Тя с изненада забеляза, че той не каза „добре“ и не хукна да носи нещата. Вместо това просто стоеше там и я гледаше с ръце в джобовете. Изглеждаше някак раздразнен.

Какво? попита тя.

- Съжалявам, че не съм твой воин! - извика той. - Правя всичко по силите си, за да науча нещо от Дракона, но ще ми отнеме известно време да напредна. Никога не съм се интересувал особено от битки и разни такива, съжалявам!

Той изглеждаше все по-разстроен.

- Далас, за какво, по дяволите, говориш?

Той размаха ръце ядосано:

Говоря за това, че не съм достатъчно добър за теб. Знам. че се нуждаеш от нещо повече. Имаш нужда от воин. По дяволите, Стиви Рей, ако ти бях воин, щях да съм с теб, когато те нападнаха онези хлапета и едва не те убиха. Ако ти бях воин, нямаше да ме пращаш по някакви тъпи поръчки. Щеше да ме държиш близо до себе си, за да те защитавам, докато се занимаваш с всички тези важни неща.

- Аз много добре се защитавам и сама. А да ми донесеш зелена свещ не е тъпа задача.

- Да, добре, но ти заслужаваш нещо повече от момче, което и хабер си няма как да защити жена си.

Стиви Рей така повдигна вежди, че почти се сляха с къдравата й коса:

- Правилно ли чух, че току-що ме нарече своя жена?

- Ами, да - размърда се той нервно. - Но в добрия смисъл.

-Далас, нямаше как да спреш това, което се случи на покрива - каза му тя откровено. - Знаеш какви са онези.

-Трябваше да съм с теб тогава. Трябваше да съм твоят воин.

- Не ми трябва воин! - извика тя, вбесена от упоритостта му и от това, че бе толкова разстроен.

- Е, повече от ясно е, че аз не съм ти нужен повече.

Той се обърна и пъхна ръце в джобовете си.

Стиви Рей погледна прегърбената му стоика и се почувства ужасно. Беше го наранила, защото го отблъсваше само за да запази тайната за Репхайм. Гузна като заек в моркове-на нива, тя изскочи от колата и сложи нежно ръка на рамото му. Той изобщо не се обърна към нея.

- Хей, не е вярно, че не си ми нужен.

- Да, точно затова се чудиш как да ме отблъснеш.

Не, просто съм много заета. Извинявам се, ако съм се държала гадно.

- Не, не гадно - погледна я той най-после. - Просто вече не ти пука за мен.

- Напротив! - каза тя бързо и го прегърна.

- Тогава нека да дойда с теб - прошепна той в ухото й.

Стиви Рей се дръпна назад, така че да може да го погледне, и отказът, който вече беше на устата й, замръзна неизказан. Сякаш можеше да види в сърцето му и й беше ясно, че ще го разбие. Как си позволяваше да го наранява така заради Репхайм? Тя беше спасила гарвана-демон. Не съжаляваше за това. Но определено съжаляваше, че тази й постъпка наранява хората около нея.

Е, това е. Няма повече да наранявам приятелите, на които най-много държа.

- Добре, можеш да дойдеш с мен - каза тя.

Очите му изведнъж светнаха:

- Сериозно ли го казваш?

Да, разбира се. Но наистина ми трябва зелена свещ. Ароматни треви също. И това ни най-малко не е тъпа задача.

- Ще ти донеса един чувал свещи и колкото искаш треви! - засмя се Далас, целуна я и като извика, че ей сега се връща, хукна към храма.

Стиви Рей се върна бавно в колата. Хвана волана и се загледа право напред, като си повтаряше списъка с нещата за вършене:

Ще призова земята заедно с Далас. Ще разбера каквото мога за двете крави. После ще върна Далас обратно в училище. Ще измисля някакво извинение. Добро извинение, за да изляза отново, само че този път сама. Ще отида в музея, за да се срещна с Репхайм. Ще проверя дали не знае още нещо, което може да помогне на Старк и Зи. После ще се върна тук. Без да наранявам приятелите си, като ги отблъсквам. Ще проверя червените хлапета. Ще разпитам Ленобия и останалите за новини от Зи. Ще се обадя на Афродита. После ще трябва да измисля какво да правя с лошите хлапета в депото. А после ще положа огромно усилие да не се хвърля от някоя висока сграда.

