Образът на Сеорас изчезна и времето започна отново да тече. Другият беше на колене пред него и го гледаше с очи, пълни със страх и примирение.

Умри с чест. Когато Старк изрече тези думи наум, дръжката на меча му запулсира в ритъма на собственото му сърце. Той хвана дръжката с двете си ръце, за да се наслади на усещането.

Изведнъж тежестта на острието сякаш оживя и изпълни Старк с невероятна и изненадваща сила. Без колебание и емоция той изписа дъгата на лунния сърп с финалния си удар, забивайки острието в Другия, разсичайки го надве.

Тялото изчезна с дълбока въздишка.

Ехото от бруталното му действие отекна в него с пълна сила. Изпусна меча и падна на колене.

- Богиньо! Как е възможно да съм воин на честта след това, което направих?

Старк се строполи задъхан на земята. Погледна раните си, като очакваше да види разкъсана плът и много, много кръв. Но нямаше нищо такова. По тялото му нямаше нито една рана. Единствената кръв, която видя, беше попила в земята зад него. Единствената рана, която му остана, беше споменът за това, което току-що направи.

Сякаш се движеше сама, ръката му отново хвана меча. При спомена за смъртоносната рана, която току-що нанесе, тя потрепна, но той стисна здраво меча, търсейки успокоение в отекващия ритъм на сърцето си.

- Аз съм Бранител прошепна той.

А с думите дойде и приемането на истината и пълното й осъзнаване. Не ставаше дума за убиването на лошата половина от него, а за контролирането й. Това трябва да може един истински бранител. Той не отрича жестокостта, но умее да я владее с чест.

Старк наведе глава и я подпря на меча си.

- Зоуи, кралице моя, бани ри ши, реших да приема и да следвам пътя на честта. Това е единственият начин да бъда воина, от който се нуждаеш. Заклевам се пред теб.

След като Старк положи своя обет, портата, зад която започваха владенията на Никс, изчезна, заедно с меча. Старк остана сам, обезоръжен и паднал на колене пред дървото на желанията.

Той се изправи на крака и веднага се запъти към гората. Единствената му мисъл беше, че трябва да я намери. Неговата кралица, неговата Зоуи.

Но колкото повече наближаваше гората, толкова повече забавяше крачка и накрая спря.

Не. Отново грешеше. ^

Не Зоуи трябваше да намери първо, а Хийт. Колкото и досадна да е Афродита, той знаеше, че виденията й са истински. А какво, по дяволите, му беше казала тя? Нещо за Хийт, който трябва да се махне, за да може Зоуи да се върне. Старк се замисли. Колкото и болезнено да беше за него, разбираше, че видяното от Афродита е истина. Зоуи е с Хийт, откакто се помни. Видя го да умира, това пръсна душата и. Ако можеше да се възстанови и да остане тук с него...

Старк се огледа и както когато се свърза с меча си, започна да вижда.

Владенията на Никс бяха невероятни. Гората започваше точно пред него, но той усещаше колко просторна е тя. И че този свят се простира далеч отвъд нея. С чисто сърце си призна, че тук може да намери покой за душата си. Въпреки всичко, пред което беше минал, за да стигне дотук, и макар да знаеше, че мисията му далеч не е приключила, Старк искаше да навлезе в гората и да се потопи в мира и спокойствието, които тя излъчваше. Като добавим към това и присъствието на Зоуи, той беше готов да остане тук цяла вечност.

Така че, да, ако Зоуи и Хийт се съберат тук, тя би избрала да остане. Старк потърка с ръка челото си. Колкото и да му беше трудно да го признае, а тази мисъл буквално разбиваше сърцето му, Зоуи обичаше Хийт повече, отколкото

обичаше самия него. ^

Старк потрепна. Любовта на Зоуи към Хийт нямаше значение! Тя трябва да се върне, поне видението на Афродита показваше това. И ако Хийт не беше въвлечен в това, той лесно би я убедил да се върне. Такава беше тя, загрижена много повече за приятелите си, отколкото за самата себе

си.

Точно затова се налагаше Хийт да я изостави.

