В Тарс Вентидий откри, че Пакор не е участвал в битката — може би това бе една от причините партите толкова лесно да изгубят разума си. Лабиен продължаваше да бяга на изток през Киликия Педия. Колоната му се движеше безредно между останалите без водач катафракти, а сред наемниците се намериха и мърморковци с достатъчно влияние, за да разбунят духовете на по-кротките пехотинци.

— Трябва да продължим по петите му, но този път ти можеш да тръгнеш с кавалерията, Силоне — рече Вентидий. — Аз ще поведа легионите.

— Нима закъснях с идването при Киликийските порти!

— Богове, не! Честно казано, май вече съм стар за дълга езда. Задникът ми е натъртен и имам фистула. Ти ще се справиш по-добре, много по-млад си от мен. Мъжът на петдесет и пет е обречен да използва краката си.

На входа се появи слуга.

— Господарю, Квинт Делий пристигна да се види с теб и моли да бъде настанен.

Сините очи се спогледаха със зелените с един от онези погледи, които могат да си разменят само близки приятели със сходни разбирания, погледи, казващи маса неща без нито една дума.

— Да влезе, но не се безпокой за настаняването.

— Скъпи ми Публий Вентидий! И Квинт Силон! Колко се радвам да ви видя. — Без да изчака покана, Делий се настани на един стол и погледна многозначително към гарафата с вино. — Капчица нещо леко, бяло и искристо няма да ми се отрази зле.

Силон наля и му подаде бокала, като в същото време говореше на Вентидий:

— Ако няма друго, тръгвам да си гледам работата.

— Утре по зазоряване, и за двама ни се отнася.

— Богове, каква съвестност! — обади се Делий, отпи и лицето му се опъна. — Уф! Каква е тази пикня, трето прецеждане ли?

— Не знам, не съм го опитвал — грубо отвърна Вентидий. — Какво искаш, Делий? И за нощувка отседни в хана, защото дворецът е пълен. Утре можеш да се шириш на воля тук. Заминаваме.

Делий вирна обидено нос, поизпъна се и загледа свирепо. След онази паметна вечеря преди две години, когато бе споделил кушетката на Антоний, той беше свикнал с уважителното отношение на останалите до такава степен, че го очакваше дори от корави военни като Публий Вентидий. А ето че такова липсваше! Светлокафявите му очи се срещнаха с очите на Вентидий и Делий пламна. Погледът на генерала беше изпълнен с презрение.

— Така ли било! Това минава всички граници! Имам преториански правомощия и настоявам да бъда настанен незабавно! Изхвърли Силон, ако не можеш да изгониш някого другиго.

— Не бих изхвърлил и най-незначителния редник заради блюдолизец като теб, Делий. Моите правомощия са проконсулски. Какво искаш?

— Нося съобщение от триумвир Марк Антоний — студено отвърна Делий. — И очаквах да го предам в Ефес, а не в такова гнездо на плъхове като Тарс.

— Значи е трябвало да пътуваш по-бързо — отвърна Вентидий без капка симпатия. — Докато си се клатушкал в корабчето си, аз се сражавах с партите. Можеш да пратиш съобщение от мен за Антоний. Кажи му, че бихме армия катафракти при Киликийските порти и че Лабиен бяга. Какво имаш да казваш? Нещо толкова вълнуващо ли?

— Не е мъдро да си разваляш отношенията с мен — прошепна Делий.

— Питай ме дали ми пука. Казвай, каквото ще казваш. Имам работа.

— Заръчано ми е да ти напомня, че Марк Антоний с нетърпение очаква да види колкото се може по-скоро царя на юдеите Ирод поставен на трона си.

На широкото лице на Вентидий се изписа изумление.

— Искаш да кажеш, че Антоний те е пратил чак тук, за да ми предадеш това? Кажи му, че с радост ще поставя тлъстия задник на Ирод на трона му, но първо трябва да изхвърля Пакор и армията му от Сирия, а това може и да отнеме известно време. Въпреки това можеш да увериш триумвир Марк Антоний, че ще имам предвид заръката му. Това ли е всичко?

Надут като пепелянка, Делий вдигна горната си устна и оголи зъби.

— Ще съжаляваш за това свое поведение, Вентидий! — изсъска той.

