— Къде отиваме? — попита тя.

— Търся подходящо дърво. Благодарение на гъбичките повечето наоколо са мъртви и прогнили.

Тя си спомни подхвърлените думи за камшичните дървета и каза нервно:

— Достатъчно добре ли виждаш, за да не се блъснем в камшично дърво?

— Да се надяваме — изхили се Майлоу.

На Джан това не й се стори забавно. Камшичните дървета бяха известни с умението си да заблуждават. Така наподобяваха други видове, че ставаше невъзможно да ги различиш. Докато приличащите на камшици пипала пронижеха въздуха към жертвата с лош късмет, после я влачеха към дънера, от който вече се подаваха големите шипове. Те се забиваха в тялото и изсмукваха всичко от него.

— Как са се появили камшичните дървета? — попита тя Майлоу.

— Като повечето неща тук в пустошта. Проектирани са от генинженерите.

— Но защо! Защо някой съзнателно би поискал да създаде такъв ужас?

Майлоу се разсмя.

— Майката богиня е създала човека, нали?

— Знам, че не вярваш в Майката богиня. Подиграваш ми се.

— Вярно. Но да отговоря на въпроса ти. Камшичните дървета бяха създадени от генинженери, работещи за много богат човек на име Планъс. Искаше нещо ново, което да отпъжда нарушителите, незаконно проникващи в огромните му имения. Камшичните дървета всъщност не са дървета. Те са хибрид между животно и растение. Нито едното, нито другото — той се запъна и добави. — Като мен.

— Какво като тебе? — каза озадачената Джан.

— Точно така. Нито едното, нито другото — в гласа му се промъкна горчивина. — Една личност ми каза това преди много време. Не й повярвах. Но какво ме интересува, по дяволите, нали оцелявам и само това е важно. Всичко се върти около това.

Джан не разбра за какво говори и не се опита да каже нещо. Той обаче продължи, говореше повече на себе си, отколкото на нея:

— Оцеляването. Основата на всичко, но и основната загадка. Защо сложните молекули са развили способността да се размножават? Това ли е неизбежният резултат от природните химически процеси? Неизбежният резултат от вътрешното, химическото желание на материята да пребъде в една математически хармонична форма… — Майлоу здраво стисна ръката й. — Виж!

— Къде да гледам? — неспокойно попита Джан. — Нали знаеш, че нищо не виждам.

— Нагоре, глупачко. Погледни към небето.

Тя вдигна очи и видя купчина светлини, движещи се над тях.

— „Господарят Панглот“! — задъха се Джан.

— Или „Ароматният бриз“. Военачалникът явно не се предава лесно. Сърцето му страстно желае да си получи блестящия новичък Небесен ангел.

Както гледаха, от тъмното туловище на въздушния кораб надолу се заби лъч силна бяла светлина. Докосна земята на стотина крачки пред тях, осветявайки призрачните очертания на удушени от гъбичките дървета и огромните израстъци на други гъбички. После лъчът се замята в различни посоки.

— Размърдай се, ела насам — настоя Майлоу, като дърпаше Джан към нещо, наподобяващо гигантска печурка.

Свиха се под приведената шапка на израстъка. Лъчът пълзеше към тях.

— Сега не шавай… даже мускулче да не ти трепне — каза Майлоу.

Джан също горещо желаеше да стои неподвижно… докато нещо гадно и лигаво тупна на врата й. Тя извика стреснато и обърна глава. По рамото й пълзеше дебел бял червей. Още един падна на врата й, тя запищя и скочи.

— Недей… — започна Майлоу, но беше късно.

От допира шапката на гъбата се взриви на прах, нищо не ги предпазваше от бързо приближаващия светлинен лъч.

— Тъпа кучка! — изрева Майлоу, пресегна се и я дръпна до себе си. — Лягай по лице!

Но Джан видя покритата с големи гърчещи се червеи земя. Очевидно досега бяха в шапката на гъбата, може би се хранеха с нея.

— О, Майко богиньо… — изплака Джан и пак се опита да стане, но Майлоу натисна лицето й в лиготията.

