значи…

— Да — каза той. — Почти в края на живота си съм. По моето броене съм на сто и осемдесет години. А това означава, както и ти се канеше да отбележиш, че ми остават двайсетина плюс-минус пет. Онези, които са ни променяли генетичните програми, добре са се сетили за тази петгодишна несигурност. Би било проява на твърде лош вкус, ако знаехме точно деня на собственото си генетично самоунищожение, пък било то и сравнително безболезнено.

— Никога не съм срещала толкова стар човек — Джан го оглеждаше с някакво ново любопитство.

— Не си ли? Ами, не е възможно — той явно се озадачи. — Сигурно в твоя град някои хора са стигали до крайната възраст.

— Не. Сега вече не. Аведон е… беше… една от най-възрастните. Доста над стоте. Но майка ми казваше, че когато била младо момиче, мнозина в Минерва достигали деня на Сбогуването.

Той направи гримаса.

— Само вие в Минерва сте могли да го наречете така. Предполагам, че това е още един признак на промените напоследък, щом вашите хора не са достигали определения им живот. Условията долу стават все по-сурови и нараства процентът на фаталните инциденти. Но и тук не съм срещал някой на моята възраст. Може би при Аристократите е друго. Сигурен съм, че избягват рисковете, ако могат, и затова мнозина оцеляват до края.

Тя го гледаше замислено.

— Затова знаеш толкова много неща за старите времена, защото и ти си стар.

Той се разсмя.

— Не съм толкова стар. Не, просто историята ми е любимо занимание. В комплекса имахме добре уредена библиотека от електронни записи. И предостатъчно време за самообразование. Животът там беше наистина сигурен и не се отличаваше с нищо особено. Допреди тридесетина години, когато натрупването на тези генетични говна премина критичната маса и изведнъж се оказахме в супа от главоноги, мутирали водорасли и онези скапани морски червеи…

Той спря, взе манерката и я надигна за дълга глътка, сякаш искаше да преглътне кислоча от спомените си. Пак се усмихваше, когато постави манерката на мястото й.

— Учуден съм, че според тебе зная „толкова много“ за старите времена. Бях си създал впечатлението, че за тебе всичко, казано от мен, е само глупост и безсмислица.

Тя не се хвана на уловката. Вместо това рече:

— Не се ли тревожиш? Толкова си близо до деня на… на… сбогуването?

— Случва се — призна той. — Но не често. Поне засега. Сигурно ще бъде по-различно след десетина години, ако изобщо преживея и тях. Тогава ще започна да псувам гадните политици от двайсет и първия век и техния закон за двестате години. Само като си помислиш, държали сме в ръцете си тайната на безсмъртието и нищо не сме направили… Истинска лудост. Вече всичко е загубено.

Лицето й ясно показваше степента на недоверието.

— Наистина ли сме могли да станем безсмъртни?

— Абсолютно. По същия път, по който продължителността на човешкия живот е била увеличена от около седемдесет до двеста години. Използва се същият механизъм — генетично се предотвратява клетъчната зрялост. Открили тайната при изследванията върху рака. За разлика от нормалните клетки, които обикновено умират след петдесетина деления, раковите клетки са безсмъртни. Могат да се делят вечно, защото никога не достигат зрелостта, и затова молекулярните часовници в техните ядра не се събуждат. Установили точно гените, отговарящи за този механизъм, и вече било възможно да се приложат промените и към нормални клетки. Но вместо да ги направят безсмъртни, само забавили настъпването на зрелостта.