— Това прави петнайсет хиляди седемстотин четиридесет и четири сребърни таланта — не след дълго рече той. — С други думи, обичайното съдържание на римската хазна.

— Как ли пък не! — възкликна Децидий, който можеше да чете и пише, но не умееше да се оправя с числата. — Ти си измамник и лъжец!

— Уверявам те, че не съм нито едното, нито другото, Децидий. Просто ти казвам истината. За да го докажа, когато ви плащам — да, ще ви платя! — ще разпределя парите в сто хиляди торби по хиляда за войниците и в двайсет хиляди торби по сто за тиловаците. Денарии, не сестерции. Ще струпам торбите на плаца и ти предлагам да намериш легионери, които могат да броят и да потвърдят, че всяка торба наистина съдържа толкова, колкото е обявено. Макар че по-бързо е да се претеглят, отколкото да се броят — завърши той сдържано.

— А, забравих да кажа, че за центурионите сумата е четири хиляди денарии — добави Децидий.

— Късно, Децидий! Центурионите ще получат колкото и редовите войници. Приех първоначалното ти искане и отказвам да го променям, ясно ли е? Ще ида по-далеч — след всичко това и тъй като съм триумвир и имам това право — и ще ви кажа, че не можете да получите тази премия и да се надявате на земя. Това е сумата за уволнението ви и с нея сметките ни се уреждат. Ако получите земя, това ще е по мое решение. Пропилейте онова, което би трябвало да влезе в хазната, но не искайте от мен повече нито сега, нито в бъдеще. Защото Рим вече няма да плаща големи премии. В бъдеще римските легиони ще се бият за Рим, а не за някой генерал и не в граждански войни. И в бъдеще римските легиони ще получават заплатите и спестяванията си, както и малка премия при уволнение. Вече няма да има никаква земя и нищо, което не е одобрено от Сената и римския народ. Организирам постоянно действаща армия от двайсет и пет легиона — мъже, които ще служат двайсет години, без да бъдат разпускани. Това ще бъде кариера, а не временна работа. Факел в името на Рим, а не свещ за някой генерал. Ясно ли се изразих? Всичко свърши, Децидий. Свърши днес.

Двайсетте представители слушаха с растящ ужас, тъй като в прекрасното младо лице на Цезар сега виждаха нещо, което не бе нито тъй прекрасно, нито толкова младо. Много добре знаеха, че той не блъфира. Като представители те бяха най-непокорните и най-користните сред войниците, но дори най-непокорните и користни мъже могат да чуят как им се затръшва вратата — а тя се затръшна в този момент. Може би в бъдеще щеше да има нови бунтове, но Цезар им обясни, че наказанието за всички участници ще бъде смърт.

— Не можеш да екзекутираш сто хиляди от нас — каза Децидий.

— Не мога ли? — Очите на Октавиан се разшириха и заблестяха още повече. — Колко време ще оцелеете, ако кажа на трите милиона жители на Италия, че ги държите като заложници и измъквате парите от кесиите им? Само защото носите ризница и меч? Това не е достатъчна причина, Децидий. Ако жителите на Италия разберат, ще ви разкъсат всичките сто хиляди на парченца. — Той махна презрително с ръка. — Махайте се всички до един! И гледайте колко големи ще бъдат премиите ви, когато струпам торбите. Така ще знаете колко много сте поискали.

Представителите се измъкнаха навън с глуповати, но непоколебими изражения.

— Имаш ли имената им, Агрипа?

— Да, до последния. Плюс още няколко.

— Раздели ги и ги разпръсни сред останалите. Най-добре ще е всеки да го сполети някакъв инцидент, не мислиш ли?

— Фортуна е капризна, Цезаре, но смърт в битка се урежда по-лесно. Жалко, че кампаниите приключиха.

— В никакъв случай! — с най-сърдечен тон отвърна Октавиан. — Догодина заминаваш за Илирик. Не го ли сторим, племената ще се обединят с бесите и дарданците и ще се изсипят през Карнийските Алпи в Отсамна Галия. Това е най-ниският и най-лекият път към Италия и единствената причина да не е бил използван от неприятел е липсата на единство между племената. А те се романизират, но по погрешен начин. Представителите на легионите трябва да покажат геройство и мнозина ще загинат в борбата за слава. Между другото, смятам да те наградя с Флотска корона. — Октавиан се изсмя. — Ще ти отива, Агрипа — цялата е златна.

