Именно от клана МакУолис са Бранителите на Аса. ^ Деймиън се усмихна победоносно и размаха лист, на който беше написал КЛАН МАКУОЛИС = БРАНИТЕЛИТЕ НА АСА, така че всички да го видят.
- Май открихме кръвния мост - възкликна Джак и прегърна Деймиън.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
Зоуи
Хийт се размърда и измърмори нещо за проспиване на футболната тренировка. Аз го погледнах и задържах дъха си, докато обикалях в кръг около него.
В крайна сметка не можех да го събудя и да му кажа, че е мъртъв и никога повече няма да играе футбол.
Опитах се да съм максимално тиха, но не можех да стоя на едно място. Този път дори не се преструвах, че лежа до него. Не можех да се преборя с това, просто не можех да стоя мирно. Трябваше да се движа.
Бяхме във вътрешността на същата горичка, в която се бяхме скрили преди. Кога преди? Не можех съвсем ясно да си спомня, но гъстите треви и скалите наоколо изглеждаха добре. И мъхът по тях. Особено мъхът. Беше навсякъде, дебел, нежен и пухкав.
Изведнъж почувствах, че краката ми са боси, и се радвах на мекия и приятен допир на зеления, жив килим.
Жив?
Въздъхнах.
Не. Предполагам, че тук нищо не е истински живо, но бях забравила за това.
Дърветата образуваха нещо като балдахин с листата и клоните си, така че слънчевата светлина едва проникваше
и правеше въздуха топъл, но без да е твърде горещо. По небето премина облак, който ме накара да погледна нагоре. Изтръпнах.
Мракът... u
Примигах от изненада. Спомних си. Затова с Хийт се бяхме скрили тук. Той ни преследваше, но не успя да навлезе в горичката след нас.
Потръпнах отново.
Нямах представа какво беше това същество. Усещах плътен мрак, неясен полъх на нещо мъртво, с рога и криле. С Хийт не останахме да видим повече. Задъхани от ужас, побягнахме с всички сили, затова и той сега спеше толкова дълбоко. Отново. Аз също трябваше да поспя.
Но не бях в състояние да се спра. И вместо това крачех^
Ужасно трудно ми беше с тази разбъркана памет. А най-лошото бе, че много добре осъзнавах липсите в спомените си. Човек би си казал, че ако имаш празни петна в паметта, не би могъл да го разбереш, защото така и така не помниш. Но аз знаех, макар едва сега да си спомних за страшилището, което ни преследваше. Но имаше и неща от миналото, за които ми липсваха спомени.
Не помнех как изглежда майка ми.
Не помнех какъв е цветът на очите ми.
Не помнех защо вече не можех да се доверя на Стиви
Рей.
А нещата, които помнех, бяха още по-потискащи. Помнех всяка секунда от умирането на Стиви Рей. Помнех, че баща ми ни изостави, когато бях на две, и повече никога не се върна. Помнех, че се бях доверила на Калона и че толкова жестоко сбърках в преценката си.
Стомахът ме сви и почувствах как ми прилошава, затова продължих да се движа все по-навътре в горичката.
Как можах да оставя Калона да ме заблуди така? Проявих се като невероятен идиот.
И това костваше живота на Хийт.
Умът ми отскочи от тази мисъл. Вината бе толкова силна, толкова ужасна.
Хванах сянка с периферното си зрение. Завъртях се и застанах лице в лице с нея. Виждала съм я и преди, в сънищата и виденията си.
- Здравей, Ая казах нежно.
- Зоуи - отвърна тя и кимна за поздрав.
Гласът й звучеше досущ като моя, само че беше изпълнен с тъга, която оцветяваше всяка нейна дума.
Йоверих се на Калона заради теб - казах, зпитала си състрадание към него заради мен - поправи ме тя. - Когато загуби мен, загуби и състраданието.
- Това не е вярно - отвърнах. - Аз все още съм състрадателна. Грижа ме е за Хийт.
- Дали? Затова ли го държиш тук, с теб, вместо да го пуснеш да си отиде?
- Хийт не иска да си отива извиках и като затворих уста, осъзнах колко гневно звуча.
Ая поклати глава и дългата й, черна коса, заигра около кръста й:
- Не си спряла да мислиш за това, което Хийт би поискал. За това, което някой друг, освен теб, би поискал. И няма да спреш, докато не ме повикаш обратно при себе си.
