Той копнееше за небето с цялото си тяло. Искаше да го усеша над крилете си, да усеща утехата и майчиното докосване.

Здравото му крило се разпъна и се извиси на повече от човешки ръст. Другото потрепна и гой вдиша студения нощен въздух със стон.

Счупено е! Тази мисъл пробягна през съзнанието му.

Не, това не е сигурно - каза той на глас. Поклати глава, опитвайки се да прогони изтощението, което го караше да се чувства все по-безпомощен и все по-наранен. - Концентрирай се! Време е да намеря Татко.

Той все още не се чувстваше достатъчно добре, но умът му бе по-ясен. отколкото през последните дни. Би трябвало да успее да засече някакви следи от своя баща. Без значение колко място или време ги разделяше, те бяха свързани с кръвта и духа си и най-вече с безсмъртие, което Репхайм бе получил по рождение.

Той се загледа към небето и се замисли за въздушните течения, по които така беше свикнал да се носи. Пое си дълбоко дъх, вдигна ранената си ръка и изпъна китка напред, сякаш искаше да докосне въображаемите въздушни течения и спомена за Отвъдното.

- Донеси ми от усещането за него! - заповяда той припряно на нощта.

За миг му се стори, че получава отговор, някъде далече от изток. Но после чувството за изтощение се засили.

Защо не мога да те почувствам. Татко?

Необичайно изтощение...

- О, богове! - извика Репхайм, като осъзна какво предизвикваше такова изтощение у него и изцеждаше силите му. Разбра какво му пречеше да усети пътя към баща си.

- Тя го е направила.

Гласът му бе твърд, а очите му проблеснаха в червено.

Да. той беше ранен, но като син на безсмъртен тялото му вече би трябвало да се е възстановило. Беше спал два пъти, откакто воинът го простреля. Умът му се беше избистрил. явно сънят му бе помогнал да се съвземе. И дори. както подозираше, крилото му да бе необратимо пострадало, останалата част от тялото му би трябвало да е осезаемо по-добре. Силите му трябваше да са се възвърнали.

Но Червената бе пила от него и се бяха Обвързали. И с това беше нарушила баланса на безсмъртните му сили.

Гневът му се въздигна едновременно с отчаянието.

Тя го беше използвала и после изоставила.

Точно както и баща ми.

- Не! - поправи се той веднага. Баща му беше прогонен от младшата Висша Жрица. Той ще се върне, когато е в състояние, и тогава Репхайм ще му служи отново. Червената го беше използвала, а после го изостави като непотребен.

Но защо тази мисъл му причиняваше толкова силна болка? Без да обръша внимание на ранената си ръка, той се протегна към небето. Не беше искал това Обвързване. Спаси я само защото й дължеше живота си, а знаеше много добре, че една от най-сериозните опасности на този свят е силата на неизплатения дълг.

Е, тя го бе спасила, намери го. скри го, после го освободи, но той върна дълга си, като й помогна да избяга от сигурна смърт. Дългът му бе изплатен. Той беше син на безсмъртен, а не някакъв обикновен, слаб човек. Зачуди се дали ще може да прекъсне гова Обвързване - неприятен страничен ефект от спасяването на живота й. Ще използва всичките си сили, за да го отпрати, а после ше започне да се възстановява.

Той отново си пое дъх. Без да обръша внимание на слабостта си. насочи цялата си воля към една мисъл:

-Призовавам силата на духа на древните безсмъртни, която ми принадлежи по рождение. Искам да лрек...

Обзе го вълна на отчаяние и той залитна към перилата па балкона. Тъгата се излъчваше от цялото му тяло с такава сила, че го събори на колене. Той остана така известно време, задъхан от болка и изненада.

Какво става с мен?

Изведнъж го изпълни леден страх и той започна да осъзнава.

- Това не са моите чувства - каза си той. опитвайки се да намери стабилност сред водовъртежа от тъга. - Това го изпитва тя.

Репхайм изпъшка, а безнадеждността се замени със страх. Опита се да се изправи и да се пребори е емоциите на Стиви Рей. Застави се да пренасочи яростта и слабостта, за да докосне мястото на сила и мощ. което стоеше заровено под купчината човечност - мястото, ключ към което бе неговата кръв.

