Помня - Разбира се, че помнех. Бях гола и заплашвах, че ще му наритам задника с помощта на елементите, докато стоях между него и Дарий.

Устните му отново се доближиха до кожата ми.

- Изглеждаше като кралица-воин, изпълнена е божествен гняв. Мисля, че някъде тогава осъзнах, че винаги ще ти принадлежа, защото ти ме достигна въпреки всичкия Мрак, с който бях обгърнат.

Старк, прошепнах, погълната от чувствата си към него. - Този път ти ме достигна. Благодаря ти. Благодаря ти, че ме последва.

Без да казва нищо, устните му бяха отново върху кожата ми и този път пи от мен доста по-продължително.

Отново първоначалната болка бе заменена с удоволствие. Затворих очи и се концентрирах върху силната горещина, която препускаше през тялото ми. Не можех да се въздържа и да не го докосна, да прокарам ръка през кръста му и да усетя мускулите по гърба му. Исках още, исках го по-близо до себе си.

Той се отдръпна от мен, очите му бяха потъмнели от страст.

Е, Зоуи, попита той задъхано. - Съгласна ли си да ми дадеш нещо повече от кръвта си? Приемаш ли обета ми за твой бранител?

Погледнах го внимателно. В очите му имаше нещо, което не бях виждала досега. Момчето, което ме изостави във Венеция, ядосано от ревност и обида, вече го нямаше. Мъжът, заел неговото място, беше повече от вампир, повече от воин. Макар да лежеше ранен в ръцете ми. можех да усетя силата му - здрава, сигурна, благородна.

- Бранител? - казах и учудено докоснах лицето му. -Значи в такъв си се Променил?

- Да, ако приемеш обета ми - каза той, без да премества погледа си от мен. - Без съгласието на кралицата си бранителят е нищо.

Но аз не съм истинска кралица.

Наранените устни не попречиха на наперената му усмивка:

Ти си моята кралица и всеки, който смята друго, може да излезе насреща ми.

Усмихнах му се:

- Вече приех обета ти като мой воин.

Напереността му за миг изчезна:

- Това е различно, Зоуи. Това е много повече. Може да промени напълно нещата между нас.

Докоснах лицето му отново. Не разбирах напълно за какво ме моли, но ми беше ясно, че иска от мен нещо повече, и бях наясно, че каквото и да кажа сега, то ще има отражение върху нас до края на живота ни. Богиньо, насочи ме към верните думи, помолих се аз мислено.

Джеймс Старк, от днес аз те приемам за свой бранител, също така приемам и всички последици от това.

Той се обърна и целуна ръката ми.

- Ще ти служа с цялата си чест, с цената на живота си, завинаги, Зоуи. Моя Аса, мо банн ри, моя кралице.

Обетът му отекна в мен и го почувствах почти физически. Старк бе прав. Беше по-различно от това, което се случи между нас, когато ми даваше воинския си обет. Този път сякаш ми поверяваше частица от себе си и знаех, че без мен той никога не би могъл да бъде отново цял.

Отговорността ме изплаши почти толкова, колкото ме и подсили. Нагласих отново врата си пред устата му.

- Вземи още от мен, Старк. Нека те излекувам напълно.

Той изпъшка и устата му докосна кожата ми. Захапа ме

по-дълбоко и изведнъж се случи нещо удивително. Силата на елемента въздух се надигна в мен и се вля в Старк. Той потръпна и аз осъзнах, че е от силното удоволствие, което го изпълни, щом въздухът го докосна с енергията си. Усетих някакъв познат гъдел по кожата на лицето си, който стигна до скулите, и в ума ми проблесна картина е лика на Деймиън, който крещеше от радост. Ахнах от изумление. Не се налагаше да питам. Не ми трябваше огледало. Знаех, че първата от татуировките ми се е завърнала.

Веднага след въздуха се появи и огънят. Топлината му се простря отвъд мен и достигна Старк, изпълни го, даде му сили, така че да може да вдигне ръката си и да ме придърпа по-близо, като пиеше по-интензивно.

По гърба ми плъзна усещане, че и втората ми татуировка се завръща, а с ума си видях как Шоуни се смее и пляска с ръце победоносно.

