Добре, добре. Успокой се. Ясно ми е за какво говориш. Да ти кажа честно, имам много зловещо предчувствие само като си говорим за тях. Мисля, че си права. Не се притеснявай. Никой няма да прави нищо, освен да се опита да помогне на Старк да открие този кръвен мост към Острова на жените.

- Афродита, не мисля, че става дума за кръвен мост. Това дори не звучи смислено.

Стиви Рей потърка челото си с болезнена гримаса и забе-ляза, че ръката й трепери.

Добре, достатъчно засега - прошепна Ленобия. - Силна си, но не си безсмъртна.

Стиви Рей погледна стреснато повелителката на конете, но в очите й не откри намек за нещо друго, освен загриженост.

- Хей. трябва да затварям вече. Не се чувствам много добре.

- О, мамка му. Не си пред умиране пак, нали? Много се притеснявам, като започнеш да го правиш.

- Не, не съм пред умиране вече. А ти не си точно любезна. Въобще. Ще ти се обадя по-късно. Предай поздрави на всички.

- Да, ще разпръсна любов навред. Чао, тъпчо.

Стиви Рей натисна бутона за край на разговора, върна телефона на Крамиша и се отпусна тежко на възглавницата.

- Нали не възразявате да подремна малко?

- Пийни още малко от това - каза Сапфир и й даде поредното пликче с кръв. - После поспи. А вие двете ще трябва да си тръгнете и да я оставите да си почива.

После сестрата изхвърли напоените с кръв тампони, свали латексовите си ръкавици и застана на вратата, като пот-ропваше с крак нетърпеливо и гледаше Крамиша и Ленобия многозначително.

- Ще дойда да те видя като се наспиш каза Ленобия.

Звучи добре - отвърна Стиви Рей.

Ленобия стисна ръката й и излезе от стаята. Тогава Крамиша се доближи до леглото и Стиви Рей си помисли, че

момичето се кани да я прегърне или дори по-лошо, да я целуне. Вместо това Крамиша я погледна в очите и прошепна:

С душата гледай, не с очите

Със звяр щом искаш да танцуваш

Под маската му надникни

Стиви Рей изтръпна:

- Предполагам, че трябваше да те слушам по-внимателно. Може би някак си щях да се досетя, че призовавам грешния бик - прошепна тя в отговор.

Крамиша я погледна с разбиране:

- И все още трябва да ме слушаш внимателно. Нещо в мен ми подсказва, че не си приключила танците със зверове. - После тя се изправи и добави на висок глас. - Наспи се. Утре ще се нуждаеш от всичкия си здрав разум.

Когато вратата се затвори и я оставиха сама, Стиви Рей въздъхна с облекчение. Изпи последното пликче с кръв, зави се догоре с одеялото и започна да върти една руса къдрица около пръста си. Беше напълно изтощена. Явно всичките сили от кръвта на Репхайм се бяха изчерпали, за да я възцтановят.

Репхайм...

Стиви Рей никога не би могла да забрави как изглеждаше той, когато се застъпи за нея пред самия Мрак. Беше толкова силен, смел и добър. Няма значение, че Далас, Ленобия и целият останал скапан свят вярва, че той е на страната на Мрака. Няма значение, че баща му е паднал воин на Никс, който е избрал злото преди векове. Нищо от това нямаше значение, защото тя видя истината. Той доброволно се пожертва, за да я спаси. Може и да не е избрал Светлината, но определено не беше на страната на Мрака.

Правилно постъпи, като го спаси по-рано. Беше права и като призова черния бик, за да спаси него. Независимо какво й костваше.

Репхайм си струваше цената да бъде спасен.

А нима не е така?

Би трябвало да е. След всичко, което се случи днес, би трябвало да е.

Тя престана да върти кичура и очите й започнаха да се затварят, макар да не искаше да мисли повече или да сънува кошмарния бик и болката, която беше толкова невъобразима.

Но клепачите й се затвориха и споменът за Мрака и това, което й беше причинил, се завърна. Докато се бореше с пълното си изтощение, Стиви Рей се видя отново в центъра на кръга, изпълнена с ужас, и чу неговия глас:

- Тук съм, защото тя е тук, а тя ми принадлежи.

