- Няма да ги оставя така. Но те са моя отговорност и искам аз да се погрижа за тях.

Далас се ухили доволно:

- Ще им нариташ задниците, нали?

- Нещо такова - отвърна Стиви Рей. без да има и най-малка представа какво смята да прави. А после реши да смени темата. - Хей, колко е часът'? Умирам от глад.

Усмивката на Далас премина в смях.

- Ето това вече е моето момиче! - Той я целуна по челото и отиде до хладилника. - Ленобия каза, че имало торбички с кръв тук някъде. Каза, че няма начин да не се събудиш гладна, предвид колко дълго си спала.

Когато се обърна, Стиви Рей стана набързо от леглото и внимателно надникна под нощницата си. Очакваше най-лошото. И с право, целият й гръб беше като препечен хамбургер, когато Ерик и Ленобия я измъкнаха от онази дупка изпод земята. Измъкнаха я от Репхайм.

Нс мисли сега за него, просто се концентрирай над...

- О. Боже мой! - възкликна гя. като видя, каквото можа от гърба си. Вече не приличаше на хамбургер. Кожата й беше гладка. Доста порозовяла. но гладка и нежна като бебешка.

- Това е поразително - прошепна Далас. - Истинско чудо.

Стиви Рей погледна към него и очите им се срещнаха.

- Изплаши ме, момиче. Не го прави повече, става ли?

- Ще се постарая - отвърна тя нежно.

Далае се наведе напред и съвсем нежно, само с върха на пръстите си, докосна розовата й кожа.

- Боли ли оше?

- Не особено. Явно съм корава.

• Невероятно - повтори гой. - Ленобия наистина спомена, че сигурно ще се излекуваш по време на съня си. но ти беше много сериозно пострадала и аз наистина не очаквах чак такова нещо.

- Колко време съм спала? - тя го прекъсна рязко, за тото от думите му остана с впечатление, че е спала с дни. Какво ще си помисли Репхайм за това. че не се е появила толкова време? По-лошо, какво ще направи'/

- Само един ден.

- Един ден, наистина ли? възкликна гя с облекчение.

- Е, в интерес на истината вече се съмна, така че си спала повече от ден. Донесоха те тук вчера точно след изгрев слънце. Беше много драматично. Ерик влезе с хамъра на-право вътре, събори оградата и го паркира пред конюшните. После всички се събрахме, за да те пренесем до лечебницата.

-Да, аз се обадих на Зи от хамъра по пътя за насам. Чувствах се почти нормално, но изведнъж сякаш някой ми изключи тока. Сигурно съм припаднала.

-Да, точно това се случи.

Ех, иска ми се да бях видяла целия този цирк.

- И аз това си помислих веднага щом се опомних от шока, че си пред умирачка.

Не съм била пред умирачка.

- Е. радвам се да го чуя.

Далас се доближи до нея, хвана лицето й в шепи и я целуна по устните.

Тя машинално се отдръпна от него.

- Щеше да ми даваш пликче е кръв - каза тя припряно.

- О, да. - Той не коментира отдръпването й, но бузите му бяха зачервени, когато й подаде пликчето. - Извинявай, забравих. Знам. че си ранена и че не се чувстваш... разбираш ме...

Гласът му заглъхна и той я погледна е неудобство.

Стиви Рей знаеше, че трябва да каже нещо. В крайна сметка имаше нещо между тях. Той беше готин, умен и беше доказал многократно, че я разбира. Гледаше я с такова неудобство, навел леко глава надолу, че изглеждаше сладък като малко момче. И наистина си беше сладък - висок, слаб, мускулест и с пясъчноруса коса. А й беше приятно да се целува с него. Или поне преди й беше приятно.

А дали все още беше така?

Чувството за неудобство й попречи да намери правилните думи, с които да го успокои, така че вместо да каже нещо. Стиви Рей взе пликчето от ръцете му, разкъса ъгъла и го изпи на един дъх. Кръвта се плъзна по гърлото й и изпълни с енергия цялото й тяло, сякаш беше двойна доза „Ред БулС

Не й се искаше да мисли за това, но някъде вътре в съзнанието си тя прецени разликата между тази обикновена, човешка кръв и кръвта на Репхайм.

Ръката й леко трепна, когато забърса устните си и вдигна поглед към Далас.

- Сега по-добре ли си? - попита той спокойно, без следа от предишното неудобство.

- Може ли да ми дадеш още една?