— Благодаря, Цезаре, много мило от твоя страна. Но Илирик?

— Бунт, как ли пък не. Бунтът ще излезе от мода, или името ми да не е Цезар и да не съм син на Божествения. Пфу! Току-що изгубих близо шестнайсет хиляди таланта за една мизерна кампания, в която имаше повече жертви от удавяне, отколкото от меч. Не може да има граждански войни, ако няма такива раздути премии. Легионите ще се сражават в Илирик за Рим и само за Рим. Това ще бъде подобаваща кампания, без преклонение към военачалника, от когото да зависят премиите. Аз също ще дойда, но това ще бъде твоя кампания, Агрипа. На теб ти имам доверие.

— Ти си изумителен, Цезаре.

— Защо? — погледна го с искрена изненада Октавиан.

— Та ти насмете онази шайка изпечени негодници. Дойдоха тук да те заплашват, а ти обърна ролите и започна да заплашваш тях. Излязоха страшно уплашени.

Появи се усмивката, която бе в състояние да разтопи и бронзова статуя — или поне Ливия Друзила мислеше така.

— Агрипа, те може да са изпечени негодници, но същевременно са и същински деца! Знам, че поне един на всеки осем легионери трябва да може да чете и пише, но в бъдеще, когато станат част от постоянната армия, всички ще бъдат образовани — и да пишат, и да смятат. Зимните лагери ще бъдат пълни с учители. Ако имаха някаква реална представа колко струва на Рим алчността им, щяха да си помислят отново. Затова уроците ще започнат сега, с тези торби. — Той въздъхна и погледна мрачно. — Трябва да повикам цяла кохорта чиновници от хазната. Ще остана тук, докато разпределянето не бъде извършено пред очите ми. Не искам никакви намеци за присвоявания, злоупотреби и измами.

— С цистофори ли ще ги изпързаляш? В съкровищницата на Секст имаше много от тях. А си спомням и историята, че на брата на великия Цицерон било платено с такива монети.

— Цистофорите ще бъдат претопени и изсечени като сестерции и денарии. На моите изпечени негодници и хората, които те представляват, ще бъде платено в денарии, както сами пожелаха. — Погледът му се зарея. — Опитвам се да си представя колко високи ще бъдат тези купчини торби, но дори моето въображение е безсилно.

Едва през януари Октавиан приключи с тази задача и можеше да се върне в Рим. Успя да превърне самото събитие в нещо като цирк, като накара всички сто и двайсет хиляди войници да дефилират покрай плаца и да погледнат малките планини от торби. След това произнесе реч, която по стил по-скоро подхождаше на Цезар, отколкото на него. Начинът, по който разпространяваха думите му бе нов. Той самият стоеше на висока трибуна и говореше на онези центуриони, които според агентите му бяха доста влиятелни. В същото време собствените му хора изнасяха неговата реч на центуриите — при това научена наизуст, а не прочетена. Агрипа остана поразен — той знаеше, че Октавиан има агенти, но никога не бе предполагал, че са толкова много. Една центурия се състоеше от осемдесет души и двадесет тиловаци, в един легион имаше шестдесет центурии, а за случая се бяха събрали общо двадесет легиона. Хиляда и двеста агенти! Нищо чудно, че Октавиан научаваше всичко, което трябваше да знае. Може и да се представяше за син на Цезар, но в действителност не приличаше на никого, дори и на божествения си баща. Той бе нещо абсолютно ново, както някои прозорливи мъже като покойния Авъл Хирций бяха разбрали още в самото начало на кариерата.

Цивилните му агенти бяха хора, които на практика не можеха да си намерят никаква друга работа — бъбриви и бездействащи типове, които нямаха нищо против срещу скромна сума да се мотаят из пазарите и да приказват, приказват и приказват. Когато някой съобщаваше ценна информация на шефа си в дългата и внимателно изградена верига, той получаваше няколко денарии награда, но само ако информацията се окажеше вярна. Военните агенти на Октавиан получаваха заплащане само срещу информация, Рим осигуряваше надниците им.