- Достатъчно. Идвам да те извадя, дори и да не искаш да нарушавам кръга ти.

Стиви Рей почувства вълните, щом Далас докосна границата на кръга. Също и бикът. Създанието завъртя огромната си глава и от ноздрите му излезе струя зловонен въздух. Нощта потръпна в отговор.

- По дяволите! Стиви Рей, не мога да вляза в този кръг. Затвори го и да се махаме оттук!

- Н-не мога заекна тя със сподавен шепот.

Бикът изглеждаше като кошмар наяве. Дъхът му прерязваше Стиви Рей. Очите му я държаха в плен. Козината му светеше в бяло, обгърната в мрака на нощта, но не беше красива. Блясъкът й беше хладен и безжизнен. Едното му раздвоено копито се вдигна и после се стовари върху земята е такава злоба, че Стиви Рей почувства как болката от тази рана отеква дълбоко в душата й. Откъсна поглед о г очите на бика и погледна към копитата му, а после застина от ужас. Тревата около него бе почерняла и безжизнена. А мястото, където беше наранил земята с копито, кървеше като рана.

- Не! ■- Ужасът й се отприщи и думите й най-сетне успяха да излязат. - Спри! Нараняваш ни!

Взорът на бика направо се заби в очите й. Гласът, който изпълни главата й, беше плътен, мощен и невъобразимо злобен.

- Ти имаше силата да ме призовеш, а това ме впечатли достатъчно, така че реших да отговоря на въпроса ти. Воинът трябва да потърси в кръвта си мост към Острова на жените, а после трябва да се пребори със себе си. за да достигне мястото. Само признаването на едното пред другото ще му позволи да се събере с неговата Жрица. След като се съберат, единствено тя, а не той, ще може да реши дали да се върне или не.

Стиви Рей преглътна страха си и извика:

- Но в това няма никакъв смисъл.

- Неспособността ти да схващаш не ме засяга. Ти ме призова. Лз ти отговорих. Сега трябва да получа

отплатата си. Мина цяла вечност, откакто не съм опитвал сладостта на вампирската кръв. Особено такава, изпълнена с толкова невинност и Светлина.

Преди Стиви Рей да успее да отвърне каквото и да било, звярът започна да я приближава. Нишки от мрак се плъзнаха през пушека и се насочиха към нея. Докоснаха я - бяха като ледени остриета, разрязващи плътта й.

Без да осъзнава какво прави, тя успя да изкрещи само

една дума:

Репхааайм!

Репхайм осъзна, че чистият мрак се е материализирал. Стоеше на балкона, ядеше ябълка, взираше се в ясното нощно небе и се опитваше да игнорира досадното присъствие на призрака на едно човешко дете, който бе развил неуместен интерес към него.

- Хайде де, кажи ми! Много ли е приятно да летиш'/ попита призракът това, за което Репхайм мислеше може би за стотен път. - Изглежда ми много приятно. Никога не ми се е случвало, но според мен да си имаш собствени криле е много по-хубаво, отколкото да летиш на самолет.

Репхайм въздъхна. Това дете говореше дори повече от Стиви Рей, което пък бе впечатляващо. Дразнещо, но впечатляващо. Не можеше да реши дали ако продължи да не му обръща внимание, момичето ще се махне, или по-добрс да измисли нещо друго. Може би трябваше да се допита до Стиви Рей какво да прави с този призрак, което пък насочи мисълта му към Червената.

- Опасно ли е да се лети? Искам да кажа, със собствени криле. Предполагам, че да, понеже гледам, че си ранен и мога да се обзаложа, че е защото си летял и...

Момичето продължаваше да дърдори, когато изведнъж структурата на света се промени. В първия момент той

изпита познато чувство и за част от секундата повярва, че баща му се е върнал.

Тихо! изкрещя на момичето.

Той се изправи и се завъртя, очите му пламнаха в червено насред мрака, който го обгръщаше, с неописуемата надежда. че ще мерне черните гарванови криле на своя баща.

Детето изписука уплашено, отдръпна се от него и ишез-на.

Репхайм не й обърна никакво внимание. Беше прекадено заег с мисли и преизпълнен с емоции.