Последва водата, която ни заля, изпълни ни и ни понесе в кръг. Затворих очи и споделих магическия момент със Старк. Потрепнах от удоволствие, когато усетих, че и третата ми татуировка се завръща. Видях как Ерин се засмя и извика радостно:

- Да! Зи се завръща при нас!

След това дойде земята и със Старк сякаш станахме част от гората. Познахме удоволствието, което ни достави силата, която се спотаяваше в корените на дърветата под земята. Старк ме притисна към себе си по-силно. Намести ме така, че се озова над мен, като ме обгърна с ръце. Знаех, че раните вече не го болят, защото усещах съвсем ясно какво изпитва. Дланите ми горяха от докосването на богинята и четвъртата ми татуировка се завърна. Странно, но не получих ясна визия на Стиви Рей, когато нейният елемент се завърна в мен. Само я почувствах, но някак далечна, сякаш бе отвъд, където не можех да разпростра силата си.

Най-после с пращене при мен се завърна и духът. Вече не просто усещах какво изпитва Старк, а сякаш бяхме свързани. Не чрез телата си, а чрез душите. Те заблестяха заедно със сила, която би заглушила всякаква физическа страст. Тогава и последната ми татуировка се завърна.

Със стенание Старк откъсна устните си от мен и зарови лице във врата ми. Цялото му тяло трепереше, а дишането му беше толкова ускорено, сякаш бе пробягал цял маратон. Докосна с език раната, която направи на врата ми, и разбрах, че я затваря. Посегнах с ръка да погаля косата му и с изненада установих, че кръвта и раните вече ги няма.

Той се изправи и ме погледна.

Богиньо, той е прекрасен! Само преди няколко минути бе смъртно ранен, пребит, окървавен и толкова разбит, че едва можеше да се помръдне. Сега излъчваше енергия, здраве и сила.

- Това е най-невероятното нещо, което някога ми се е случвало каза той. Очите му се разшириха. Татуировките ти!

Той докосна лицето ми е благоговение. Завъртях се леко, така че пръстите му да могат да проследят и останалите знаци, покриващи отново раменете и гърба ми. После вдигнах ръка, за да притисне дланта си към моята и да докосне сапфирените символи по нея.

Всички са си на мястото отново казах аз. Елементите ми ги върнаха.

Старк поклати поразено глава:

- Усетих го. Не знаех какво точно се случва, но го усетих заедно с теб. - Той ме придърпа отново в обятията си. Усетих всичко едновременно с теб, кралице моя.

Преди да го целуна, отвърнах:

- Сега аз съм част от теб, бранителю мой.

Старк ме целуна продължително, а после ме прегърна силно, сякаш се страхуваше да не се изпаря от ръцете му.

Задържа ме така, докато плачех за Хийт, а той ми разказа колко е бил смел и как е направил своя избор да се оттегли.

Нямаше нужда да ми го казва. Аз знаех колко смел е Хийт, както знаех, че именно по смелостта му ще го позная отново един ден. По смелостта и любовта му. Вечната му любов към мен.

Като се успокоих, забърсах очи и Старк ми помогна да се изправя на крака.

- Готов ли си да се прибираме вече? - попитах.

- О, да. Да се прибираме ми звучи чудесно. Но, Зи, как ще стигна дотам?

- Като ми се довериш - отвърнах аз със самодоволна усмивка.

- Е, тогава значи ще е лесно, нали? - каза той с много странно произношение.

- Откъде, по дяволите, придоби този ирландски акцент?

- Ирландски? Ти глуха ли си, жено? - изръмжа той, а аз се намръщих. Смехът му изпълни гората. Шотландски, Зи, не ирландски. Съвсем скоро ще разбереш откъде съм го придобил.

Слънцето залезе и Стиви Рей отвори очи. В първия момент беше безкрайно объркана. Бе тъмно и студено. Усещаше земята около себе си, която я обгръщаше и предпазваше. Нещо леко се раздвижи до нея и тя завъртя глава. В пълния мрак едва успя да различи огромна черна купчина, която малко по малко придоби очертанията на крило с тяло под него.

Репхайм.

Изведнъж си спомни всичко - червените, Далас и Репхайм. Най-вече него.

- Останал си тук с мен?