- Зоуи, Какво се случи? - попита Старк и се опита да изправи потрошеното си тяло.

- Ш-т, всичко е наред. Калона си тръгна. В безопасност сме.

Погледите ни се срещнаха и напрежението в него изчезна. Той се отпусна в скута ми.

- Ти отново си цяла, душата ти вече не е пръсната.

- Да, така е. - Докоснах нежно бузата му на едно от малкото места, което не беше наранено. - Този път ти изглеждаш пръснат.

- Не, Зи. Докато с теб всичко е наред, и аз ще съм добре.

Той се закашля и от огромната рана на гърдите му изхвърча кръв. Затвори очи и лицето му се изкриви в агония.

О, богиньо, ранен е толкова тежко!

Положих усилия да говоря спокойно:

- Добре, чудесно, но не изглеждаш много добре. Така че какво ще кажеш да се връщаме в телата си? Те ни очакват с нетърпение, нали?

Той отново потръпна от болка. Дишаше плитко и болезнено.

- Ти трябва да се връщаш — каза той. — Аз ще те последвам, след като си почина малко.

Обзе ме паника:

- 0, не, няма да те оставя тук. Просто ми кажи какво да направя, за да те върна обратно.

Той примига няколко пъти и после устните му се разтеглиха в типичната му наперена усмивка:

Аз всъщност не знам точно как да се върна.

- Не знаеш? Старк, питам сериозно.

- Сериозен съм. Нямам ни най-малка представа.

- Как се добра дотук?

- Чрез болка.

Изсумтях:

- Е, поне няма да е трудно да намерим обратния път. Поне болка имаш, колкото искаш.

Да, но при тялото ми има древен воин, който се грижи да го държи на границата между живота и смъртта. Не знам как да му кажа, че е станало време да се събудя. Ти как ще се върнеш?

Дори не се бях замисляла затова. Отговорът беше толкова естествен, колкото дишането:

- Ще последвам духа си. Той ще ме заведе там. където принадлежа. В тялото ми.

- Направи го. Той замълча за миг, защото го обзе поредната вълна нетърпима болка. И след като си почина малко, аз ще направя същото.

- Не, ти нямаш връзка с елемента дух, както аз. При теб няма да се получи.

- Хубаво е, че все още имаш връзка с елементите си. Питах се дали ще е така, след като татуировките ти изчезнаха.

- Изчезнали са?

Огледах ръцете си и забелязах, че нямах никакви татуировки. Всички ли са изчезнали? Дори онези по лицето ми?

Остана само полумесецът отвърна той. После отново се сгърчи от непоносимата болка. Затвори очи и продължи. - Ти тръгни и се прибери. Аз някак ще се оправя. Когато не съм толкова уморен. Не се тревожи. Няма да те изоставя.

- О, по дяволите. Няма да загубя още един с такова абстрактно обяснение от рода на „ще се видим отново някога“. Това вече не работи.

Той отвори очи.

- Тогава ми кажи какво да направя, кралице моя. И ще го направя.

Игнорирах тази част с кралицата. Чух го да ме нарича така и по-рано, когато говореше с Калона. Зачудих се дали е било преди или след като безсмъртният започна да блъска главата му, но после се фокусирах върху репликата „ще го направя“. Значи ще направи каквото му кажа... Но какво, по дяволите, да му кажа да направи?

Погледнах го отново. Беше толкова тежко ранен, много по-зле, отколкото когато едва не се уби със собствената си стрела.

Но тогава се възстанови много бързо. Налагаше му се, защото аз също бях ранена.

Спомних си цялата лекция, която Дарий ми изнесе, когато поисках да дам на Старк да пие от мен, за да се излекува по-бързо. Каза, че връзката между воина и Жрицата е толкова силна, че понякога той може да усеща чувствата й. Загледах се в нараненото му лице. Дарий каза, че един воин може да получи много от своята жрица. А чрез кръвта й би могъл да получи директно енергия.

А Старк сега се нуждаеше точно от това. Енергия, за да се завърне в тялото си.

Този път няма да му се наложи да се оправи сам, а, слава на богинята, аз не бях ранена.

Хей, знам какво трябва да направиш.

Очите му се отвориха и видях в тях ужасна болка.

