Забеляза, че подвижният мост е златен, с изключение на перилата от най-рядко цитрусово дърво, а фаянсовата палуба бе обсипана с розови листенца, от които се разнасяше едва доловимо ухание. Всеки пиедестал, върху който се мъдреше пълна с паунски пера златна ваза или безценно произведение на изкуството, бе от хризоелефантин — изящно обработена слонова кост, инкрустирана със злато. Прекрасни момичета, чиито гъвкави крака се виждаха през прозрачните роби, ги поведоха по палубата между колоните към голяма златна порта, украсена с барелеф от изкусен майстор. Зад нея имаше огромно помещение с широко отворени прозорци, за да уловят всеки полъх на вятъра. Стените му бяха от цитрусово дърво с невероятно сложна и великолепна инкрустирана украса, а подът бе целият покрит с розови листенца.

„Подиграва ми се! — помисли си Антоний. — Подиграва се на мен!“

Клеопатра го очакваше, облечена в ефирни одежди, чиито цветове варираха от тъмнокехлибарено отдолу до бледожълто отгоре. Стилът не беше гръцки, нито пък римски или азиатски, а нещо нейно — дрехите й бяха пристегнати в кръста и се разширяваха надолу, а горната част прилепваше към тялото й и подчертаваше малките й гърди. Тънките й ръце се губеха под пищните ръкави, стигащи до лактите, за да се виждат многобройните й гривни. Около шията й имаше златна верижка с окачена клетка от фина златна нишка, в която се виждаше една-единствена перла с големината и цвета на ягода. Погледът на Антоний моментално се закова върху нея, той ахна и изумените му очи се вдигнаха нагоре към лицето й.

— Познавам тази дрънкулка — рече той.

— Да, със сигурност я познаваш. Преди години Цезар я даде на Сервилия, за да я подкупи, когато развали годежа на Брут с дъщеря си. Но Юлия умря, а след нея и Брут, а Сервилия остана без пари по време на гражданската война. Старият Фаберий Маргарита я оцени на шест милиона сестерции, но когато отиде да я продава, тя поиска десет милиона. Глупава жена! Трябваше да платя двадесет милиона, за да стане моя. Но както разбрах, десетте милиона не са й стигнали, за да погаси дълговете си. Брут и Касий изгубиха войната и това я лиши от част от състоянието й, а Вация и Лепид измъкнали останалото. — Гласът на Клеопатра звучеше леко развеселено.

— Вярно е, че в момента тя е затворничка на Атик.

— Чух също, че жената на Цезар се е самоубила.

— Калпурния ли? Баща й Пизон искаше да я омъжи за някакво парвеню, склонно да плати цяло състояние за привилегията да чука вдовицата на Цезар, но тя не би го допуснала. Пизон и новата му жена направиха живота й кошмарен, а и на нея не й се искаше да се изнесе от Domus Publica17. Преряза вените си.

— Горката жена. Винаги съм я харесвала. Всъщност харесвах и Сервилия. Не можех да понасям съпругите на парвенютата.

— Теренция на Цицерон, Валерия Месала на Педий и Фабия на Хирций. Напълно те разбирам — ухили се Антоний.

Докато разговаряха, момичетата настаняваха сащисаните му спътници на отредените им кушетки, а самата Клеопатра хвана Антоний за ръка, отведе го до централната кушетка и го настани на locus consularis.

— Имаш ли нещо против да се лишим от третия сътрапезник? — попита тя.

— Ни най-малко.

Веднага след като заеха местата си, пристигнаха първите ястия — такъв набор от лакомства, че някои видни чревоугодници в свитата му изръкопляскаха от удоволствие. Малки птички, които се ядяха заедно с костите, яйца, пълнени с невероятни пастети, скариди на скара, скариди на пара, скариди на шиш с гигантски мариновани гъби, стриди и миди, събрани набързо по брега, и стотина други също толкова възхитителни блюда, приготвени да се ядат с пръсти. После дойде ред на основното ястие — цели агнета на шиш, петли, фазани, месо от крокодилчета (великолепно е, ентусиазирано обясняваха чревоугодниците), яхнии и задушени меса с непознати подправки и цели печени пауни, наредени в златни подноси с всичките им пера, поставени точно по местата им, и с разперени опашки.

