Това, което е писано на някого, се променя от неговия избор. Това е само едната версия на Зоуи и нейното бъдеще. Както и всеки избор на взетите в Отвъдното решения могат да променят бъдещето на земята. Ако Зоуи избере да остане, очаква ни е то това бъдеще:

Афродита се озова пред сцена, която й беше ужасно позната. Стоеше в средата на полето от последното й видение. Както и преди, тя беше сред хората, които горяха. Хора, вампири и новаци. Тя отново изпита болката от огъня, заедно с агонията, която съпровождаше видението. Както и тогава, Афродита погледна нагоре и видя Калона да стои пред тях, само че този път Зоуи не беше с него, за да каже или направи онова, което тогава го унищожи. Този път там беше Неферет. Тя крачеше до Калона и наблюдаваше горящите хора. После започна да прави странни движения с ръце и Мракът избухна около нея. Извирайки от нея, той се разпростираше към полето и загаси огъня, но не отне болката.

- Не, няма да ги убивам! - Тя насочи пръст към Калона и сноп черни нишки се плъзнаха към него и обвиха тялото му. - Помогни ми да ги направя свои.

Калона се подчини. Афродита се концентрира върху него и черните нишки, които опасваха цялото му тяло, станаха видими. Те се гърчеха и го караха да потрепва. Той простена и Афродита не разбра дали беше от болка или от удоволствие. Усмихна се зловещо на Неферет и разпери ръце, за да приеме Мрака.

- Както пожелаеш, богиньо моя.

Обвит с мрачните нишки, Калона пристъпи напред и застана пред нея, а после падна на колене и преклони глава. Неферет се наведе, близна кожата на Калона и с жадна свирепост, от която Афродита настръхна, проби кожата му със зъби и пи от него. Мрачните нишки се разтрепериха и станаха още повече.

Напълно отвратена, Афродита отмести поглед и видя Стиви Рей да се появява на полето.

Стиви Рей?

До нея се раздвижи нещо черно и Афродита осъзна, че това е гарван-демон. Вървяха един до друг, толкова близо, сякаш са заедно.

Какво, по дяволите, значеше това?

Гарванът-демон разпери кри ле и ги обви около Стиви Рей, сякаш я прегръщаше. Тя въздъхна и се приближи още повече до съществото. Афродита беше толкова потресена от това, че изобщо не забеляза откъде се появи индианското момче. Беше си просто там, точно пред гарвана-демон.

Въпреки болката и ужаса, които й причиняваше видението, тя не можеше да не забележи колко красив бе индианецът. Беше полугол е поразително тяло и дълга, гарваново-черна коса, в която бяха вплетени птичи пера. Беше висок, мускулест и невероятно готин.

Той избута гарвана-демон и подаде ръка на Стиви Рей:

- Приеми ме и той ще си отиде.

Стиви Рей се отдръпна от прегръдката на гарвана-демон, но не пое протегната ръка на момчето.

- Не е толкова просто - каза тя.

Все още на колене пред Неферет, Калона изкрещя:

- Репхайм! Не ме предавай отново, сине мой!

След думите на безсмъртния гарванът-демон нападна индианеца. Двамата се сбиха жестоко, а Стиви Рей стоеше, без да помръдне, гледаше гарвана-демон и плачеше отчаяно.

- Не ме изоставяй, Репхайм. Моля те, не ме изоставяй -проплакваше тя.

На хоризонта зад тях Афродита първоначално си помисли, че вижда изгряващото слънце, но след като го погледна повторно, осъзна, че не е слънцето, а огромен бял бик, който се покатери върху трупа на черния, загинал в опит да спаси днешния свят.

Видението приключи. Никс изпрати на Афродита лек ветрец, за да успокои треперещата й душа.

О, богиньо! - прошепна тя. - Не. моля те, не. Изборът, направен от някакво момиче, може ли да наруши баланса между Светлината и Мрака в целия свят? Как изобщо е възможно това?

Помисли, че твоят избор на доброта отвори пътя на цял нов вид вампири, каквито преди това не бяха съществували.

Червените? Но те вече съществуваха, преди аз да направя каквото и да било.