— Съжалявам, че Рим поощрява духачи като теб, Делий. Махай се от главата ми.

Вентидий излезе и остави кипналия Делий самичък. Как смее някакъв си мулетар да се отнася така с него! Засега обаче ще се наложи да изтърпи стария досадник, реши той, като заряза виното и се изправи на крака. Успял е да разбие партска армия и да прогони Лабиен от Анатолия — новина, която Антоний ще хареса толкова, колкото харесваше и Вентидий. „Възмездието ще почака — помисли си Делий. Видя ли удобен момент, ще нанеса удара си. Но засега ще чакам. Засега“.

Като командваше галатянските кавалеристи с доблест и проницателност, Квинт Попедий Силон загради Лабиен насред прохода Сирийски порти в планината Аман и зачака пристигането на Вентидий и легионите. Беше ноември, но не бе много студено. Есенните дъждове не паднаха, което означаваше твърда, идеална за сражения земя. Някакъв партски военачалник беше пристигнал на помощ на Лабиен с отряд от две хиляди катафракти от Сирия, но без резултат. За втори път бронираните конни воини бяха насечени на парчета, но този път загина и пехотата на Лабиен.

След едно спиране колкото да напише радостно писмо до Антоний, Вентидий продължи към Сирия, но не откри там никакви парти. Пакор не бе участвал и в битката при Аман, говореше се, че още преди месеци се е прибрал в Селевкида на Тигър, вземайки със себе си Хиркан. Лабиен успя да се добере до Апамея, откъдето взе кораб за Кипър.

— Това няма да му помогне. Мисля, че Антоний постави един от освободените роби на Цезар да управлява острова от негово име — Гай Юлий… ъъъ… Деметрий, точно така. — Вентидий взе един лист. — Прати му веднага това нещо, Силоне. Ако наистина е онзи, който си мисля — паметта ми изневерява, когато става въпрос за гръцки роби — ще претърси острова от Пафос до Саламис по най-прилежния начин.

След това Вентидий пръсна легионите си в няколко зимни лагера и остана да чака какво ще му донесе следващата година. Удобно установил се в Антиохия със Силон в Дамаск, той прекара времето си в мечти за триумфа — перспективата за него ставаше все по-примамлива. Битката при Аман му бе донесла две хиляди сребърни таланта и някои великолепни трофеи, които щяха да украсят парада му. Хапи си задника, Полионе! Моят триумф направо ще издуха твоя.

Зимният отпуск не продължи толкова, колкото Вентидий беше очаквал. Пакор се върна от Месопотамия с всички катафракти, които бе успял да намери — но без конни стрелци. Ирод донесе новината в Антиохия, очевидно я бе научил от някой от хората на Антигон, вкиснат от перспективата за вечно партско владичество.

— Постигнах чудесно разбирателство с човека — един садукей на име Ананиил, който копнее да стане първосвещеник. Аз самият нямам намерение да ставам такъв, така че той би ми свършил идеална работа. Обещах му поста срещу достоверна информация за партите. Накарах го също да подшушне на партските си познати, че след окупирането на северна Сирия смяташ да заложиш капан на Пакор при Ницефориум на Ефрат, защото очакваш, че ще пресече реката при Зеугма. Пакор вече вярва в това и затова ще подмине Зеугма и ще продължи покрай източния бряг на север чак до Самосата. Предполагам, че ще поеме по прекия път на Крас към Билехас. Каква ирония!

Макар да не изпитваше симпатия към Ирод, Вентидий беше съвсем наясно, че алчният никаквец не би постигнал нищо, ако излъже. Каквато и информация да му носеше, тя най-вероятно беше истина.

— Благодаря ти, цар Ирод — отвърна той, без да изпитва отвращението, което предизвикваше у него Делий. Въпреки любезността си Ирод не беше подлизурко, а просто бе твърдо решен да изхвърли узурпатора Антигон и да се възцари над юдеите. — Можеш да бъдеш сигурен, че веднага щом премахна заплахата от партите, ще ти помогна да се отървеш от Антигон.

— Надявам се да не чакам прекалено дълго — каза Ирод и въздъхна. — Наложниците и годеницата ми са изоставени на върха на най-противния чукар на света. Получих вест от брат ми Йосиф, че храната им е на привършване. Боя се, че не мога да им помогна.