Цезарион ахна, понечи да стане, но после се отпусна на мястото си.

— Искаш да кажеш, че ще вървя на триумфа ти и след това ще бъда удушен? Но защо? Какво прави смъртта ми така необходима? Между другото, какво прави необходима и смъртта на майка ми?

— Разбра ме погрешно, сине на Цезар. Ти никога няма да вървиш на триумфа ми. Всъщност не бих позволил да доближиш и на хиляда мили до Рим. Никой ли не ти го е казал?

— Кое? — излезе от търпение Цезарион. — Спри да си играеш с мен, Цезар Октавиан!

— Приликата ти с Божествения Юлий представлява опасност за мен.

— Аз? Опасен заради някаква си прилика? Та това е безумно!

— Може да е всичко друго, но не и безумно. Изслушай ме и ще те осветля… колко странно, че майка ти така и не го е направила! Може би си е мислела, че ако разбереш, ще я изхвърлиш моментално от Капитолия. Не, сядай и слушай! Говоря честно за Клеопатра не за да те дразня, а защото тя е мой непримирим враг. Мило мое момче, трябваше да се боря със зъби и нокти, за да установя надмощието си в Рим. Цели четиринайсет години! Започнах, когато бях на осемнайсет, като осиновен римски син на божествения си баща. Поех наследството си и се придържах към него, макар мнозина да ми се противопоставяха, в това число и Марк Антоний. Сега съм на трийсет и две и — след като ти бъдеш мъртъв — най-сетне в безопасност. Аз нямах младост като твоята. Бях болнав и слаб. Мъжете ми се подиграваха. Отчаяно се стремях да изглеждам като Божествения Юлий — упражнявах усмивката му, носех високи ботуши, за да изглеждам по-висок, копирах изказа и реториката му. Докато накрая земният образ на Божествения Юлий избледня от паметта и хората решиха, че той сигурно е изглеждал като мен. Започваш ли да разбираш, Цезарионе?

— Не. Съчувствам ти за несгодите, братовчеде, но така и не разбирам какво общо има външният ми вид с това.

— Външният вид е основното, около което се въртеше кариерата ми. Ти не си римлянин и не си отгледан като такъв. Ти си чужденец. — Октавиан се наведе напред, очите му блестяха ярко. — Нека ти обясня защо ние, римляните, известни като прагматични и разумни хора, обожествихме Гай Юлий Цезар. Нещо крайно нетипично за римляни. Хората го обичаха! За много генерали се казва, че войниците им били готови да умрат за тях, но за Гай Юлий Цезар би умрял цял Рим, цяла Италия. Когато той вървеше по Форума, по уличките на Рим или на някой друг италийски град, той се държеше с хората като с равни — шегуваше се с тях, изслушваше дребните им болки, опитваше се да им помогне. Роден и израснал в копторите на Субура, той се движеше из простолюдието като един от тях — говореше жаргона им, спеше с жените им, целуваше миризливите им бебета и плачеше, когато мъките им го трогваха — а това се случваше често. И когато онези надути отявлени сноби и алчни за богатство изроди го убиха, народът на Рим и Италия не можа да понесе загубата му. Той го превърна в бог, не Сенатът! Всъщност Сенатът — воден от Марк Антоний! — се опита по всякакъв начин да смаже култа към Цезар. Безуспешно. Клиентите му бяха цял легион и аз ги наследих заедно с неговото богатство.

Октавиан се изправи, заобиколи бюрото си, застана пред объркания младеж и го погледна отгоре.

