„Защо направи това?“ — запита се тя, щом се върна обратно в стаята си, задъхана от вълнението и усилията. „Стига, Ливия Друзила, много добре знаеш защо! Защото те е избрал и никой не бива да заподозре, че толкова бързо те е направил свое доверено лице. Тук има само жени и нищо не остава скрито. Не биха се осмелили да счупят печата му, но щяха да прочетат писмото в мига, в който го оставя без надзор.
Власт! Той ще ми даде власт! Той ме желае, нуждае се от мен, ще се ожени за мен! Заедно ще изградим наново града. Сибилинската книга казва истината, без значение чие перо е написало стиховете. Ако тези два от тях могат да бъдат мерило, то хилядите останали редове несъмнено звучат страшно нелепо. Но пък никой не очаква от една изпаднала в екстаз пророчица да бъде от нивото на Сафо или Катул. Добре обученият ум може да съчини боклуци като тези с лекота.
Днес са ноните. След дванайсет дни ще бъда невяста на Цезар, Сина на Божествения. Не мога да се издигна по-високо. Затова трябва да работя за него с всичките си сили. Защото падне ли той, падам и аз“.
В деня на сватбата си Ливия най-сетне видя Главната весталка Апулея. Будещата страхопочитание дама още нямаше навършени двадесет и пет години, но подобни неща често се случваха при весталките, няколко жени навършваха почти едновременно тридесет и пет години и трябваше да се оттеглят, оставяйки за свои наследници по-младите. На Апулея й предстояха още най-малко десет години на този пост, но вече беше успяла да се утвърди като благороден тиран. Нито една млада весталка нямаше да бъде обвинена в нечестивост, докато тя беше на власт! Наказанието за подобно провинение бе погребване жива с кана вода и един хляб, но подобно нещо не се бе случвало от много време — весталките много ценяха своето положение и мъжете им бяха толкова чужди, колкото онези странни африкански коне на черни и бели ивици.
Ливия Друзила вдигна поглед, Апулея бе много висока. Главната весталка гледаше мрачно.
— Мисля, разбираш, че ние, шестте весталки, изложихме Рим на огромна опасност, като приехме бременна жена в дома си.
— Разбирам го и ви благодаря.
— Благодарностите са без значение. Принесохме жертви и всичко е наред, но не бихме се съгласили да те приютим, ако беше по молба на друг, а не на сина на Божествения Юлий. Това, че никакво зло не сполетя нас или Рим, е белег за изключителната ти добродетелност, но ще се чувствам много по-добре, ако се омъжиш и се махнеш оттук. Ако първожрецът Лепид беше наоколо, сигурно щеше да ти откаже помощта си, но богинята на домашното огнище Веста казва, че си нужна на Рим. Книгите ни казват същото. — Тя измъкна някаква воняща проста роба с потискащ светлокафяв цвят. — А сега се облечи. Малките весталки ти изтъкаха това от необработена вълна.
— Къде отивам?
— Не много далеч. До храма в Domus Publica, който делим с първожреца. Не е бил използван за публични церемонии, откакто първожрецът Цезар беше положен там за поклонение след жестоката му смърт. Церемонията ще води Марк Валерий Месала Корвин, най-старшият жрец в Рим за момента, но ще присъстват също така фламините и върховният жрец.
Навлякла неприятно боцкащата груба дреха, Ливия Друзила последва облечената в бяло фигура на Апулея през огромните помещения, в които весталките изпълняваха задълженията си — тяхна бе грижата за няколко милиона завещания на римски граждани от цял свят и те можеха да открият всяко едно за по-малко от час.
Една кикотеща се весталка на десетинагодишна възраст сплете косата й на шест плитки и постави на главата й венец от седем вълнени пръстена. След това идваше ред на булото — толкова дебело и грубо, че я направи почти сляпа. Не се полагаше аленочервено и шафран за тази невяста! Тя бе облечена да се омъжи за Ромул, а не за Цезар, Сина на Божествения.
Храмът нямаше прозорци и представляваше бъркотия от черни петна, жълта светлина, ужасяваща святост и, както си представяше Ливия Друзила, бе обитаван от сенките на всеки мъж, оставил следа в религията на Рим през хилядолетието до времето на Еней. Нума Помпилий и Тарквиний Стари се спотайваха тук редом с първожреца Ахенобарб и първожреца Цезар и безмълвно наблюдаваха от мрака на всяка пукнатина.
