Хийт пусна ръката на Старк, пое си отново дъх и пристъпи напред. Опита се да не мисли за това, което ще последва.

Загледа се в Зоуи и в сянката, която беше останала от нея. Замисли се за момичето, което обичаше от дете. Пред очите му се сменяха картини, виждаше неравната подстрижка, която сама си беше направила в четвърти клас. Усмихна се при спомена за детските им години в началното училище, когато коленете й бяха вечно ожулени. А после едно лято той замина със семейството си на почивка, остави я непохватна кльощавелка, а като се върна, видя, че се е превърнала в млада богиня. Неговата млада богиня.

- Хей, Зо - каза той и пристъпи към нея.

- Хийт! Тъкмо се чудех къде си. Аз... реших да спра тук, за да можеш да ме настигнеш. Липсваше ми.

- Много си бърза, Зо. Бързах колкото можах, но чак сега те настигам.

Той я хвана за ръка и забеляза, че кожата й е плашещо хладна.

Как се чувстваш, мила?

- Не знам. Някак ми е странно. Замаяна съм. Знаеш ли какво ми е, Хийт?

- Да, мила, знам. - Той спря, но задържа ръката й, така че да я принуди и тя да спре. - Душата ти се е пръснала. Ние сме в Отвъдното, Зо, спомняш ли си?

Огромните й тъмни очи го погледнаха и за миг тя изглеждаше като преди.

- Да, сега си спомням и мога да ти кажа, че е ужасно като

кравешко ако! ^

Очите му се замъглиха от сълзи, но той примига и се

усмихна.

- Толкова си права! Но знам как да оправим нещата.

- Наистина ли? Това е чудесно, но може ли да ги оправиш, докато аз... се разхождам, понеже просто не мога да стоя на едно място.

Вместо да я пусне, Хийт сложи ръце на раменете й и я притисна към себе си, като я застави да го погледне в очите.

- Трябва да събереш всички части от душата си и после да се върнеш в тялото си. В реалния свят. Трябва да го направиш за приятелите си. За Старк, за баба ти. Зо, дори заради мен трябва да го направиш.

Тялото й трепереше, но той забеляза как тя прави усилие да се задържи на едно място.

_ Не и без теб, Хийт. Не искам да се връщам в реалния

свят без теб.

- Знам, мила - каза той нежно. - Но понякога се налага да правим неща, които не искаме. Както аз сега. Не искам да те изоставям, но е време да тръгвам.

Очите й станаха огромни и тя хвана ръцете му със своите.

- Не можеш да ме оставиш, Хийт! Ако си тръгнеш, аз ще умра.

Не, мила. Ще се случи точно обратното. Ще събереш душата си и ще живееш.

- Не, не, не! Не можеш да ме изоставиш. - Зоуи се разплака. - Не мога да съм тук без теб.

- Точно това се опитвам да ти кажа и аз, Зо. Ако не съм тук, ти ще се върнеш там, където ти е мястото, и ще сложиш край на това жалко, призрачно съществуване, което водиш в момента.

- Добре... не. Не. Ще събера душата си. Само остани тук. Остани с мен. Всичко ще е наред, ще видиш. Обещавам, Хийт.

Той знаеше, че тя ще му каже нещо такова, затова беше готов е отговора си, но това не попречи на сърцето му да се разбие.

- Не става дума за мен и теб, Зо. Става дума за това, което трябва да направя. Време ми е да напусна този свят.

За какво говориш, Хийт? Не те разбирам - изхлипа тя.

- Знам, че не го разбираш, мила. Аз също не го разбирам напълно, но го чувствам - като каза това, го обзе усещането, че постъпва правилно, а това го успокои и болката в сърцето му стана почти поносима. Умрях твърде бързо. Искам живота си, Зо. Искам да имам избор.

- Съжалявам, Хийт, вината беше моя. Не мога да ти върна живота.

- Никой не може, Зо. Но ако си тръгна, ще мога да имам друг живот. Ако остана, все едно никога не съм живял, нито пък ти.

Зоуи спря да подсмърча, но сълзите продължаваха да се стичат от очите й, мокреха бузите й и падаха надолу, сякаш беше излязла в дъждовен ден.

- Не мога. Не мога да продължа без теб.

