- Разбира се, че не е мъртъв. Еребус е безсмъртен - започна Неферет с типичния си гаден глас, но изведнъж млъкна и продължи с нещо като ридание. Не е мъртъв, но както виждате, той си отиде.

Афродита се и зправи и се доближи до тялото на Калона. Дарий веднага застана зад нея.

- Не, не го докосвай.

- Независимо дали ще го наричаме Еребус или не. очевидно е, че това създание е безсмъртно. Заради силата на кръвта му Пророчицата няма да може да проникне в тялото му, дори и душата му да я няма там. Той не представлява същата опасност за нея както Зоуи, воине.

- Не се страхувам. Нека да опитам и да видим какво ще стане - предложи Афродита.

- Аз ще съм до теб, няма да позволя да ти се случи нещо лошо — отвърна Дарий и като я хвана за ръка, двамата се доближиха до тялото на Калона.

Афродита почувства напрежението, което нейният воин излъчваше, но си пое три пъти дълбоко дъх и се концентрира върху Калона. Поколеба се само за миг, после се протегна и постави ръка на рамото му, точно както направи и със Зоуи. Кожата му бе толкова студена, че тя едва не отдръпна ръката си. Затвори очи и се помоли:

Никс. още веднъж, моля те. Нека да разбера нещо... как-вото и да е. което може да ни помогне.

Мислената молитва на Афродита приключи с мисълта, че така заздравява връзката си с богинята и се превръща наистина в нейна жрица.

Моля те. използвай ме като инструмент, с чиято помощ да се преборим с мрака и да следваме твоя път.

Дланта й се затопли, но не се налагаше да прониква в тялото му, за да усети, че го няма. Мракът й го показа и от силата му тя усети, че трябва да мисли за него като Мрак с главно 'NT. Беше нещо огромно, могъщо и живо. Беше навсякъде. Обгръщаше от всички страни тялото на безсмъртния. Афродита сякаш видя черна паяжина, изплетена от огромен, невидим паяк. Нишките й бяха преплетени навсякъде около тялото му и го придържаха здраво, беше очевидно, че то е в плен, както беше очевидно и че душата, която го обитаваше, в момента го бе изоставила.

Афродита ахна и отдръпна ръката си от студената му кожа. Струваше й се, че и нейната ръка е изцапана от черната паяжина. Изведнъж загуби равновесие и политна към Дарий.

- Точно както и при Зоуи - каза тя, като нарочно не разкри, че тялото на Калона най-вероятно играе ролята на заложник. - Няма го.

- Зоуи, трябва да се събудиш. Моля те! Събуди се и кажи нещо.

Гласът на момчето беше много приятен. Знаех, че е го-тин, още преди да отворя очи. Когато го направих, се засмях, защото се оказах права. Както би казала моята НДП Кайла, той беше „сладур в божествен сос“. М-м-м. Макар че главата ми бе леко замаяна, почувствах топлина и щастие. Усмивката ми стана дяволита.

- Будна съм. А ти кой си?

Зоуи, престани с тези игрички. Не е смешно.

Момчето се намръщи и изведнъж осъзнах, че лежа в скута му. Веднага се изправих и се отдръпнах бързо от него. Искам да кажа, да, той беше прекрасен, но да лежа у него по този начин ми бе доста неловко.

- Аз... не съм казала, че е смешно.

На красивото му лице се изписа ужас.

- Зо, да не би да ми казваш, че не знаеш кой съм?

- Добре, виж сега. Знаеш, че не се сещам кой си. Въпреки че, изглежда, ти ме познаваш.

- А знаеш ли ти коя си?

Примигах изненадано:

Що за глупав въпрос? Разбира се, че знам. Аз съм Зоуи.

Добре, че беше хубавец, защото явно не беше от най-умните.

- И знаеш ли къде си?

Гласът му беше нежен, почти колеблив.

Огледах се. Стояхме на поляна с мека трева, а наблизо имаше езерце, което изглеждаше като огледално в тази красива, слънчева сутрин.

Слънце?

Не може да има слънце.

Не, нещо не беше наред.

Преглътнах тежко и погледнах момчето в кафявите му очи:

- Кажи ми името си.

- Хийт. Аз съм Хийт. Познаваш ме, Зо. Винаги си ме познавала.

Да, познавах го.

