Старк нямаше представа къде се намира. Душата му се мяташе като птица, хваната в клетка, блъскаше се в нищото.

Какво му каза Сеорас? Какъв съвет му даде?

...да се предадеш е могъща сила.

Старк спря да се бори и успокои духа си. Някакъв бегъл спомен се прокрадна през непрогледния мрак, този на душата му, която се изливаше в едно с кръвта му в двата жлеба, оформени като рога.

Рога.

Старк се фокусира върху единственото реално нещо в мислите си и си представи, че грабва тези рога.

Създанието изплува от абсолютния мрак. Беше друг вид черно, различен от този, в който бе потопен досега. Бе черен като небето по новолуние, като езеро през нощта, като почти забравен сън.

Приемам жертвоприношението ти, воине. Погледни ме и ела, ако се осмеляваш.

- Осмелявам се! - извика Старк, като прие предизвикателството.

Бикът го нападна. Осланяйки се на инстинкта си, Старк не побягна. Не подскочи. Вместо това се изправи лице в лице срещу бика. Крещейки от гняв, ярост и страх, Старк се затича към него. Създанието наведе масивната си глава, сякаш се канеше да наниже Старк на рогата си.

Не! Той скочи към бика и с фантастично движение го хвана за рогата. В този момент създанието вдигна глава и Старк се претърколи върху тялото му. Имаше чувството, че се гмурка в морето от много висока скала. Някъде зад себе си в черната, бездушна бездна, той чу гласа на бика: Браво, Бранителю...

Последва експлозия от светлина точно преди да се изтърколи на едно утъпкано парче земя.

Старк се изправи бавно и се замисли колко е странно, че макар да беше просто дух, бе запазил усещанията на тялото си.

Пред него имаше горичка, много подобна на тази пред замъка на Сгиат. Имаше дори дърво на желанията пред нея, украсено с безброй ленти от плат. Докато ги гледаше, те промениха цвета си и заблестяха като украса на коледна елха.

Отвъдното - това сигурно беше входът към владенията на Никс. Нищо друго не би могло да е така магично.

Преди да пристъпи напред, Старк се огледа зад себе си, мислейки си, че не може да е било толкова лесно, и очакваше огромният черен бик да се появи отнякъде и този път наистина да го изкорми.

Но зад него беше само черното безвремие, от което преди малко дойде. Ако не беше достатъчно зловещо, парчето земя - малък полукръг от червен прахоляк - би му напомнило за Оклахома. В центъра му един блестящ меч бе забит наполовина.

Хвана с две ръце меча и успя да го издърпа, а после машинално избърса чистото острие в дънките си. И тогава осъзна, че както Сеол не Ги, целият беше оцветен от кръв.

Той избърса внимателно острието, защото поради някаква причина не му беше приятно да мисли за кръвта, която го е опетнила, а после обърна внимание на гледката пред себе си. Беше стигнал целта си. Усещаше го с ума, със сърцето и с душата си.

- Зоуи, тук съм. Дойдох за теб - каза той и пристъпи напред, но се натъкна на бариера, твърда като стена. — Какво, по дяволите...? — промърмори той и се отдръпна назад.

Последва взрив на бяла светлина, която напомни на Старк за зловещата картина на врата на фризер, която се отваря и разкрива мъртва плът. Той продължи надолу и гледката, която се изправи пред него, го ужаси до дъното на душата му.

Старк се взираше в самия себе си.

В първия момент си помисли, че стената сигурно е огледална, но не се виждаше тъмният мрак зад него, а другото му аз се хилеше самодоволно насреща му. Старк определено не се усмихваше. После заговори, като отхвърли всякакви предположения за огледала и рационални обяснения:

- Да, мамка му, ти си. Ти си аз. За да влезеш тук, трябва да ме убиеш, което няма да се случи, защото аз не си падам много по умирането. Това, което ще се случи, е, че аз ще ти наритам задника и ще ти видя сметката.

Старк стоеше безмълвен и взрян в себе си, отсрещното му аз се насочи към него и замахна с меча, като остави кървава диря по ръката му.