Кажи ми. Ако съм в състояние, ще го направя.

Усмихнах се:

- Искам да пиеш от мен.

Изглеждаше изненадан и през ужасната болка отново се появи наперената му усмивка:

О, това ли искаш? Сега? Когато тялото ми е съвсем извън строя? Яко.

Не бъди такъв. Точно защото тялото ти е извън строя, затова искам да го направиш.

- Щях да ти променя мнението, ако бях здрав - ухили се

той самодоволно.

Поклатих глава и завъртях очи с досада:

- Ако беше здрав, щях да те напляскам.

Опитах се да го наместя колкото се може по-нежно.

- Извинявай, извинявай, ако те заболя - казах аз, след като той изохка.

Легнах до него и се опитах да го придърпам към себе си, за да поема колкото се може повече от неговата болка.

- Добре, сега ми помогни да се завъртя на по-добрата си страна.

По-добрата страна? Не знаех дали да се засмея, или да избухна в сълзи. Помогнах му да се обърне на страната, от която нямаше счупено рамо, и застанахме е лице един към друг. Присламчих се малко по-близо до него. Зачудих се дали да не порежа ръката си и да му дам да пие от нея, за да му е по-лесно.

- Не. Не така. Ела по-близо до мен, Зи. Болката е без значение. - Той замълча за миг, а после добави - Овен ако не искаш от моята кръв. Искаш ли я?

- От кръвта ти? - Осъзнах какво ми казва и примигах от изненада. - Дори не я забелязах. - Виждайки кривото му изражение, бързо се поправих. — Искам да кажа, забелязах. че си целият окървавен, но не я подушвам. - Учудено докоснах с пръст кръвта от устните му. - Не изпитвам жажда, определено.

- Сигурно защото тук са само душите ни.

Мислиш ли? Тогава дали ще стане изобщо нещо, ако пиеш от мен?

Погледите ни се срещнаха.

- Ще стане, Зи. Връзката ни е отвъд физическото. Ние сме свързани чрез душите си.

- Добре, надявам се да е така - казах и се почувствах

малко нервна.

Единственият, когото бих допуснала да пие от мен, беше Хийт. Моят Хийт. Отпратих мислите си за него и сравнението със Старк, но не можех да отрека един очевиден аспект на случващото се. Да дадеш на момче да пие от теб си има и сексуална страна. Приятно е. Даже много. Така е замислено да бъде.

Но стомахът ми се свиваше нервно.

- Хей, просто се отпусни и доближи врата си до мен.

Хвърлих поглед на потрошеното тяло на Старк.

Разбирам, че си нервна, но предвид колко съм ранен, не би трябвало да се притесняваш от нищо. Изведнъж изражението му се промени. Или не си точно нервна. Да не би да си размислила?

- Не - казах аз бързо. Аз не си променям мнението. Не бих си променила мнението и за теб, Старк. Никога.

Доближих се до него, колкото се може по-внимателно. Отметнах косата си и доближих врата си до устните му, очаквайки с напрежение захапването.

Но той ме изненада. Вместо острите му зъби усетих топлината на устните му, които целуваха нежно врата ми.

Успокой се, кралице моя.

От дъха му ме побиха тръпки. Колко ли време беше минало, откакто някой ме бе докосвал? В реалния свят сигурно са минали само дни, но тук, в Отвъдното, сякаш бяха векове.

Старк ме целуна отново. Езикът му докосна кожата ми и той изстена. Според мен този път не беше от болка. Без да се колебае повече, зъбите му се врязаха в кожата ми. Заболя ме, но в момента, в който устните му се затвориха около раната, болката бе заменена с удоволствие и то такова, че беше мой ред да застена.

Искаше ми се да протегна ръка към него и да притисна тялото си в неговото, но се въздържах, за да не му причиня болка.

Твърде скоро устните му се отделиха от кожата ми. Гласът му вече звучеше доста по-добре:

- Знаеш ли кога за пръв път осъзнах, че ти принадлежа?

Дъхът му докосваше нежно кожата ми и от това ме побиха тръпки.

Кога? попитах задъхано.

- Когато се срещнахме в клиниката в Дома на Нощта, още преди да мина през Промяната. Помниш ли?