Мигове от спомени, свързани с него, проблеснаха през съзнанието ми, като избрани кадри от кинолента. В трети клас сме. Хийт ми казва, че окълцаната ми коса изглежда страхотно. Шести клас, Хийт ме спасява от гигантски паяк. Осми клас, Хийт ме целува за пръв път след края на мача. Хийт започва да пие прекадено много и ме вбесява... С Хийт се Обвързваме... После го правим отново... Виждам как Хийт...

- О, Богиньо!

Спомените ми се навързаха и изведнъж си спомних всичко. Спомних си.

- Зо, - той ме придърпа отново в обятията си. - Всичко е наред. Всичко ще бъде наред.

-Как така ще бъде наред'? - заподсмърчах аз. Ти си мъртъв!

- Но, скъпа, просто така се случи. Дори не бях уплашен, а и не ме боля много.

Той ме прегърна бавно и ме потупа по гърба, като говореше с нежния си, познат глас.

- Но аз си спомням! Спомням си! - Не можех да спра риданията си въпреки съпътстващата ги отблъскваща еополи-вост. - Калона те уби. Видях го с очите си. О, Хийт, опитах се да го спра. Наистина направих каквото можах.

Ш-ш-т. Тихо, скъпа. Знам, че се опита. Но нямаше какво повече да направиш. Извиках те и ти дойде. Справи се добре, Зоуи. А сега трябва да се върнеш обратно и да се изправиш срещу него и Неферет, Тя е убила онези двамата в училището ти. Учителката по актьорство и другия.

Лорън Блейк?

Ужасът пресуши сълзите ми и аз забърсах лицето си.

Хийт, както винаги, извади пакетче носни кърпи от джоба си. Изгледах го изненадано за миг, а после и двамата избухнахме в смях.

- Донесъл си носните кърпички в Отвъдното? Не мога да повярвам.

Той ме изгледа обидено:

Ей, не са използвани. Или поне не особено.

Поклатих глава и взех кърпичката.

- Издухай си носа. Винаги сополясваш, като се разплачеш, затова и нося кърпички.

-О, я стига! Не плача чак толкова много - възразих аз, забравяйки за миг, че той беше мъртъв.

- Да, но когато се разплачеш, сополясваш порядъчно, така че се налага да съм подготвен.

Изгледах го отново, а реалността ме блъсна челно.

- А какво ще стане с мен, когато няма да си там, за да ми дадеш кърпичка? - От гърлото ми се изтръгна ридание. -И... и когато няма кой да ми напомни какво е дом, какво е любов? Какво е да си човек?

Отново се бях разциврила.

О, Зо. Ще се справиш и сама с това. Имаш много време. Ти си голяма работа, вамгшрска Висша Жрица си. Не помниш ли?

- Не искам да съм такава - отвърнах му съвсем честно. -Искам да съм просто Зоуи и да остана тук с теб.

Това е само една част от теб. Но има и друга част. която иска да пораснеш.

Той говореше твърде зряло и мъдро - не приличаше на себе си.

- Не.

Като казах това, забелязах с периферното си зрение някакво леко движение - нещо черно се плъзна и излезе от полезрението ми. Стомахът ме сви и ми се стори, че мярнах острата форма на рога.

Зо, не можеш да промениш миналото.

Не казах, отместих поглед от Хийт и се взрях в това. което допреди малко бе красива и ярка поляна до прекрасно езеро. Този път определено забелязах сенки и фигури, къде-то преди малко имаше само слънчева светлина и пеперуди.

Мракът в тези сенки ме изплаши, но фигурите в него ме привличаха. В мрака проблеснаха очи и успях да разгледам един чифт по-добре. Изведнъж осъзнах, че ги познавам. Напомняха ми на някого...

- Там има някой, когото познавам.

Хийт хвана главата ми с ръце и ме застави да откъсна поглед от сенките и да го погледна.

Не мисля, че е добра идея да се взираш нататък. Трябва просто да се върнеш обратно и да се стегнеш здраво или да направиш някой от твоите супер специални магически номера и да се върнеш в реалния свят. към който принадлежиш.

- Без теб?

- Без мен. Аз съм мъртъв каза той нежно и ме потупа по бузата. На докосване си беше съвсем жив. - Моето място е тук. Предполагам, че това е само първата стъпка, а после ше се отправя към мястото, към което вече принадлежа. Но ти си жива и гвоего място не е тук.