— Не — твърдо каза Хелън, клатейки глава. — Това е невъзможно. Невъзможно е от научна гледна точка. Ако ми позволите да обясня…

Този път Аведон я прекъсна:

— Стига приказки за науката на Мъжа в тази зала. Ще се задоволим и с твоите уверения. Седни, Сестро Хелън.

Тя седна с още по-изчервено лице. Ана се възползва от момента и заяви на висок глас:

— Науката на Мъжа… ето това ни е проблемът. Планът на Мелиса прелива от тази наука. Ракети! — тя направо изплю думата с отвращение. — Тези оръжия не само нарушават конституцията, те са светотатство. Майката богиня ще отвърне лика си от нас, ако прибегнем до оръжията на Мъжа.

— Същото слушахме и когато започнахме да си служим с огнехвъргачките, а още не сме видели знак, че противоречим на Майката богиня — каза Мелиса.

— Така ли? Ами какво ще кажеш за нашите ниви, дето ги погълна пустошта? — попита Ана.

— Ако не ги използвахме, гъбичките щяха вече да покрият целия град. Огнехвъргачките са единственото действено оръжие срещу спорите. Да не споменавам и за повечето от големите животни, а те все по-често застрашават границите.

— И все пак Минерва е заплашена от гибел — настоя Ана.

Мелиса въздъхна.

— Ако успеем да победим Небесния господар, ще имаме достатъчно зърно да изкараме зимата. Да се надяваме, че дотогава ще си възвърнем поне част от земята. Но ако отстъпим, съдбата ни е предрешена.

— Можем да опитаме преговори с Небесния господар. Можем да му обясним положението си. Та то е толкова очевидно отгоре! — извика Ана. — Да речем, ще му предложим една трета от дължимия данък и ще обещаем останалото за по-късно. Нека разчитаме на милосърдието му.

Мелиса се изсмя горчиво.

— Кога ли някой от Небесните господари е имал милост? Сякаш не знаеш за какво ни смятат нас — земните жители. За земна сган. Ние не сме хора за тях. Нищо повече от част от пустошта, останала след Генетичните войни. По-добре искай милост от някой огромен гущер. Не, единственият ни шанс е да свалим „Господаря Панглот“ с огън. Време е ние, сестрите от Минерва, да се освободим от гнета на Мъжете!

Това реши спора. Джан физически усети, как вълната от чувства в залата се обърна безпрекословно в полза на Мелиса. Тя спечели. След малко и гласуването го потвърди. Преброяването на вдигнатите ръце й даде предимство от 23 гласа. Джан си отдъхна. Не се налагаше да умира. Все още не. Оставаха й поне две седмици.

Но двете седмици отминаха с плашеща бързина. Джан искаше да им се наслади, но не й остана време.

Мелиса я принуждаваше, както и всеки друг от останалите, да работи до изнемощяване, за да успеят с подготовката. Джан отговаряше за една от многото групи от по три жени, които трябваше да изстрелят ракетите. Те безкрайно повтаряха процедурата на изстрелването, монтираха ракетите в стартова позиция, махаха маскировъчната мрежа, закриваща устройството, преструваха се, че палят заряда и хлътваха зад набързо изградената защитна стена.

Според Хелън, ракетите бяха съвсем просто нещо. Задвижваха ги взривове на барутни заряди и, както показаха изпитанията, можеха да стигнат височина около хиляда фута. При удара взривател задействаше химически заряд. А той възпламеняваше спирта в носовия резервоар и го разпръскваше на широка площ. Никой не задаваше въпроса, поне официално, как Хелън се е добрала до начина за приготвяне на барут, който заемаше почетно място в списъка на забранените вещества. Джан подозираше, че Хелън сама бе стигнала до всичко, помагайки си само с оскъдни познания.

Макар и да се предполагаше, че сега Мелиса управлява Минерва, Ана не се отказа от противопоставянето почти до самия край. Най-сериозният им сблъсък се случи в началото на втората седмица. Ана, нейната дъщеря Тасма, Началничката Джийн и Адам — говорителят на мъжете, дойдоха онази вечер в дома на Мелиса. Тя ги прие с пресилена вежливост и каза на Джан да поднесе питиета. Ана обаче я посъветва да не си създава грижи, защото това съвсем не е светско посещение и Джан остана в преддверието.

