Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Цезарион е мъртъв. — Повтори: — Цезарион е мъртъв.

Тя не отговори. Погледът й срещна неговия и се закова на място, неподвижен като застояло езерце, покрито със зеленикавокафява слуз, цветът изчезна за миг от лицето й от линията на косата до шията, оставяйки прекрасната й кожа сивкавобяла.

— Дойде при мен докато напредвах към Александрия от Мемфис, яхнал камила и с двама по-възрастни спътници. Главата му беше пълна с идеи как ще ме убеди да пощадя теб и двойното царство. Толкова млад! Толкова заблуден относно човешката почтеност! Толкова сигурен, че може да ме убеди. Каза ми, че си го изпратила да замине, че би трябвало да отплава от Береника в Индия. И тъй като вече бях намерил съкровището на Птолемеите — да, госпожо, Цезар те предаде и ми каза как да го открия, преди да умре — нямаше нужда да го измъчвам, за да научавам местоположението му. Не че щеше да ми каже, независимо от мъченията. Много доблестен младеж, личеше му отдалеч. Само че не можех да му позволя да живее. Един Цезар е достатъчен и този Цезар съм аз. Убих го със собствените си ръце и го погребах край пътя в необозначен гроб. — Той завъртя ножа. — Тялото му е увито в килим. — Бръкна в кесията на колана си и й подаде нещо. — Пръстенът му, но не е за теб. Сега ми принадлежи.

— Убил си син на Цезар?

— Със съжаление, но да. Беше ми братовчед, убих роднина. Но съм готов да живея с кошмарите.

Тялото й се разтресе и загърчи.

— Удоволствие ли ти доставя да гледаш каква болка ми причиняваш, като ми казваш тези неща? Или всичко е политика?

— Политика, естествено. Жива, ти си проклето неудобство за мен, Царице на зверовете. Щеше вече да си мъртва, само че не бива да излезе така, че имам нещо общо със смъртта ти — и това е трудното!

— Не ме ли искаш на триумфа ти?

— Богове, не! Ако приличаше на амазонка, с радост щях да те накарам да вървиш, но ти изглеждаш досущ като малтретирано и прегладняло коте.

— Какво стана с другите младежи? Антил? Курион?

— Убити, заедно с Канидий, Касий Пармензис и Децим Турулий. Пощадих Цина — той е никой.

Сълзите се стичаха по лицето й.

— А децата на Антоний? — прошепна тя.

— Те са добре. Нищо не съм им сторил. Тъгуват за майка си, за баща си, за големия си брат. Казах им, че всички сте мъртви — нека се наплачат сега, докато подобава. — Погледът му се отмести към една статуя на Божествения Юлий Цезар, изобразен като египетски фараон — много чудновато изображение. — Знаеш ли, никак не ми харесва всичко това. Не ми доставя удоволствие да ти причинявам толкова много страдания. Но въпреки това го правя. Аз съм наследник на Цезар! И смятам да владея света на Нашето море от единия край до другия и от горе до долу. Не като цар или диктатор, а като прост сенатор, облечен с всички власти на народните трибуни. Справедливо! Римлянин ще управлява света така, както би трябвало да бъде управляван. Нужен е някой, който се наслаждава не на властта, а на работата.

— Властта е прерогатив на владетеля — каза тя. Не го беше разбрала.

— Глупости! Властта е като парите — просто средство. Вие, ориенталските аристократи, сте глупци. Никой от вас не харесва самата работа.

— Ще вземеш Египет.

— Естествено. Но не като пълна с римляни провинция. Трябва да се погрижа както подобава за съкровището на Птолемеите. След време египетският народ — и в Александрия, и в Делтата, и покрай Нил — ще започне да мисли за мен, както мисли за теб. И аз ще го управлявам по-добре от теб. Ти разсипа тази прекрасна страна с войните си и с личните си амбиции, похарчи маса пари за кораби и войници с погрешното убеждение, че по-големият брой винаги побеждава. А в действителност побеждава работата. И организацията, би казал Божественият Юлий.

— Колко самодоволни сте вие, римляните! Ще убиеш ли децата ми?

— В никакъв случай! Тъкмо напротив, ще направя от тях римляни. Когато отплавам за Рим, те ще дойдат с мен. Сестра ми Октавия ще се грижи за тях. Най-милата и добрата от всички жени! Никога няма да простя на дръвника Антоний, че я нарани така.