Да, но пътят към тяхната човечност беше затворен, преди да направиш своята саможертва. Твоят избор го отвори за тях. А не си ли и ти просто едно момиче?

О, мамка му. Разбрах. Зоуи непременно трябва да се върне.

Тогава Хийт трябва да напусне владенията ми. Това е единственият начин Зоуи да избере да се върне в тялото си, ако успее да събере душата си в едно.

Как да го убедя да си тръгне?

Единственото, което можеш да направиш, е да им дадеш информация, дъще моя. Изборът трябва да си остане техен. На Хийт, Зоуи и Старк.

Изведнъж Афродита се понесе обратно. Отвори очи и примига от болка, опитвайки се да се фокусира през мъглата и кървавите си сълзи.

- Ти се завърна при мен!

Афродита се изправи. Беше замаяна, а главата й пулсираше от болка, която вече доста добре познаваше.

-Изпий това, красавице моя. Трябва да се подкрепиш след подобно пътешествие.

Дарий й поднесе бокал и й помогна да отпие от него.

- Трябва да стигна до Старк - каза тя, след като изпи виното.

- Но очите ти... трябва да си починеш.

- Ако сега тръгна да си почивам, има вероятност целият шибан свят да иде по дяволите. Буквално.

- Тогава ще те заведа при Старк.

Афродита се чувстваше замаяна и слаба, но решително се подпря на своя воин и се върна във Фи-анна Фоил, къде-то почти нищо не се бе променило. Сгиат не откъсваше очи от своя бранител, който бавно и методично нанасяше удари по Старк с острието си.

Афродита реши да не губи време и отиде право при Сгиат:

- Трябва да говоря със Старк. Веднага.

Сгиат я погледна и по треперещото й тяло и кървавите очи се досети какво се е случило.

- Използвала си дарбата си?

- Да. И трябва да кажа на Старк нещо, иначе ще стане много зле. За всички. Много, много зле.

Кралицата кимна и направи жест към Афродита да я последва към Сеол не Ги.

- Имаш само минута. Говори ясно и бързо. Ако го задържиш тук прекалено дълго, ще загуби пътя си към Отвъдното и няма да може да се завърне там, докато не се възстанови от днешното си пътуване, а трябва да си наясно, че възстановяването ще му отнеме седмици.

- Разбрах. Имам само един шанс. Готова съм.

Сгиат докосна ръката на своя бранител. Беше като ласка, но предизвика бурна реакция в тялото му. Спря се точно преди да нанесе поредния удар. Погледът му остана върху Старк, но с дрезгав глас попита:

- Мо бапн ри? Кралице моя?

Повикай го обратно. Пророчицата трябва да говори е него.

Очите на Сеорас се затвориха, сякаш тези думи го нараниха, но когато ги отвори, каза просто:

- Добре, жено, както искаш. - После постави свободната си ръка на челото на Старк. Чуй ме, момче, трябва да се върнеш.

Старк залитна назад, инстинктивно вдигайки меча си, така че случайността и рефлексите му бяха тези, които отклониха смъртоносния удар на Другия, който беше самият той и все пак не напълно.

- Защо го правиш? - извика Старк.

- Казах ти вече. Единственият начин да минеш оттук е да ме победиш, а аз не искам да умирам.

Двамата воини се въртяха в кръг бавно и внимателно.

- За какво, по дяволите, говориш? Ти си аз. Ако аз мога да вляза вътре, как така ще умираш?

- Аз съм част от теб. Онази, не много добрата част. Или пък ти си част от мен. Добрата ми половина. И дори ми е гадно да го казвам. Не се дръж като шибан глупак. Не е като да не знаеш за мен. Спомни си, преди да се вречеш на онази добродушна кучка. С теб се знаем много добре.

Старк се загледа в червеното на очите и суровото изражение на лицето пред него. Усмивката я имаше, но напе-реността му беше станала жестока и правеше чертите му близки и чужди едновременно.

- Ти си лошото в мен.

- Лошо? Зависи на коя страна си, нали така? А от тази страна, на която съм аз в момента, хич не ми изглежда да

съм много ЛОШ - засмя се Другият. - Лош е дума, която изобщо не може да опише целия ми потенциал. Лошото е лукс. Светът ми е изпълнен с неща, които са отвъд въображението ти.