— Не мърдай или ще те убия — изсъска той…

Тя усещаше как червеите мърдат под нея, смачкани от тежестта на тялото й. Жлъчката се качи в гърлото й…

Лъчът се мяташе по дърветата точно към тях. Нямаха шанс да се измъкнат. Беше само на петдесетина фута, когато чуха остър вик и лъчът освети нещо на два крака. Не беше подобно на човек. Джан видя влечуго от тези, които ходеха на два крака. Беше от по-дребните видове.

В паниката си влечугото скърцащо крещеше, побягна и лъчът го последва. Или поне се опита. Съществото препускаше през разкривените форми на пустошта. Лъчът постепенно избледня в далечината. Изчезна и шумът от моторите на въздушния кораб, Джан пак се намери сред абсолютния мрак. Чак тогава Майлоу проговори.

— Би трябвало да те изоставя тук — каза с безизразен глас.

Тя се засрами.

— Майлоу, съжалявам. Държах се като дете.

— Не. Държа се като всяка тъпа жена.

Гневът избухна в Джан, но тя преглътна острия отговор. Нямаше право да се защитава. Наистина се държа глупаво. Накрая каза колебливо:

— Какво сега, ще ме изоставиш ли?

Не чу нищо от Майлоу. Мълчанието се проточи толкова, че тя си представи как той вече се е измъкнал безшумно и нищо не е усетила. Изневиделица ръцете му сграбчиха плата на нейната японска куртка. Той я блъсна по гръб, тежестта му я притисна към земята.

— Дължиш ми това — рече той хладнокръвно.

Тя инстинктивно се опита да се противи, но спря. Отново беше прав. Тя му дължеше това, каквото и чудовище да беше. И знаеше — без него никога няма да се измъкне жива от пустошта. Какво друго можеше да направи, освен да му даде желаното от него?

Тя не се бореше, докато той грубо раздърпа колана с оръжията и дрехите й, после още по-грубо влезе в нея. Лежеше сред смърдящите гъбички и лепкавата каша на размазаните червеи, опитваше се да удържи страшното си отвращение към Майлоу и се надяваше всичко да свърши бързо.

Не свършваше. Постепенно осъзна, че не би трябвало да очаква от Майлоу нещо подобно на нещастния принц Каспар. Обзетият от желание и превъзбуден Каспар никога не издържаше много дълго, преди да изпразни спермата си в нея, но едва ли Майлоу би загубил самоконтрол. Напротив. Онези отдавна мъртви генинженери бяха развили толкова много функции на тялото му, че и сексуалната му сила се беше „усъвършенствала“. Той неспирно я въртеше във всякакви пози, всеки път свършваше, но почти веднага получаваше ерекция.

Тя се опита да се отпусне, да усети преживяването, но макар тялото й да реагираше донякъде, умът й се изключи от ставащото. Даже искаше да си въобрази, че неин партньор е принц Каспар, но със студено майсторство, каквото никога не би имал, и пак не надделя погнусата си. Вместо това се престори, че получава удоволствие (правеше го понякога и с Каспар), викаше, стенеше и трепереше така, че според нея би трябвало да убеди Майлоу.

Най-накрая той се изпразни далеч по-напрегнато от предишните оргазми, извика пронизително и няколко конвулсии разтърсиха мускулите му. Просна се до Джан, задъхвайки се. Тя изчака малко и каза:

— Чудесно беше…

Изненадващият шамар от тъмното я зашемети. Натърти бузата й, челюстите я заболяха. Преди да помръдне, ръцете на Майлоу я стиснаха за гърлото.

— Кучко, — изсъска той, — с кого си мислиш, че си имаш работа? Да не си въобразяваш, че някога ще измамиш мен?

От нощта, прекарана в плетената клетка с другите пленници, Джан не се беше чувствала толкова зле. Крепеше се рисковано високо в разклонението на едно дърво. Сънят беше невъзможен, вероятно би паднала долу. Почти падна, опитвайки се да облекчи червата си. Даже яденето и пиенето бяха опасни. Имаше нужда и от двете си ръце, за да се задържи на дървото.

Неприятните усещания се допълваха и от състоянието на дрехите й — лепнеха и миришеха натрапчиво. Едва преглъщаше от болка в гърлото. В онези мигове на ужас вярваше, че Майлоу ще я убие. Но тъкмо губеше съзнание и той я пусна, каза й намусено да става и да се облича. Оттогава почти не говореше, само съобщи, че е намерил подходящо дърво и й обясни как да се покатери на него.