- Да, явно ще е още по-лесно, отколкото си мислех - каза той и замахна с меча повторно.

- в къщата свети, но няма никого - каза Афродита, като размаха ръка пред отворените, но невиждащи очи на Старк.

Наложи се да отдръпне ръката си бързо, защото точно тогава Сеорас замахна и направи още един разрез върху тялото на Старк.

- Той вече прилича на хамбургер. Нужно ли е да продължаваш? — попита Афродита,

Не че със Старк особено се обичаха, но това не значеше, че й бе приятно да гледа как го кълцат на парчета.

Сеорас като че ли не я чу. Беше напълно концентриран

върху момчето пред него.

- Те са свързани в своята мисия - каза Сгиат.

Тя беше напуснала трона си и се доближи до Афродита.

- Но вашият бранител е в съзнание и душата му е в тялото - каза Дарий.

- Да. Съзнанието му е тук. Но той е концентриран върху момчето и усеща сърцето и дишането му. Сеорас отлично знае колко близо се намира Старк до смъртта във всеки един момент. Ако наклони везните прекадено много в едната посока, душата му ще се завърне в тялото. А ако ги наклони в другата, той ще умре.

- А как ще разбере кога да приключи с това?

Афродита неволно потрепна, когато острието на Сеорас

разряза плътта на Старк за пореден път.

- Старк или ще се събуди, или ще умре. И в двата случая ще е резултат от действията на самия Старк, а не на моя бранител. Това, което той прави, е да позволява на момчето да действа според своя собствен избор. Сгиат говореше на Афродита, но погледът й не изпускаше Сеорас. - Вие би трябвало да направите същото.

- Да го порежем? - Афродита се намръщи на кралицата, която се усмихна в отговор, но не откъсна очи от бранителя си.

- Казваш, че си Пророчица на Никс, така ли?

- Аз съм Пророчица, не просто го казвам.

- Тогава използвай дарбата си, за да помогнеш на момчето.

- Бих го направила, стига да имах поне някаква бегла представа как да стане това.

- Афродита, може би трябва да... започна Дарий и дръпна Афродита за ръката, за да я отведе от Сгиат, очевидно притеснен, че тя притиска кралицата прекадено много.

- Не, воине. Не трябва да я отдалечаваш. Едно от нещата, които ще научиш като воин на силна жена, е, че нейните думи често ще я поставят в опасност, от която няма как да я предпазиш. Но понеже думите са си нейни, последиците също остават за нея. - Сгиат най-сетне погледна към Афродита. Използвай силата на думите си като острие и потърси сама отговорите. Истинската Пророчица се нуждае от много малко напътствия, а силата, контролирана от мъдрост и търпение, трябва да те научи как да я използваш правилно. - Кралицата вдигна ръка и направи жест към останалите вампири в залата. - Покажете на Пророчицата и нейния бранител стаята им. Дайте им възможност да се освежат и да си починат.

Без да каже нищо повече, Сгиат се завърна на трона си и не откъсна поглед от Сеорас.

Афродита стисна устни и последва червенокосия гигант, чиито татуировки представляваха заплетени спирали, направени от малки сапфирени точици.

Върнаха се обратно до стълбището и се качиха на горния етаж, където стените бяха украсени с мечове, проблясващи на светлината от факлите. Стигнаха до малко единично стълбище, което водеше към дървена врата. Воинът я отвори и с жест ги покани да влязат.

Нали ще ме повикате веднага, ако със Старк нещо се промени? - попита Афродита, преди той да затвори вратата.

- Да - отвърна воинът с неочаквано нежен глас и ги остави сами.

Мислиш ли, че устата ми може да ми докара неприятности? - попита тя Дарий.

- Естествено — отвърна той и вдигна вежди.

- Виж какво, не се шегувам — намръщи му се тя.

- Нито пък аз.

- Но защо? Защото казвам, каквото мисля ли?

- Не, красавице моя. Защото използваш думите си като кинжали, а острите кинжали често създават проблеми.

Тя изсумтя недоволно и седна на огромното легло.