— Достатъчно е народът на Рим и Италия да хвърлят един поглед върху теб, Птолемей Цезар, и ще забравят всичко друго. Ще се влюбят безумно в теб и ще ликуват. А аз? Аз ще бъда забравен за една нощ. И всичко, което извърших през тези четиринайсет години, ще бъде забравено. Подлизурският Сенат ще започне да се умилква около теб, ще те направят римски гражданин и вероятно още на следващия ден ще те изберат за консул. Ти ще владееш не само Египет и Изтока, но и Рим, при това като какъвто си пожелаеш — от пожизнен диктатор до цар. Самият Божествен Юлий започна да размива отколешните ни традиции, после ние, триумвирите, ги размихме още повече, а след като напълно се справих с конкуренцията на Антоний, аз съм вече безспорният Господар на Рим. Разбира се, ако нито Рим, нито Италия не видят теб. За Рим най-сетне е настъпил подходящият момент да прегърне автокрацията. Ако те видят в Рим, хората ще те приемат. Но ти ще управляваш така, както те е научила майка ти — като цар, седящ на Капитолий и раздаваш правосъдие, досущ като Минос пред портите на Хадес. Ти не виждаш нищо лошо в това въпреки всичките ти либерални програми за реформи в Александрия и Египет. А моето управление ще бъде невидимо. Аз няма да нося диадема или тиара, за да демонстрирам положението си, нито ще позволя на скъпата си съпруга да се прави на царица. Ще продължим да живеем в сегашната си къща и ще оставим Рим да си мисли, че го управляваме демократично. Ето защо трябва да умреш. За да остане Рим римски.

Емоциите се гонеха по лицето на Цезарион — изумление, мъка, замисленост, гняв, тъга, разбиране. Но той не беше объркан, нито озадачен.

— Разбирам — бавно рече той. — Наистина разбирам и не мога да те виня.

— Е, ти си истинският син на Божествения Юлий и от онова, което съм чувал, си наследил не само външния вид, но и блестящия му ум. Съжалявам, че никога няма да разбера дали си наследил и военния му гений, но разполагам с много добри пълководци и не се боя от царя на партите, с когото възнамерявам да сключа мир, а не да нападам. Един от крайъгълните камъни на властта ми ще бъде мирът. Войната е най-разорителната човешка дейност, тя поглъща и живот, и пари, затова няма да позволя римските легиони да диктуват на Рим или на онзи, който го управлява.

Цезарион почувства, че Октавиан вече говори само за да отложи екзекуцията.

„Мамо! Защо не си ми казала? Нима не знаеше онова, което току-що ми каза истинският римски син на Цезар? Антоний със сигурност го е знаел, но той беше твоя марионетка. Не защото го упояваше, или защото понякога прекаляваше с виното, а защото те обичаше. Трябваше да ми кажеш. Но пък може и да не си го разбирала, а Антоний е бил твърде зает да се покаже достоен за любовта ти, за да сметне това за важно…“

Цезарион затвори очи, заповяда си да мисли, да насочи могъщия си ум към положението си. Съществува ли поне най-малка възможност да избяга? Безнадеждно беше, усещаше го с цялото си същество. Въздъхна. Не, най-много щеше да създаде трудности на Октавиан да го убие, ако се втурнеше навън от шатрата с викове, че е син на Цезар — нищо чудно, че Таурус го зяпаше така! Но дали това би искал баща му от своя неримски син? Или щеше да пожелае той да се жертва? Знаеше отговора и отново въздъхна. Октавиан бе истинският син на Цезар по неговата собствена воля и завещание, не се споменаваше нито дума за другия му син в Египет. А Цезар в живота беше ценил най-много своята dignitas. Dignitas! Най-римското от всички римски качества, личните достижения, дела и сила на човек. Дори в последните си мигове Цезар беше запазил своята dignitas непокътната. Вместо да се съпротивлява, той бе използвал един свободен миг, за да покрие с тога лицето си и друг — за да падне на колене. За да не могат Брут, Касий и останалите да видят изражението на лицето му или да зърнат гениталиите му.

„Да — реши Цезарион. — Аз също ще запазя своята dignitas! Ще умра като господар на себе си, с покрито лице и гениталии. Ще бъда достоен за баща си“.

— Кога ще умра? — със спокоен глас попита той.

— Сега, в тази шатра. Ще трябва да го сторя лично, не мога да се доверя на никого. Съжалявам, ако липсата ми на опит направи смъртта ти болезнена.

— Баща ми е казал „Нека да бъде бърза“. Стига да не забравяш това, Цезар Октавиан, ще бъда доволен.

— Не мога да те обезглавя. — Октавиан беше много блед, ноздрите му се бяха разширили, той се мъчеше да овладее устата си. Успя да се усмихне криво. — Нямам нито силата, нито подходящо оръжие. Нито пък желая да виждам лицето ти. Тирс, подай ми онази кърпа и въжето.

— Тогава как? — попита Цезарион, който вече се бе изправил.

— С удар на меч под ребрата нагоре към сърцето. Не се опитвай да бягаш. Това няма да промени участта ти.