И това просто твърдение прогони страха и спомена за Мрака, като направи място на Светлината и спасението, което дойде от нея.

Точно преди да заспи дълбоко Стиви Рей се замисли за красивия черен бик и за цената, която й беше поискал. Думите на Репхайм отново проехтяха в ума й:

- Тук съм, защото тя е тук, а тя ми принадлежи.

Последната й мисъл, преди да заспи, беше дали Репхайм

някога ще узнае колко верни изведнъж се оказаха думите му, по ирония на съдбата.

Старк се събуди и в първия момент не си спомняше нищо. Просто знаеше, че Зоуи е до него в леглото. Усмихна се сънено, обърна се и протегна ръка, за да я придърпа по-близо до себе си.

Докосването до студеното й безжизнено тяло веднага го разсъни и реалността се стовари върху него с гръм и трясък.

- Най-после. Вие червените явно сте много силни през нощта, но затова пък през деня спите като заклани.

Старк се изправи, намръщи се на Афродита, която се беше разположила в едно от кремавите кадифени канапета и бе кръстосала грациозно дългите си крака, като си пийваше топъл чай.

- Афродита, защо си тук?

Вместо да му отговори, тя погледна към Зоуи:

- Не е помръдвала, откакто се случи това, нали?

Старк се изправи и нежно зави Зоуи с одеялото. Докосна

бузите й и целуна единствения белег, който й беше останал - обичайния за всеки новак полумесец. Няма проблем, ако се върнеш при нас като обикновен новак. Просто се върни, помисли си той, докато докосваше белега. После се обърна към Афродита:

- Не, не е помръдвала. Не може. Тя е тук. И имаме само седем дни да разберем как да я върнем.

Шест поправи го Афродита.

- Да, права си. Вече са само шест - преглътна той тежко.

- Тогава да се залавяме за работа. Определено нямаме време за губене.

Афродита стана и тръгна да излиза от стаята.

- Къде отиваме? - попита Старк и тръгна след нея, но все още хвърляше по някой поглед на Зоуи през рамо.

Хей, трябва да се стегнеш. Ти сам каза, че тя не е тук. Престани да я зяпаш, все едно си някое малко кученце.

- Аз я обичам! Имаш ли някаква представа какво изобщо значи това?

Афродита спря и се обърна към него: ^

Любовта няма абсолютно нищо общо тук. Ти си нейният воин. Това значи много повече от „Ах, сърчице мое, Зоуи“ - каза тя саркастично. - Аз имам своя воин, така че знам какво значи това. И нека ти кажа, че ако моята душа се беше пръснала и бях заседнала в Отвъдното, не бих искала Дарий да драматизира и да рони крокодилски сълзи. Бих искала да се стегне и да се хване за работа, което значи да бъде жив и да дойде да ме защитава, така че да намеря начин да се върна обратно! Е, идваш или не?

Тя отметна косата си, обърна му гръб и изхвръкна в коридора.

Старк затвори уста и тръгна след нея. Вървяха мълчаливо и Афродита го водеше надолу по стълбите по изключително тесните коридори, след които следваха още стълби.

- Къде отиваме? - попита Старк.

- Ами, изглежда като някаква пещера. Мирише на влага и на някакъв странен телесен аромат. Прилича повече на затвор или психиатрична клиника, а Деймиън си помисли, че е умрял и е попаднал в рая на зубрачите. Така че хайде, опитай се да познаеш.

- Връщаме се обратно в някоя човешка гимназия?

- Близо си - отвърна тя и устните й се разтеглиха в лека усмивка. Отиваме в една много стара библиотека, пълна със зубрещи смотаняци.

Старк пусна тежка въздишка, за да не се засмее. Понякога Афродита му допадаше. Не че би й го признал.

Афродита се оказа права. Мазето на замъка му напомняше на училищна библиотека, като изключим прозорците е евтини, тракащи щори, което бе много странно предвид факта, че всичко на остров Сан Клементе беше ужасно скъпо и луксозно. В мазето имаше само няколко дървени маси и пейки, празни, бели стени и тонове лавици, запълнени с милиони най-различни по размер и тип книги.