Репхайм започна наново призоваването. Този път със съвсем друго намерение.

По-късно щеше да си каже. че реакцията му е била машинална, че е действал под влияние на Обвързването. Просто то ее е оказало по-силно, отколкото е очаквал. Всичко беше заради проклетото Обвързване, което го е накарало да повярва, че най-сигурният и бърз начин да приключи с тази вълна от емоции от Червената е да я привика при себе си и така да отстрани това, което й причинява болка.

Не че го беше грижа, че тя изпитва болка. Не може да е било заради това.

При зовавам силите на древните безсмъртни, които ми принадлежат по рождение.

Репхайм говореше бързо. Без да обръща внимание на болката, която пронизваше цялото му тяло, той призова към себе си енергията от най-затънтените кътчета на нощта и я канализира, изпълвайки я с безсмъртие. Въздухът около него блещукаше с алено сияние.

- Чрез безсмъртните сили на моя баща Калона, от чия-то кръв произлизам, те изпращам при моята... - изведнъж той замлъкна. Неговата какво? Тя не беше негова. Тя беше... беше... - Червената! Висша Жрица на червените вампири -довърши той най-после. Тя е обвързана с мен чрез кръвта си и чрез дълг. Иди при нея. Доведи я при мен. Като безсмъртно същество ти заповядвам да ми се подчиниш!

Алената мъгла се разпръсна във въздуха и полетя на юг. Точно откъдето беше дошла. И обратно, за да я намери. Репхайм я проследи с поглед и зачака.

Стиви Рей се събуди и се чувстваше ужасно. Меко казано.

Беше се Обвързала с Репхайм.

Едва не изгоря на покрива.

За миг си припомни чудесния втори сезон на „Истинска кръв“, където Годрик изгоря на един покрив. Стиви Рей се засмя.

- Изглеждаше много лесно по телевизията.

- Как е изглеждало?

- Триста малки кученца, Далас! Изкара ми акъла! - Стиви Рей дръпна белия болничен чаршаф, който я покриваше. -Какво, по дяволите, правиш тук?

Той се намръщи:

- Боже, я се успокой. Дойдох само да видя как си. Ленобия каза, че няма да е зле да поседя малко при теб, в случай че се събудиш. Адски си нервна.

- Аз едва не умрях. Мисля, че имам право да бъда малко нервна.

Далас изглеждаше искрено разкаян. Той придърпа стола си по-близо до нея и хвана ръката й:

Извинявай, имаш право. Съжалявам, Адски се уплаших, когато Ерик ни разказа какво се е случило.

Какво ви разказа Ерик?

Той я погледна твърдо:

- Едва не си изгоряла на онзи покрив.

- Да, беше адски глупаво. Подхлъзнах се, паднах и си ударих главата. - Стиви Рей отмести поглед. - И когато ее свестих, почти се бях опекла.

- Да, бе, как не.

Моля?

-Запази течи глупости за Ерик. Ленобия и останалите. Онези копелета се опитаха да те убият, нали?

- Далас, не знам за какво говориш.

Тя се опита да издърпа ръката си от неговата.

- Хей, това съм аз. Знаеш, че можеш да ми кажеш истината, а аз ще си държа устата затворена,

Стиви Рей си пое дълбоко дъх.

-Добре. Но не искам Ленобия или който и да било от сините вампири или новаци да научава.

Далае я изгледа продължително, преди да отвърне:

Ня ма да кажа на никого, но трябва да знаеш, че според мен правиш голяма грешка. Не можеш да продължаваш ла ги пазиш.

- Не ги пазя! - възрази тя. Този път Стиви Рей протегна ръка към Далас, като се опита чрез докосването да го накара да разбере нещо, което не би могла ла му каже. - Просто искам някак си да се оправя с това. Сама. Ако останалите разберат, че са се опитали да ме хванат там горе, всичко ще излезе извън контрол. Да не говорим, че ако Ленобия хване Ни кол и другите, те може да и разкажат за Репхайм - тази мисъл изпълни с вина Стиви Рей.

- Какво мислиш да правиш с тях? Нс можеш просто да оставиш нещата така.