Той се усмихна и донесе още една торбичка.

- За вас винаги, госпожице - усмихна се той.

- Благодаря ти. Далас. - Тя се поколеба за миг. - Не се чувствам сто процента перфектно, нали разбираш?

- Да - кимна той.

- И всичко е наред между нас. нали?

- Да. Важното е ти да се оправиш.

- Е, това ще ми помогне - каза Стиви Рей и започна да отваря торбичката с кръв.

В този момент Ленобия влезе в стаята.

Хей, Ленобия. виж. Спящата красавица се събуди -каза Далас.

Стиви Рей преглътна последната капка кръв и обърна лице към вратата, но усмивката, която беше приготвила като поздрав към Ленобия, замръзна на устните й.

Повелителката на конете плачеше. Сериозно.

- О, Боже мой! Какво се е случило?

Стиви Рей беше толкова изненадана да види тази обикновено непоклатима жена в такова състояние, че първата й реакция бе да се затича към нея и да й предложи да седне на леглото, точно както майка й правеше, когато Стиви Рей се прибираше разплакана.

Ленобия направи няколко крачки из стаята. Не седна на леглото, остана права и си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да направи нещо ужасно.

- Да ви оставя ли насаме? - попита Далас колебливо.

- Не, остани. Може би ще си й нужен. - Гласът на Ленобия бе дрезгав. Тя погледна Стиви Рей в очите. Става дума за Зоуи. Нещо се е случило.

Стиви Рей изтръпна от страх и думите се изстреляха от нея. преди да може да ги спре:

- Тя е добре! Нали помните, че говорих с нея точно кога-то пътувахме насам? А това беше съвсем скоро.

- Моята приятелка, която работи за Съвета, се е опитвала да се свърже с мен от часове. За съжаление съм забравила телефона си в хамъра. така че успях да говоря с нея едва сега. Калона е убил Хийт.

- Мамка му! - извика Далас.

Стиви Рей не му обърна внимание, гледаше втренчено Ленобия и си мислеше:

„Бащата на Репхайм е убил Хийт “ Неприятното чувст во в стомаха и се засилваше:

- Зоуи е жива. Щях да усетя, ако се беше случило нещо.

-Жива с, но е видяла Калона да убива Хийт. Опитала

се е да го спре. но не е успяла. Това е пръснало душата й. Стиви Рей.

По бузите на Ленобия се стичаха сълзи.

Пръснало душата й? Какво значи това?

- Значи, че тялото й все още диша, но душата й вече го е напуснала. Когато душата на една Висша Жрица се пръсне, е само въпрос на време, преди тялото й също да напусне този свят.

- Да напусне този свят? За какво говориш'.’ Да не се опитваш да ми кажеш, че гя ше изчезне?

- Не - каза тя отчаяно. - Искам да кажа, че ше умре.

Стиви Рей започна да клати глава.

-Не. Не. Не! Просто трябва да я донесем тук. Тя ше се оправи.

-Дори и тялото й да бъде върнато тук, Зоуи няма да сс върне, Стиви Рей. Трябва да се подготвиш за тази мисъл.

- Няма! - извика тя. - Не мога! Далас, дай ми дрехите. Трябва да изляза. Трябва да намеря начин да помогна на Зи.

Тя никога не се отказа от мен и аз също няма да се откажа от нея.

- Не става въпрос за теб.

Дракона Ланкорд се появи на отворената врата. Суровото му лице бе изпито и измъчено заради смъртта на неговата съпруга, но гласът му звучеше спокойно и уверено.

- Става дума, че Зоуи се изправи срещу трагедия, която не успя да понесе. А аз разбирам от тези неща. Когато душата се пръсне, пътят й за връщане към тялото е разрушен. А без душа тялото умира.

- Не. моля ви се! Това не може да е вярно! Не може да се е случило - извика Стиви Рей.

-Ти си първата Висша Жрица на червените вампири. Трябва да намериш сили да превъзмогнеш гази загуба. Народът ти се нуждае от теб - каза Дракона.

- Не знаем къде е избягал Калона, нито каква е ролята на Нефсрет във всичко това - каза Ленобия.

- Това, което знаем, е. че смъртта на Зоуи е идеалният момент за тях да ни нападнат отново - добави Дракона.

Смъртта на Зоуи... Тези думи отекнаха в главата на Стиви Рей. оставяйки паника, ужас и отчаяние.