Най-напред осъзна с абсолютна сигурност, че това не е баща му. Да, Калона беше могъщ и обвързан с Мрака, но усещането от присъствието му в този свят беше различно. Репхайм можеше да го усети в реакцията на скритите дълбоко в земята зли духове, които днешният модерен свят на изкуствени светлини и електроника напълно беше забравил. Но Репхайм не ги бе забравил и от дълбините на нощните сенки той усети вибрации, които го объркаха.

Кой би могъл да е толкова могъщ, че да разбуди злите духове?

Изведнъж го удари страхът на Стиви Рей. Първичността на нейния пълен ужас се смеси с възторга на злите духове и това го насочи към правилния отговор.

- О. богове! Самият Мрак е пристъпил пределите на този

свят! ^

Още преди да вземе решение какво да прави, Репхайм вече действаше. Блъсна вратата така, че тя се разби с трясък.

Нямаше никаква идея къде да отиде.

Погълна го още една вълна от ужас. Усети го заедно с нея и знаеше, че Стиви Рей е вцепенена от страх. Страшна мисъл го осени за миг: Да не би Стиви Рей да е призовала Мрака? Как би могла? Защо би го направила?

Отговорът на най-важния от трите въпроса се появи мигновено. Стиви Рей би направила почти всичко, за което вяр-яа, че би помогнало на Зоуи да се върне.

Сърцето му заби лудо, а кръвта му пулсираше бясно във вените. Къде ли е тя? В Дома на нощта?

Не. със сигурност не е там. Ако би тръгнала да призовава Мрака някъде, това със сигурност няма да е в училище, посветено на Светлината.

Защо не дойде при мен? - извика той в яда си. - Аз познавам Мрака, а ти не!

Но докато го казваше, осъзна, че не е прав. Стиви Рей също се бе докосвала до Мрака, когато е умирала. Той не я познаваше тогава, но познаваше Старк и сам бе видял Мрака, обгръщащ го в смъртта, до възкресяването на момчето.

Но Стиви Рей е избрала Светлината помисли си гой. - А тя винаги подценява покварата на Мрака.

Това, че съм жив, го доказва.

Стиви Рей се нуждаеше от него, отчаяно.

Къде си? - промърмори той.

Не усети нищо друго освен неспокойното раздвижване на злите духове.

Дали да не използва някой от тях, за да го заведат при Мрака? Не, сам отхвърли идеята си той. Злите духове могат да го открият, единствено ако Мракът ги призове. А той трябваше да открие...

РЕПХАААЙМ'

Писъкът на Стиви Рей отекна зловещо около него. Гласът й беше изпълнен с болка и отчаяние. Този Звук се заби право в сърцето му. Знаеше, че очите му светят в червено. Искаше да разкъсва и унищожава. Мъглата от алена ярост започна да го обгръща изкусително. Ако й се поддадеше напълно, би се превърнал повече в звяр, отколкото в човек и този необичаен и неприятен страх, който изпитваше за нея, щеше да изчезне, задушен оз инстинкта му и от ненужното насилие, с което би могъл да се утеши, ако започне да напада безпомощни хора в тъмното. За миг това ще му помогне. За миг ще спре да чувства.

И защо да не се отдаде на яростта, която толкова пъти е изпитвал в живота си? Беше лесно, познато и сигурно.

Ако се поддаде, това ще е краят на връзката ми с нея. От тази мисъл го побиха тръпки. Червената мъгла, която го обграждаше, започна да избледнява.

- Не! - извика той и човечността в гласа му взе надмошие над звяра в него. - Ако я оставя на Мрака, тя ще загине.

Репхайм си пое дълбоко дъх. Трябваше да се успокои. Трябваше да помисли. Червената мъгла продължаваше да се разсейва и мисълта му отново се проясни. Трябва да използвам връзката .между нас и кръвта ни.

Репхайм се застави да се успокои и вдиша от нощта. Знаеше какво трябва да направи. Пое си отново дълбоко дъх и започна:

- Призовавам силата на духа на древните безсмъртни, която ми принадлежи по рождение.

Репхайм се замисли за изтощението, което това призоваване би причинило на раненото му тяло, но като почерпи сили от сенките, с изненада усети бушуваща енергия. Светът около него изглеждаше пропит с първична, древна сила. Усети лошо предчувствие, но той я използва, за да канализира енергията, изпълнена с безсмъртната кръв, течаща във вените му. Кръвта, която сега споделяше със Стиви Рей. Тя го изпълни, тялото му беше погълнато от тази толкова свирепа енергия и той падна на колене.