— Да, но размерите им са предимство, а освен това могат да носят по два бронзови клюна. Спрях се върху един модифициран вариант с не повече от двама души на гребло на три рамки — две двойни и една единична. Така на палубата ще има достатъчно място за сто войника, а също за катапулти и балисти. Средно това означава по триста гребци на кораб. И още трийсет моряка.

— Започвам да разбирам проблема ти. Но ти, естествено, си му намерил решение. Триста пъти по триста гребци прави деветдесет хиляди. Плюс четиридесет и пет хиляди войници и двадесет хиляди моряци. — Октавиан се опъна като доволен котарак. — Не съм генерал на армии или морски адмирал, но пък съм майстор по чудесната римска наука логистика.

— Значи би предпочел по сто и петдесет войника на кораб вместо сто ли?

— О, нещо такова. Да се нахвърлят върху врага като мравки.

— Двадесет хиляди души ще ми бъдат достатъчни за начало — рече Агрипа. — Имам предвид, за да започна да строя пристанището и да натисна освободените роби, които се мотаят из Италия и търсят латифундии, още неразделени на парцели за ветерани. Ще им плащам с печалбата си от продажбата на роби, ще ги храня и ще им осигуря подслон. Ако ги бива, после мога да ги обуча за гребци.

— Доста стимулираща работа — отбеляза с усмивка Октавиан. — Хитро. Горките нещастници нямат пари да се приберат по домовете си, така че защо да не им предложим покрив над главата и пълен стомах? Иначе рано или късно ще се озоват в Лукания и ще станат бандити. А така е по-добре. — Той цъкна с език. — Ще стане бавно, много по-бавно, отколкото се надявах. Колко време ще е нужно, Агрипа?

— Четири години, Цезаре, като се брои идващата, но не и тази.

— Секст няма да спазва толкова дълго договора. — Гъстите златисти мигли се отпуснаха и скриха очите му. — Особено след като се разведох със Скрибония.

— Мътните да го вземат! Защо го направи?

— Толкова е заядлива, че не мога да живея с нея. Каквото и да поискам, все не й се харесва. И затова досажда. Досажда, досажда, досажда.

Проницателният поглед на Агрипа нито за миг не се отклони от лицето на Октавиан. „Значи е задухал друг вятър? И то от посока, която ми е напълно непозната. Цезар крои нещо, това е повече от ясно. Само че що за планове изискват развод със Скрибония? Заядлива? Досадница? Тия не ми минават, Цезаре. Мен не можеш да преметнеш.“

— Трябват ми няколко души, които да наглеждат работата при езерата — рече той. — Имаш ли нещо против аз да ги избера? Сигурно ще бъдат военни инженери от собствените ми легиони. Ще имат обаче нужда да ги предпазва човек с положение. Пропретор, стига да ти се намери някой свободен.

— Не, имам един свободен проконсул.

— Проконсул? Уви, няма да е Калвин. Жалко, че го прати в Испания. Щеше да е идеален за целта.

— Той е нужен в Испания. Войниците се бунтуват.

— Знам. За всичко е виновен Серторий.

— Серторий беше там преди повече от трийсет години! Как може той да бъде виновен?

— Започнал да набира войници от местните и да ги учи да се бият като римляни. Затова сега испанските легиони са предимно такива — испански. Свирепа сбирщина, но не са закърмени от малки с римска дисциплина. Това е една от причините да не опитвам същия експеримент с галите, Цезаре. Но да се върнем на темата. Кого имаш предвид?

— Сабин. Дори да имаше провинция, която да умолява за нов губернатор (а такава няма), Сабин не би я поел. Иска да остане в Италия и да участва в морските военни действия, когато се стигне до тях. — Октавиан се ухили за момент. — Няма да е приятно да го слушаш, когато разбере, че има да чака още четири години. Не бих му поверил легиони, но мисля, че от него ще стане чудесен началник на инженерите на Порт Юлий. Така ще наречем твоето пристанище.

Агрипа се разсмя.

— Горкият Сабин! Никога няма да преглътне онази изгубена битка, когато Цезар покоряваше Оттатъшна Галия.

— Тогава се е надувал много, надува се и сега. Ще ти го пратя, за да го запознаеш подробно с това, което трябва да се направи. В Нарбон ли ще бъдеш?

— Не, освен ако не побърза, Цезаре. Поемам към Германия.

— Агрипа! Сериозно ли говориш?