— Махай се — рече тя и му обърна гръб.

Той се канеше да излезе, но тя заговори отново.

— Кажи ми, Октавиане, мога ли да изпратя някого навън за един плод?

— Не и ако го поръсиш с отрова — рязко отвърна той. — Ще наредя прислужниците ти да опитат всеки плод точно там, където аз им покажа. При най-малкото подозрение, че си умряла от отрова, обвиненията ще паднат върху мен. И недей да храниш грандиозни идеи! Опиташ ли се да направиш така, че сякаш аз съм те убил, ще удуша и трите ти останали деца. Говоря съвсем сериозно! Щом съм виновен за твоята смърт, какво значение ще има, ако убия и децата ти? — Помисли си малко и добави: — Те дори не са особено хубави.

— Няма да има отрова — рече тя. — Сетих се за един начин да умра, който ще те освободи от каквито и да било обвинения. На всички ще бъде ясно, че аз сама и по собствена воля съм избрала този път. Ще умра достойно, както подобава на един фараон на Египет.

— Тогава можеш да си поръчаш плода.

— И още нещо.

— Да?

— Ще го ям в гробницата си. След като всичко свърши, можеш да видиш как съм умряла. Настоявам обаче да позволиш на балсаматорите да завършат работата си върху Антоний и мен. После запечатай гробницата. Ако ти самият не си в Египет, това трябва да бъде сторено от заместника ти.

— Както желаеш.

Бюстът на Цезарион изпълни очите й. Нямаше вече сълзи, времето за тях бе отминало. „Мое прекрасно, прекрасно момче! Колко много бе син на баща си, и същевременно колко малко. Подлъга ме толкова хитро, че изобщо не заподозрях намеренията ти. Да се довериш на Октавиан? Ти беше твърде наивен, за да видиш, че представляваш заплаха за него, в теб имаше твърде малко римска жилка. И сега лежиш в необозначен гроб, без гробница около теб, без лодка, с която да пътуваш по Реката на Нощта, без храна и питиета, без удобно легло. Макар че сигурно бих простила на Октавиан всичко, но не и килима. Тази долна дребна подигравка. Онова, което той не знае, е че отмъщението му ти осигури саркофаг, достатъчен да задържи за известно време твоя Ка“.

— Извикайте Ха’ем — каза тя, когато Ирас и Хармия се върнаха.

Той винаги беше изглеждал неподвластен на времето мъж без възраст, жрец на Птах, глава на ордена си, откъснат от светилището, за да служи на фараона. Напоследък обаче имаше вид по-скоро на мумия.

— Не е нужно да ти казвам, че Цезарион е мъртъв.

— Не, дъще на Ра. В онзи ден, през който ме попита за видението ми, разбрах, че той ще живее само до осемнайсетата си година.

— Увили са го и са го погребали покрай пътя за Мемфис на място, където би трябвало да има следи, че войската е спирала на лагер. Разбира се, сега ти ще се върнеш в светилището си заедно с каруци, носилки и натоварени магарета. Намери го, Ха’ем, и го скрий в мумията на някой бик. Няма да те задържат дълго, ако изобщо те задържат. Откарай го в Мемфис за скрито погребение. Тепърва ще бием Октавиан. Когато отида в Царството на мъртвите, трябва да видя сина си в цялата му слава.

— Ще бъде направено — отвърна Ха’ем.

Хармия и Ирас ридаеха. Клеопатра ги остави да се наплачат, след което им махна да замълчат.

— Тихо! Времето наближава, искам да направите някои неща. Кажете на Аполодор да осигури кошница свещени смокини. Цели. Разбирате ли?

— Да, твое величество — прошепна Ирас.

— Какви одежди ще носиш? — попита Хармия.

— Двойната корона. Най-добрата ми огърлица, пояс и гривни. Плисираната бяла рокля и горнището с мъниста, което носех преди години за Цезар. Без обувки. Къна по ръцете и стъпалата. Дайте всичко това на жреците за деня, когато ще ме сложат в саркофага. Вече имат парадните доспехи на любимия ми Антоний, които той носеше на коронацията на децата.

— Децата? — сети се Ирас. — Какво ще стане с тях?

— Ще заминат в Рим и ще живеят при Октавия. Не й завиждам.

Хармия се усмихна през сълзи.

— Особено когато става дума за Филаделф! Чудя се дали вече е успял да изрита Октавиан по кокалчетата?

162
{"b":"282876","o":1}