След миг всичко свърши. Пръснати трупове — някои така насечени, че бяха загубили приликата с човешко тяло — лежаха в големи локви кръв. Майлоу пак се виждаше ясно. Той свали надолу меча и обиколи с поглед командния пункт. Оцелелите нападатели и пленените от тях Аристократи отвръщаха на погледа с ужасено мълчание. Той се обърна към Джан. Усмивката му се показа под изтритата от лицето кръв. Очите му си бяха възвърнали лудостта. Изпъкнали вени пулсираха по врата и слепоочията му.

— Май привлякох вниманието им — каза й той.

Обърна гръб на тълпата и отиде при пулта. Джан видя екрана, запълнен с редици от символи и букви. В горния десен ъгъл светлинка примигваше настоятелно.

— Ето го — тържествуваше Майлоу. — Точно това исках да науча. И тъй, направихме стъпка номер едно. Но може да стане трудничко, преди да успеем с номер две. Пази си очите.

Последните му думи я озадачиха, но с поредното невидимо движение той стовари меча върху пулта. Снопове искри запращяха в процепа. Джан се задави, но успя да попита:

— Защо го унищожи?

— Получих всичко, което ми беше необходимо. И не бих искал някой друг да го научи.

Той се обърна — по стълбата се чуваха стъпки. Джан го последва. Още нападатели се спускаха. Бяха войни, но сред тях един се отличаваше с орнаментите по бронята и назъбения си крилат шлем. Изглежда имаше висок ранг. Войните му направиха място, а той важно пристъпваше и задаваше въпроси с лаещ глас. Спря като закован от удар, щом видя натъркаляните пред Майлоу трупове. Огледа Майлоу и изръмжа още въпроси към войните наоколо. Един от тях посочи Майлоу и почтително каза нещо. Новодошлият повдигна тънките черни линии на веждите си. После явно заповяда нещо. Войнът, отговорил на въпросите му, изведнъж погледна нещастно и като насила направи крачка напред. Майлоу въздъхна.

— Офицерът иска да се убеди с очите си. Копеле.

Войнът нападна Майлоу с крясък. Майлоу го уби.

Новодошлият очевидно се впечатли. А после се учуди — Майлоу го заговори на собствения му език.

Разговорът беше кратък. Накрая офицерът се втурна към стълбата тичешком. Докато тупуркаше нагоре, следван от двамина войни, изненаданата Джан попита Майлоу:

— Ти наистина ли говориш техния език?

— Не много добре. Но трябваше да го науча заради бизнеса преди много, много време. Тогава японците властваха над световната икономика.

— Японците ли?

— Ъхъ. Така се наричат. Май и преди съм ти споменавал за тях. Онези, дето толкова обичаха да хапват главоноги. И имат дяволска непоносимост към чужденците. Те бяха между малкото нации, които не се избиха помежду си след въвеждането на Висшия стандарт…

Изведнъж го прекъсна ясният спокоен глас на лейди Джейн:

— Ей ти, какъвто и да си, демон или магьосник!

Един от държащите я войници незабавно й зашлеви безмилостна плесница, но тя продължаваше да говори на Майлоу.

— Защо не избиеш и останалите жълти чудовища?

Майлоу й се усмихна.

— Защо пък да го правя, Ваша кралска самозабравеност? — попита той подигравателно.

— Помогни ни да си върнем „Господаря Панглот“… ох! — последва още по-силен удар, но тя не млъкна. — Помогни ни и сам назови цената си. Каквото и да поискаш…

Още един удар. От сцепената й горна устна потече кръв.

— Вече сключвам сделка — снизходително каза Майлоу, — но не и с тебе. Ти и останалите костюмирани глупаци вече сте на път да изчезнете. Всъщност вас отдавна ви няма, но не разбирахте това. Сега ще разберете…

Още офицери се спускаха по стълбата, предвождани от говорилия с Майлоу. Последваха заповеди и Аристократите бяха подгонени към стълбата като стадо. Офицерите дойдоха по-близо до Майлоу, но спряха на почтително разстояние. Един от тях, с още повече орнаменти по облеклото си, го заприказва в поредица сякаш застъпващи се къси думи. Майлоу му отговори и посочи димящите останки на компютърния терминал. Офицерът ги огледа и пак се взря в Майлоу. Намръщи се, после кимна едва-едва. Обърна се на пети и се отдалечи. Другите го последваха освен двама, останали да наблюдават Майлоу и Джан.