- Не искам да се връщаш при мен. Заради теб се случи това.
- Не, Зоуи, не е заради мен. Всичко това се случи заради серия от избори, направени от различни хора. Не всичко е свързано с теб - каза Ая и като поклати тъжно глава, изчезна.
- Много лесно се спаси - промърморих и започнах да крача отново, дори по-неспокойно отпреди.
Когато долових друга сянка е периферното си зрение, се обърнах, за да кажа на Ая да си тръгва веднъж завинаги, но останах шокирана. Гледах сама себе си. Е, всъщност беше една деветгодишна версия на мен самата, която видях съвсем в началото, заедно с другите фигури, преди да бъдат разпръснати от това, което ни преследваше с Хийт.
- Здрасти - казах.
- O, имаме цици! - възкликна детето и се загледа в гърдите ми. - Много съм доволна, че имаме цици. Най-после.
- Да, и аз това си помислих. Най-после,
Иска ми се да са малко по-големи.
Момичето не спираше да ме зяпа и така ме изнерви, че скръстих ръце пред гърдите си. Всичко това бе много странно, загцото в крайна сметка тя беше аз.
- Но все пак можеше и да е по-лошо - продължи тя. -Например да са като на Беки Епъл, хи-хи.
Гласът й бе изпълнен с радост и това ме накара да се усмихна, но само за секунда. Сякаш ми беше невероятно трудно да устоя на радостта, която тя разпръскваше. ^
- Беки Рийни Епъл, можеш ли да си представиш, че майка й я е кръстила така - каза детето и се разсмя.
- Да, горкото дете - усмихнах се отново, а после потърках лицето си с ръце и се зачудих какво ме прави толкова необяснимо тъжна.
- Понеже не съм с теб вече - каза детето. Аз съм твоята радост. Без мен вече няма да можеш да си щастлива.
Погледнах я и разбрах, че и тя като Ая ми казваше истината.
Хийт отново промърмори насън и обърнах поглед към него. Изглеждаше толкова силен, млад и нормален, но всъщност никога повече нямаше да излезе на футболното игрище. Никога нямаше да се ожени. Никога нямаше да стане татко. Откъснах поглед от него и отново погледнах моята деветгодишна версия:
- Не мисля, че заслужавам да бъда щастлива отново.
- Много съжалявам за теб, Зоуи - каза тя и изчезна. Почувствах се някак замаяна и объркана, затова продължих да крача.
Следващата част от душата ми се изправи и застана точно пред мен. Изобщо не си приличахме. Беше много висока. Имаше буйна, дълга и червена коса. Преди да я погледна в очите, не виждах никаква прилика между нас. Но тя имаше моите очи. Беше поредното парче от душата ми, познавах я.
- Е, ти пък коя част от мене си? - попитах уморено. - И какво ще загубя, ако не те повикам обратно?
- Можеш да ме наричаш Бриджит. Без мен ще ти липсва сила.
Въздъхнах:
- В момента съм прекадено уморена, за да бъда силна. Какво ще кажеш да си поговорим пак, като подремна?
- Ти май не схващаш - поклати глава Бриджит надменно. - Без нас няма да можеш да си подремнеш. Няма да можеш да се оправиш, няма да можеш да починеш. Без нас ще ставаш все по-непълна, докато съвсем отплаваш.
Опитах се да се фокусирам, въпреки ужасната болка в слепоочията:
- Но ще отплавам с Хийт.
- Да, може би.
- А ако събера всички ви обратно в себе си, ще трябва да го напусна.
- Да, така е.
- Но не мога. Не мога да се върна в реалния свят без него.
- В такъв случай е теб е свършено.
И без повече приказки Бриджит изчезна.
Краката ми се подкосиха и поседнах на зеления мъх. Осъзнах, че плача, едва когато сълзите ми започнаха да капят по дънките. Не знам колко време съм стояла така, потънала в скръб, объркана и слаба, но някакъв звук разпръска мъглата около мислите ми. Криле, плясък, сблъсък с вятъра, полет, търсене.
- Хайде, Зо, трябва да влезем по-навътре в горичката.
Вдигнах поглед и видях Хийт да пристъпва зад мен.
Вината е моя - казах аз.
- Не, не е така. Но какво значение има чия е вината? Станалото станало. Не може да се върнем назад.