Трябваше да го намери и да го убеди да напусне единственото момиче, което някога е обичал. Завинаги.

Мамка му.

Невъзможно.

Но също толкова невъзможно беше да се пребори и със самия себе си и да приеме всичко, което това водеше след себе си.

Така че мисли, по дяволите! Мисли като бранител, а не като глупав хлапак.

Ще намери Зоуи. Правил го е и преди. А като я открие, Хийт ще е с нея.

Погледът му попадна върху дървото на желанията. Това тук беше много по-голямо от онова в Скай, а парцалчетата, завързани за масивните му клони, променяха цвета и дължината си, развявани от топлия ветрец.

Дървото на желанията приемаше мечти и желания за любов.

А той обичаше Зоуи.

Старк затвори очи и се замисли колко много я обича и колко му липсва.

Времето минаваше... минути, може би часове. Не се случваше нищо. Не усещаше и най-дребния намек за това къде може да се намира тя. Изобщо не успяваше да я усети.

Не можеш да се предадеш. Мисли като бранител.

И така, любовта не можеше да го заведе при Зоуи. Тогава какво? Какво беше по-силно от любовта?

Той примига от изненада, защото знаеше отговора. Той му беше даден едновременно с титлата бранител.

- За бранителя честта е по-силна от любовта - каза той на глас.

Едва го изрече и точно над него от дървото на желанията се провеси златиста лента. Тя хвърляше металически отблясъци и напомни на Старк за гривната, която Сеорас носеше на китката си. Лентата се отвърза от дървото и се понесе навътре в гората. Без да се колебае, Старк я последва.

Хийт

Зоуи ставаше все по-зле. Просто не беше честно. Сякаш си нямаше достатъчно гадости на главата така или иначе. А сега се случи и това с пръсването на душата й и тя започна да се изплъзва. От него и от всичко. В началото беше малко по малко. Сега вече набираше скорост като лавина. Колкото по-навътре в гората навлизаха, пазейки се от това, което ги дебнеше навън (вероятно Калона), тя започна да се променя все по-бързо. И той не можеше да направи абсолютно нищо. Тя не би го послушала. Изобщо не би се спряла на едно място. Буквално.

Виждаше я пред себе си. Макар почти да бягаше между дърветата по зеления мъхест килим, не беше достатъчно бърз за нея. Тя вървеше все по-напред и по-напред, понякога прошепваше думи, носещи се във въздуха наоколо, понякога плачеше тихо, но никога не спираше, винаги беше в движение.

Струваше му се, че я вижда как се изпарява.

Трябваше да направи нещо. Той беше наясно, че всичко това се случваше, зашото душата й не беше цяла. Опита се да говори с нея, опита се да я убеди да събере парчетата от личността си и да се върне в тялото си. Не беше съвсем наясно с цялата тази история с Отвъдното, но колкото повече време беше тук, толкова повече неща научаваше, без някой да му ги казва. Те сами изникваха в ума му.

Боже, колко беше странно да мисли за себе си като за мъртъв. Но не беше страшно или ужасно, защото не се чувстваше мъртъв. Чувстваше се като самия себе си, само че на друго място. Хийт се почеса по главата. Мамка му, много беше трудно да го осмисли, но не беше никак трудно да осъзнае, че Зоуи не беше мъртва и мястото й не бе тук.

Хийт въздъхна. Понякога и той имаше чувството, че мястото му не е тук. Не че не му харесваше. Но Зоуи не беше никак добре, а те не можеха да напуснат гората, без Калона или който и да е там да ги подгони, а може би дори да ги убие отново. Ако това е възможно. Но като изключим тези неща, тук щеше да е добре.

Но просто добре.

Сякаш духът му търсеше нещо друго. Нещо, което не можеше да намери тук.

- Просто си мъртъв от прекалено скоро, това е.

Хийт подскочи изненадано. Зоуи стоеше пред него, движейки се напред-назад, а очите й бяха потънали в скръб.

- Зо, мила, изкарваш ми акъла, като изскачаш така неочаквано пред мен. - Той се опита да обърне всичко на шега. - Сякаш ти си призракът, а не аз.