Той я очакваше съвсем сам, без нито един приятел. Разпозна го единствено по блясъка на косата, отразяваща светлината от огромния златен свещник, на който горяха най-малко сто свещи. Далеч в дъното стояха мъже в пъстри тоги, някои с кръгли къси наметала и островърхи шлемове, обути в обувки без връзки и ремъци. Дъхът й секна, когато най-сетне разбра какво става — това щеше да бъде брак по най-стария обичай — confarreatio. Той се женеше за нея за цял живот, съюзът им не можеше да се разтрогне, за разлика от обикновения брак. Ръцете на Апулея я натиснаха да седне на един покрит с овча кожа стол, докато Върховният жрец правеше същото с Октавиан. В сенките имаше и други хора, но тя не можеше да различи кои бяха. После Апулея в ролята на pronuba метна огромен воал отгоре им. Облечен в обшита с алено и пурпур тога, Месала Корвин събра ръцете им и каза няколко думи на архаичен език, който Ливия Друзила не бе чувала никога. След това Апулия разчупи на две питка от mola salsa и им даде да ядат — противна смес от сол и сухо пшеничено брашно.
Най-лошата част беше жертвоприношението — кървава борба между Месала Корвин и едно мятащо се и квичащо прасе, което не бе упоено достатъчно — кой беше виновен за това, кой не искаше този брак? Бедното животно сигурно щеше да избяга, ако не беше младоженецът, който изскочи изпод воала и го сграбчи за единия крак, като тихо се смееше. Явно ликуваше.
В края на краищата жертвата беше принесена. След като всичко приключи, свидетелите на брака — петима представители на Ливиите и петима на Октавиите — се изнизаха тихомълком. В натежалия от миризмата на кръв въздух се разнесе слаб възглас Feliciter!
Отвън на Свещения път ги очакваше носилка, мъже с факли я настаниха и церемонията потегли в нощта. Ливия Друзила отпусна глава на меката възглавница и затвори очи. Такъв дълъг ден, а тя тъкмо навлизаше в осмия месец! Имало ли е друга жена, изтърпяла подобно нещо? Сигурно беше единствената в историята на Рим.
Задряма, докато носилката се люлееше и скърцаше нагоре по Палатин, и беше заспала дълбоко, когато завесите се дръпнаха и вътре нахлу ярката светлина на факлите.
— Какво? Къде? — объркано запита тя, докато нечии ръце й помагаха да излезе.
— Вече си у дома, господарке — отвърна й женски глас. — Ела с мен. Банята е готова. След това Цезар ще се присъедини към теб. Аз съм главната прислужница, името ми е Софонисба.
— Толкова съм гладна!
— Ще има храна, господарке. Но първо банята — рече Софонисба, докато я освобождаваше от миризливите сватбени одежди.
Сънувам, помисли си тя, докато я въвеждаха в огромното помещение, в което имаше маса, два стола и три очукани, тромави кушетки, избутани в ъглите. Октавиан влезе, докато тя се настаняваше на едно от местата. Следваха го неколцина слуги с блюда, чинии, кърпи, купички за изплакване на пръстите и прибори.
— Реших да се храним по селски, седнали на масата. Ако използваме кушетка, няма да мога да те гледам в очите — каза той, докато заемаше другия стол. Собствените му очи, златни от светлината на лампите, светеха свръхестествено. — Тъмносини, с мънички светлобежови ивици. Изумително.
Протегна ръка, взе нейната и я целуна.
— Сигурно умираш от глад, така че не се бави. Ах, това е един от най-хубавите дни в живота ми! Ожених се за теб, Ливия Друзила. Confarreatio. Няма измъкване.
— Нямам никакво намерение да се измъквам — отвърна тя, отхапа едно сварено яйце и продължи със залък хрупкав бял хляб, потопен в зехтин. — Наистина умирам от глад.
— Хапни от пиленцето. Готвачът го заля с мед и вода.
Настъпи тишина. Той също се опита да яде, но не можеше да откъсне очи от нея. Забеляза, че тя се храни много изискано, с изтънчени маниери. И за разлика от грозните му крайници, ръцете й бяха съвършени, деликатните й пръсти завършваха с грижливо оформени овални нокти, които сякаш се рееха във въздуха. Прекрасни, прекрасни ръце! Пръстени, трябва да носи най-красивите пръстени.