Хийт я потупа леко и се насили да се усмихне:

Да, можеш. Щом аз мога, значи и ти можеш. Защото всеки знае, че ти си по-умна и по-силна от мен. Винаги си била.

- Не, Хийт - прошепна тя.

- Искам да запомниш нещо, Зо. То е много важно и ще има смисъл, когато събереш душата си отново. Ще си тръгна оттук, за да получа шанс за друг живот. Ти ще бъдеш могъща и известна Висша Жрица. Което значи, че ще живееш милион години. Пак ще се срещнем. Може и след сто години. В следващия ми живот. Обещавам ти, Зоуи Редбърд, отново ще бъдем заедно.

Хийт я придърпа в обятията си и я целуна - опита се да й покаже, че любовта му е безгранична. Когато най-сетне се реши да я откъсне от себе си, му се стори, че в ужасения й поглед видя разбиране.

- Ще те обичам вечно. Зо.

После се обърна и се отдалечи от единствената си истинска любов.

Въздухът пред него се разтвори като завеса и той пристъпи от един свят в друг.

Напълно разбита, Зоуи се залюля към кедровото дърво. Безмълвна като мъртвец, със сълзи, стичащи се по лицето й, тя продължи да обикаля в кръг.

Калона не знаеше откога е във владенията на Никс.

Първоначално почувства неописуем удар, с който Мракът, обуздан от Неферет, го издърпа внезапно от тялото му. Телесно и духовно той не осъзнаваше нищо, освен страхопочитанието и ужаса от това да се върне в Нейното владение.

Не беше забравил красотата на това място. Магията и очарованието на Отвъдното.

Но той беше различен, когато неговият дом беше тук.

Беше воин на Светлината, защитаваше Никс срещу всичко, което Мракът може да направи, за да застраши баланса в света и да донесе зло, болка, себичност и отчаяние, от които черпеше силите си.

От безброй векове Калона защитаваше богинята срещу всичко, освен срещу себе си.

Ирония на съдбата е, че Мракът беше използвал именно любов, за да го провали.

Още по-голяма ирония е, че веднъж паднал. Светлината също използва любов, за да го хване в плен.

Запита се дали е възможно любовта да му причини нещо по-лошо от това, което досега му е донесла.

Не обичаше Неферет. Използва я, за да се освободи от земния си затвор, а после, за да му го върне, тя го използва за своите цели.

А дали обичаше Зоуи?

Не би искал да е причината за нейното унищожение, но чувството за вина не беше любов. Съжалението също не беше любов. Тези емоции не бяха достатъчно силни, за да пожелае да пожертва свободата си заради нея.

Придвижваше се внимателно из владенията на богинята и прочисти ума си от мислите за любов и клопки, за да може да се фокусира върху задачата си.

Първата стъпка беше да открие Зоуи.

Втората бе да се увери, че тя няма да може да се завърне на земята и така той да изпълни обета, който даде на Неферет, и да освободи тялото си.

Откриването на Зоуи не беше никак трудно. Трябваше просто да се концентрира, а Мракът насочи душата му право към нея.

Момчето, което уби, също беше там. Беше му странно да го гледа как я успокоява, опитва се да й вдъхне увереност и някак инстинктивно да я поведе към свещената гора на богинята. Това място беше толкова чисто, че докато съществува балансът между Мрака и Светлината, никакво зло не може да проникне вътре.

Калона познаваше добре тази гора. Именно в нея за пръв път осъзна любовта си към Никс. Преди ужасния миг, в който избра да я напусне, тук беше единственото място, където намираше малко покой.

Опита се да влезе отново, за да последва Зоуи и Хийт и да изпълни обета си пред Неферет, но не успя да премине бариерата. Опитът го остави без дъх и му напомни твърде добре за начина, по който се чувстваше, пленен в земята.

Този път магията на земната стихия просто го отхвърли, без да го пленява.

Беше прекадено обвързан е Мрака, за да бъде допуснат до тази гора.

Калона очакваше Никс да се появи до него всеки момент. Да го обвини, че влиза като натрапник, и отново да го прогони от владенията си.

Но това не се случи. Явно Неферет беше права. Ако Никс бе забранила на тялото и на душата му да пристъпват в този свят, на мига самият Еребус щеше да се изправи пред него и с всичките си правомощия на неин воин да го изрита оттук.