— Вярно ли е — попита Ана обвиняващо, — казала си на Аведон, че искаш мъжете да бъдат въоръжени?

— Вярно е — каза Мелиса и млъкна очаквателно.

— Нямат ли край твоите светотатства? — изкрещя Ана. — Против всичко свято за нас е мъж да носи оръжие в пределите на Минерва. Сигурно вече сестрите, създали Минерва, ридаят от срам в небесата!

— Сестрите, създали Минерва, са били реалистки — отговори Мелиса. — Аз също. Следващият понеделник ще се нуждаем от всеки, способен да защити Минерва. Даже и да запалим „Господаря Панглот“, може би някои групи войници ще имат време да връхлетят върху ни.

— По-добре това да стане, отколкото да оскърбим Майката богиня по този начин! — извика Ана. Тя се обърна към Адам, който се опитваше да се затули зад Джийн и Тасма. — Кажи на Началничката Мелиса, че ти като говорител на всички мъже отказваш да носите оръжие.

Адам с нежелание застана между Джийн и Тасма. Гледаше Мелиса с тревога.

— Не се отказваме, началничко Мелиса, само дето ще е загуба на време да ни въоръжавате. Нали и вие знаете, мъжете от Минерва не са бойци. Майката богиня се е погрижила за това. Каква полза от нас в битка с Небесните войни?

— Ще ви се наложи да научите каква може да бъде — каза му Мелиса грубо. — Когато те доближи Небесен войн с намерението да ти разцепи черепа с брадва или да те изкорми със сабя, ще имаш избор — или ще го спреш с твоето оръжие, или ще му позволиш да прави с тебе каквото пожелае. Не очаквайте сестрите да ви защитават. Ще бъдем твърде заети със собственото оцеляване. Тъй че решавайте сами.

Адам пребледня.

— Но… през целия ни живот ни е внушавана абсолютната забрана да докосваме оръжие или да използуваме сечиво за заплаха. Нима очаквате от нас изведнъж да прекрачим през основните правила?

— Прав е — каза Ана.

Другите две жени кимнаха в съгласие. Мелиса сви рамене.

— Само това ще ви кажа — според конституцията имам правата в тези обстоятелства да предприема всички извънредни мерки, които според мен спомагат за оцеляването на Минерва. Затова наредих да се даде оръжие на всяко лице от мъжки пол на възраст над дванадесет години. Дали ще го използва или не, нека решава всеки поотделно. Това е.

Ана се озъби, с намерение да спори, но веднага премисли. Тя гневно се завъртя в робата си и тръгна към вратата. Другите я последваха, само Адам промърмори „Лека нощ“ на излизане.

Когато си отидоха, Джан попита майка си:

— Наистина ли вярваш в това — някой от мъжете да се сражава?

Мелиса отново сви рамене.

— Някои може и да се бият. Желанието за оцеляване е доста силен мотив. Ще видим. Но се надявам да не се налага. Ако имаме късмет, ще унищожим „Господаря Панглот“, преди Небесните войни да слязат.

— Ако някои от тях наистина се бият — каза бавно Джан, — току виж им харесало, а? После никога няма да можем да им се доверим напълно.

— Предразсъдъци — каза Мелиса. Тя влезе от преддверието в дневната и седна уморено в едно надуваемо кресло. Джан я последва в стаята.

— Но нали точно тази бе причината винаги да им се забранява да опознават оръжията? — попита тя. — Страхът, че у тях ще се събудят пороците на Древните Мъже, които още се крият в душите им?

Мелиса каза, без да я погледне:

— Майката богиня ги е променила завинаги. Не могат да се върнат към старото.

— Тогава за какво е законът за оръжията? Защо живеят в лагер? Защо им налагаме комендантски час? Защо се страхуваме от тях и досега?

— Това е традиция. И така трябва да бъде. Даже мъжете от Минерва, колкото и да са променени, не могат да изкупят греховете на своите предшественици спрямо нашите прамайки, защото тези грехове са продължили безбройни хилядолетия. Нито пък греховете, които Небесният господар „Панглот“ извършва спрямо нас. Затова всяка неделя мъжете трябва да се молят в Залата за изкупление на катедралата. Те отдавна са загубили правото да бъдат равни с нас и никога няма да си го възвърнат. Сега си отивай в стаята и ме остави на спокойствие. Имам да мисля за много неща.