— Напълно. Свебите се надигат и вече са започнали да свикват с това, което е останало от моста на Цезар над Рейн. Не че смятам да го използвам. Смятам да построя друг по-нагоре по течението. Убиите ядат от ръката ми, така че не искам те или херуските да имат неприятности. Затова ще трябва да навляза изцяло в територията на свебите.

— И в гората?

— Не. Бих могъл, но войниците се страхуват от Баценис — прекалено тъмна и мрачна гора е. Мислят си, че зад всяко дърво дебне германец, да не говорим за мечките, вълците и зубрите.

— А така ли е наистина?

— Е, поне в известна степен. Не се бой, Цезаре. Ще внимавам.

Важно беше наследникът на Цезар да се покаже на галските войски и затова Октавиан остана достатъчно време, за да може да посети всеки от шестте легиона около Нарбон, да върви сред войниците и да им се усмихва с усмивката на Цезар. Мнозина от тях бяха ветерани от Галските войни и отново бяха постъпили в армията, отегчени от еднообразието на цивилния живот.

Това трябва да престане, мислеше си Октавиан, докато правеше обиколките си и чувстваше, че ръката му се превръща в безформена каша от сърдечните ръкостискания. Някои от тези мъже бяха станали сериозни земевладелци след десетина постъпвания в армията. Уволняваха се, получаваха своите десет югера, а на следващата година се връщаха за следващата кампания. Отново и отново, като всеки път трупаха още земя. Рим трябваше да има редовна войска и войниците да служат по двадесет години без прекъсване. И накрая да получават парична пенсия вместо земя. Италия не беше безгранична, а настаняването им в Галиите, Испаниите или във Витиния не им допадаше. Те бяха римляни и копнееха да прекарат старините си в родината. Божественият ми баща настани Десети легион около Нарбон, защото се бяха разбунтували. А къде бяха тези мъже сега? В легионите на Агрипа, разбира се.

Една армия трябваше да бъде там, където е опасността, да бъде готова за бой само за един нундин. Да не се нуждае от претори, които да събират, екипират и обучават набързо войски около Капуа, а след това да ги пращат на хиляда мили оттам, за да се изправят срещу врага. Да, Капуа щеше да остане тренировъчен център, но щом бъде обучен достатъчно добре, войникът незабавно трябваше да бъде изпратен на някоя граница и да постъпи в легиона, който вече е там. Гай Марий допусна в легионите да влизат и хора от простолюдието — как само го мразеха заради това имотните! За тях бедняците не ставаха за войници — нямаха какво да защитават, нито земя, нито собственост. Но ето че те се оказаха по-храбри от състоятелните мъже и римските легиони вече бяха съставени предимно от хора от простолюдието. Навремето пролетариите нямали какво да дават на Рим, освен деца, днес те даваха храбростта и живота си. Блестящ ход, Гай Марий!

Божественият Юлий беше странен тип. Легионерите му го боготворяха много преди да бъде обожествен, а той така и не си направи труда да започне промените, от които армията така се нуждаеше. Всъщност той дори не мислеше за нея като за армия, а като за легиони. Освен това беше конституционалист, не обичаше промени в установеното положение, в mos maiorum. И в това беше грешката му.

Отдавна имаше нужда от нов mos maiorum. Може този израз и да означаваше начина, по който нещата винаги са се правели, но паметта на хората е къса и един нов mos maiorum скоро би се превърнал в почитана реликва. Време беше за нова политическа структура, по-подходяща за управлението на разпрострялата се държава. Мога ли аз, Цезар, Синът на Божествения, да си позволя да бъда заложник на шепа хора, решили да ме лишат от политическата ми власт? Божественият Юлий позволи подобно нещо и трябваше да прекоси Рубикон и да действа като бунтовник, за да се спаси. Но един добър mos maiorum никога не би позволил на хора като Катон Утикенски, разни марцеловци и помпеевци да принудят божествения ми баща да престъпи закона. Един добър mos maiorum би трябвало да го защити, защото той не беше сторил нищо, което онази надута жаба Помпей Велики да не бе правил десетки пъти. Беше класически пример, в който законът казва едно за едната страна и друго — за другата. Сърцето на Цезар бе разбито от петното върху честта му, също както и при бунта на Девети и Десети легион. Нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако беше държал по-изкъсо всички, от безумните си политически опоненти до некадърните си роднини. Е, на мен подобно нещо няма да ми се случи! Аз ще променя mos maiorum и начина на управление на Рим така, че да подхожда на мен и на моите нужди. Няма да бъда поставен извън закона. Няма да водя гражданска война. Всичко, което правя, ще бъде напълно законно.