— Първият печен паун в Рим бе сервиран от Хортензий на един пир — отбеляза Антоний и се разсмя. — Цезар каза, че имал вкус на стар войнишки ботуш, само дето ботушът не бил така жилав.

Клеопатра се засмя.

— Не се съмнявам! Дай на Цезар грах, леблебия или леща, сготвена с буца солено свинско, и ще го направиш щастлив. Определено не беше добър познавач!

— Веднъж натопи хляба си в гранясало масло и въобще не забеляза.

— Но ти, Марк Антоний, оценяваш добрата храна.

— Да, понякога.

— Виното е от Хиос. Не бива да се пие разредено.

— Смятам да остана трезвен, госпожо.

— Това пък защо?

— Защото човек трябва да е с ума си, когато си има вземане-даване с теб.

— Приемам това като комплимент.

— Възрастта не те е разхубавила — каза той, докато пристигаха десертите. Явно изобщо не го вълнуваше как една жена ще приеме подобна забележка.

— Моят чар никога не е бил във външния ми вид — невъзмутимо отвърна тя. — За Цезар най-привлекателни бяха гласът ми, умът и царствената ми особа. Особено харесваше това, че схващах чуждите езици със същата лекота като него. Той ме научи на латински, а аз него — на разговорен и класически египетски.

— Латинският ти е безупречен.

— На Цезар също. Затова и моят е такъв.

— Не водиш сина му.

— Цезарион е фараон. Оставих го да управлява.

— Петгодишно дете?

— Почти на шест, запътил се е към шейсетте. Чудесно момче. Предполагам, че смяташ да спазиш обещанието си и да го представиш на Сената като наследник на Цезар в Египет? Трябва да има безусловно право върху трона. Това означава, че на Октавиан трябва да бъде показано ясно, че той не представлява заплаха, а е просто добър цар клиент с наполовина римска кръв, която не може да му послужи особено в Рим. Бъдещето на Цезарион е в Египет и Октавиан трябва да бъде накаран да осъзнае това.

— Съгласен съм, но моментът не е подходящ Цезарион да бъде воден в Рим за ратифицирането на договорите ни с Египет. В Италия има размирици и не мога да се меся на Октавиан в потушаването им. Той наследи Италия като част от споразумението ни при Филипи. Единственото, което искам от полуострова, са войските.

— Като римлянин, не се ли чувстваш донякъде отговорен за това, което се случва там? — леко се намръщи тя. — Нима е благоразумно и политически обосновано да се остави Италия да страда толкова много от глада и икономическите разногласия между търговци, земевладелци и ветерани? Нима не трябваше ти, Октавиан и Лепид да останете в Италия и да решите проблемите й на първо място? Октавиан е просто момче и няма мъдростта и опита, за да се справи успешно. Защо не му помогнете, вместо да го спъвате? — Клеопатра се разсмя рязко и тупна възглавничката си. — Всъщност това не ме интересува, но продължавам да мисля за хаоса, в който Цезар остави Александрия, та трябваше да накарам всички жители да работят заедно, вместо да враждуват помежду си. Не успях, защото не разбирах колко опустошителни са вътрешните борби. Цезар ме предупреждаваше, но аз не бях достатъчно умна, за да послушам съвета му. Но ако подобно нещо се случи отново, вече ще знам как да действам. Сега виждам, че това което става в Италия е подобно на събитията в моята страна. Забрави разликите си с Октавиан и Лепид, действайте заедно!

— По-скоро бих предпочел да умра, отколкото да си мръдна пръста, за да помогна на момчето! — отвърна през зъби Антоний.

— Народът е по-важен от някакво си надуто хлапе.

— Не, не е! Надявам се Италия да гладува и ще направя всичко по силите си, за да допринеса за това. Именно затова толерирам Секст Помпей и адмиралите му. Благодарение на тях Октавиан не може да нахрани Италия, а колкото по-малко данъци плащат търговците, толкова по-малко пари има Октавиан, за да купува земи за ветераните. Щом земевладелците въртят нещата, Октавиан да му мисли.

— Но Рим изгради империя благодарение на народа на Италия от река Пад на север чак до върха на Брутиум. Нима не си даваш сметка, че като настояваш да събираш войници от Италия, всъщност признаваш, че никъде другаде не могат да се намерят по-добри от тях? А ако страната гладува, те също ще гладуват.