— Какво става? — прошепна тя.

— Вече споменах, че уговарям сделка. Касае се за живота ни.

— Ами Сирай?

— Сирай? А, твоята малка приятелка от морския комплекс. Какво общо има тя?

— Не можеш ли и нея да включиш в сделката? — умолително рече Джан.

Белите му зъби проблясваха на фона на засъхващата по лицето кръв.

— Защо да го правя? Нали ми каза, че съм й отвратителен. Пък и японците няма да я убият. Нито е от Аристократите, нито от Небесните войни. Сигурно вече са я поизнасилили, но това е най-лошото, което би й се случило.

Джан потрепера.

— Моля те, Майлоу, много те моля. Опитай се да я спасиш. Не искам да се разделям с нея…

— Охо, кръвта на жената от Минерва се е пораздвижила, така ли? — попита той. — Е, жалко тогава, но и дума не може да става за нея. Смятай и себе си за късметлийка, щом те включвам в сделката.

Още от нашествениците влязоха в командния пункт, но ако се съдеше по дрехите им, не бяха войни. Те развълнувано оглеждаха устройствата и контролните уреди, изглежда изпълняваха същите задачи като Инженерите на „Панглот“. От време на време хвърляха страхливи погледи към Майлоу и накълцаните трупове по пода. Явно вече знаеха кой е и на какво е способен.

След десетина минути първият офицер се върна, поговори малко с другите двама и махна на Майлоу да го последва.

— Хайде да вървим — каза Майлоу на Джан. — Стой наблизо до мен и запази спокойствие, каквото и да става.

Заобиколени от тримата офицери и шестима войни, те се качиха по спиралната стълба. По горния етаж също бяха пръснати множество трупове, всички бяха на Небесни войни. Отдалеч се чуваха писъци и викове, но в тази част на „Господаря Панглот“ сражението бе свършило.

Отведоха Майлоу и Джан малко по-нататък по главния коридор и им наредиха да влязат в една от тоалетните на Инженерите. Затръшнаха вратата след тях, но никой не се опита да отнеме оръжието на Майлоу.

— Пфу… — издиша той и тялото му отведнъж се отпусна морно. Хвърли меча на пода и отиде до една чешма. Подпря се на ръба и заплиска с вода главата и лицето си. Тялото му сякаш се смаляваше пред очите на Джан.

— Добре ли си? — попита тя.

— Не, но ще се справя, щом получа някаква храна. Изгорих доста от енергетичните си резерви с всички тези забавления и игрички.

Той изпи голямо количество вода, после смъкна накъсаната дреха и започна да измива кръвта от тялото си.

— Наистина ли си магьосник? — попита Джан, като си припомни ужасяващата бързина, с която той изкла цяла тълпа войни.

— Аз не съм — отвърна й небрежно, — но би могло да се каже, че съм създаден от магьосници. Снабдиха ме със свръхобмяна на веществата. Моята химия не прилича на твоята. Колкото и да си различна от хората преди Висшия стандарт, ти в общи черти все пак си… ъъъ, човешко същество.

— А ти не си ли?

— От техническа гледна точка не съм.

— Къде направиха това с тебе? На Марс ли?

Той отрицателно заклати глава.

— Не, твърде отдавна. Преди Марс.

— Как преди Марс? — възкликна тя неразбиращо. — Какво искаш да кажеш?

Майлоу се прозя.

— По-късно за това. После ще ти обяснявам.

Пред очите на учудената Джан той легна на пода, сгъна вместо възглавница дрехата си и затвори очи.

— Но как можеш да спиш точно сега? — извика тя.

— Мога, защото трябва. Налага се да се презаредя… няма да е дълго… вземи меча… събуди ме, ако…

Джан го изгледа и направи каквото й каза. Взе меча от пода, подпря се на стената с лице към вратата и отпусна оръжието върху краката си. Тя също се чувстваше изтощена, но пренапрежението не би й позволило да заспи. Беше и твърде разтревожена за Сирай.

Минаха към два часа. Отвън като че ставаха доста неща. „Господарят Панглот“ се разтресе на няколко пъти и подът се накланяше, но тя не можеше да си представи какво означава това.

Към края на втория час Майлоу се събуди изведнъж, скочи и навлече покритата със съсиреци дреха.