Стиви Рей се наведе напред и подпря глава на кормилото. Чувстваше се, сякаш потъва в някое миризливо, оклахомско блато.

Как изобщо Зи се справяше с всичкия този стрес?

Не успя, дойде непоканена в главата й мисъл. Това я пръсна на парчета.

- Виж, изглежда, сякаш някое супер мощно торнадо е минало през Тулса - каза Далас.

Той гледаше през прозореца, докато Стиви Рей маневрираше между поредните изпопадали клони. Основният път към парка бе блокиран от паднало на улицата дърво, разпо-ловено надве, така че се наложи да паркира до него.

- Поне част от електричеството го възстановяват.

Тя посочи към уличните лампи, обкръжаващи парка, осветяващи ужасната бъркотия от увредени от снега дървета и смазани храсти азалия.

- Не и за тези приятелчета - каза Далас и посочи с брада към най-близките до парка къщи.

Тук-там се виждаше по някоя светлинка да проблясва през прозореца, доказвайки, че някои хора са имали предвидливостта да си купят генератори, преди бурята да удари, но по-голямата част от квартала беше потънала в мрак и тишина.

- Много съжалявам за тях, но затова пък много ми се улеснява животът точно сега - каза Стиви Рей и излезе от колата.

Далас излезе след нея, като държеше голяма, зелена ритуална свещ, сноп сушени треви и кутия кибрит.

- Всички са се сврели надълбоко и няма да ни обърнат никакво внимание.

- Тук определено имаш право, момиче каза Далас и я прегърна нежно.

- Ау, много е приятно да ти казват, че имаш право.

Тя го придърпа за кръста и пъхна ръката си в джоба на дънките му. Той се наведе и я целуна по челото.

- В такъв случай по-често ще ти го казвам.

- Май нещо се опитваш да ме размекнеш - ухили се тя.

- Не знам. Получава ли се?

- Може би.

- Добре.

И двамата се засмяха. Тя го бутна леко с хълбок:

- Нека да идем там до онзи дъб. Изглежда ми подходящо място.

Както кажеш, момиче.

Вървяха бавно към центъра на парка, минаваха покрай повалени дървета и клони, провираха се през снежни преспи, натрупани от ледената буря, като полагаха усилия да не се подхлъзнат. С право бе оставила Далас да дойде с нея. Може би известна част от объркването й по отношение на Репхайм се дължеше именно на това, че бе започнала да страни от приятелите си и твърде силно се концентрираше върху Обвързването. По дяволите, Обвързването й с Афродита също изглеждаше много странно в началото. Може би просто й трябваше повече време или пространство, за да се справи с усещането.

- Хей, виж това - извика Далас и привлече вниманието й. Сочеше в корените на огромен дъб. - Изглежда сякаш дървото е направило кръг за теб.

Да, колко яко! - възкликна тя.

И наистина изгледаше така. Огромното дърво сякаш не бе повлияно от бурята. Беше загубило само върховете на няколко клона. Паднали на земята, те образуваха идеален кръг около дървото.

Далас се поколеба да прекрачи окръжността:

Аз по-добре да остана тук, става ли? Може това наистина да е специален кръг за теб и не искам да го нарушавам.

Стиви Рей го погледна. Далас беше добро момче. Винаги казваше мили неща и й показваше, че я разбира по-добре от всички останали.

- Благодаря ти, много мило от твоя страна, Далас.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна.

Ръцете му се стегнаха около нея и той я притисна към

себе си:

- Всичко за моята Висша Жрица.

Дъхът му беше топъл и нежен и Стиви Рей изпита желание да го целуне отново, наслаждавайки се на трепета, който й носеше. Харесваше й, че докосването му пропъждаше от главата й мислите за Репхайм. Беше останала без дъх, когато той с неохота я пусна.

Закашля се леко и се усмихна:

- Внимавай, момиче. Отдавна не се е случвало да останем насаме.

- Да, твърде отдавна - усмихна се тя.

- Ще трябва да поправим това възможно най-скоро, но първо си свърши работата.

- О, да. Работа, работа, работа...