Издърпах лицето си от ръцете му и заклатих глава като луда толкова рязко, че косата ми се развя.

- Не! Няма да се върна без теб.

Друга сянка привлече погледа ми от мрачната, виеща се мъгла, която ни обграждаше, и съм почти сигурна, че видях отново да проблясват заострени рога. Изведнъж мъглата се вдигна, сянката прие по-човешка форма и занаднича към мен от мрака.

- Познавам те — прошепнах на очите, които изглеждаха досущ като моите, само дето бяха по-възрастни и тъжни, много по-тъжни.

После друга сянка зае нейното място. Нейните очи също срещнаха моите, само че този път не бяха тъжни. Бяха ус-михнати и сини, но това не ги правеше по-малко познати.

Ти... - прошепнах аз, опитвайки се да се измъкна от ръцете на Хийт, който ме притискаше плътно до тялото си.

- Не гледай. Просто се съвземи и си върви, Зо.

Но аз не можех да не гледам. Изпитвах непреодолимо желание. Забелязах още един чифт познати очи и този път осъзнаването ми даде сили и се отдръпнах от Хийт.

- По дяволите! Хийт. виж там. Това съм аз!

Така беше. Другата „аз“ замръзна на място, когато погледите ни се срещнаха. Изглеждаше на около девет години и мигаше насреща ми в безмълвен ужас.

- Зоуи, погледни ме. - Хийт ме стисна за раменете толкова силно, че щяха да ми останат синини, и рязко ме обърна към себе си. - Трябва да се махаш оттук.

- Но това съм аз като дете.

- Мисля, че всички те си ти. Части от теб. Нещо се е случило с душата ти, Зоуи. Трябва да се махаш оттук, за да се оправиш.

Изведнъж се почувствах замаяна и потънах в ръцете му. Не знам как го разбрах, но бях сигурна. Думите, които казах, бяха толкова истина, колкото и смъртта му.

- Не мога да си тръгна, Хийт. Не и преди всички тези части от душата ми да се съединят отново. А просто не знам как да го направя, просто не знам.

Хийт притисна челото си към моето.

- Е, Зоуи, опасявам се, че ще трябва да използваш този досаден майчински глас, с който ми говориш, когато съм прекалил с пиенето, и да им кажеш... де да знам, да спрат с глупостите и да се върнат обратно при теб, където им е мястото.

Той прозвуча толкова като мен самата, че почти ми стана смешно. Почти.

- Но ако събера душата си отново, ще трябва да си тръгна. Чувствам го, Хийт прошепнах.

- Ако не събереш душата си, никога няма да можеш да си тръгнеш, защото ще умреш. Аз също го чувствам, Зоуи.

Вгледах се в топлите му, познати очи:

-Дали ше е толкова лошо? Искам да кажа, това място изглежда доста по-добро, отколкото бъркотията, която ме чака в реалния свят.

- Не, Зоуи. - Хийт вече звучеше ядосан. Тук никак не е хубаво. Не и за теб.

- Е, може би защото все още съм жива.

Преглътнах тежко и осъзнах, че звучи страховито да го казвам на глас.

- Мисля, че не е само това.

Хийт вече не гледаше към мен. Взираше се в нещо над рамото ми с ококорени очи. Обърнах се. Гърчещите се фигури, които изглеждаха странни и незавършени мои версии, се плъзгаха навън и навътре в мъглата, шепнещи нервно.

И тогава проблесна светлина, която се превърна в чифт огромни, заострени рога, и с ужасен плясък нещо се спусна в същия край на поляната. Тези духове, призраци, непълни парчета от моята душа започнаха да пищят, дикато се пръснаха и изчезнаха.

S3

- Какво се случи току-що? - попитах Хийт, опитвайки се неуспешно да скрия ужаса, който изпитвах,

Хийт хвана ръката ми и я стисна здраво:

- Не знам. но ще бъда до теб през цялото време. А сега -той прошепна тези думи с глас, изпълнен с напрежение - не гледай назад, просто ела с мен и бягагУ.

Това беше един от малкото случаи, в които не спорих с него. Не го разпитвах. Просто направих точно каквото ми каза. Хванах се здраво за Хийт и побягнах.

- Стиви Рей. това никак не ми се струва добра идея - каза Далас, докато подтичваше след нея.

- Няма да се бавя, обещавам. - Тя стигна до паркинга и се огледа за колата на Зоуи. - А, ето къде е. Тя винаги си оставя ключовете вътре, понеже вратите и без това не се заключват.

Стиви Рей мушна главата си в колата и нададе доволен вик, като откри ключовете на таблото.

Сериозно, предпочитам да дойдеш е мен на събранието и да разкажеш на вампирите какво смяташ да правиш, дори да са неща, които не би казала на мен. Послушай ги, дори да си напълно сигурна какво правиш.

- Е, точно там е проблемът. Не съм много убедена какво правя. И, Далас, бъди сигурен, че не бих споделила на група вампири нищо, което не бих казала първо на теб.

Той потърка лицето си с ръце:

- Преди го знаех, но напоследък се държиш доста странно.

Тя сложи ръка на рамото му.

- Просто имам чувството, че има нещо, което мога да направя, за да помогна на Зоуи, но не мога да го направя, докато седя затворена в онази стая с група вампири. Трябва да

съм навън. Стиви Рей разпери ръце и посочи земята около тях. - Трябва да използвам елемента си, за да помисля. Изглежда, има нещо, което пропускам, но засега не успявам да го осъзная. Искам да използвам земята.

Не можеш ли да го направиш оттук? Има доста хубава земя и в границите на училището.

Стиви Рей се усмихна. Не обичаше да лъже Далас, затова си каза, че това не е точно лъжа. Тя наистина отиваше да разбере дали има начин да помогне на Зоуи и нямаше как да направи това в училището.

- Тук твърде много неща ме разсейват.

- Добре, виж какво. Наясно съм, че не мога да те спра, но трябва да ми обещаеш нещо. Иначе ще се наложи да се правя на задник, за да те спра.

Стиви Рей се ококори и този път не се налагаше да се преструва, че се смее:

- Ще се опиташ да ми нариташ задника ли, Далас?

- Е, и двамата отлично знаем, че просто ще се опитам, но няма да успея. Точно тук идва моментът, че ще се направя на задник.

- Какво искаш да обещая? попита тя с усмивка,

- Че няма да се връщаш в депото. Те едва не те убиха. Сега изглеждаш напълно възстановена, но все пак те едва не те убиха. Вчера. Трябва да ми обещаеш, че няма да се връщаш там и да се срещаш с тях.

- Обещавам - каза тя честно. - Не смятам да ходя там. Казах ти. искам просто да помисля за начин, по който да помогна на Зоуи. А разправиите с тези хлапета определено няма да ми помогнат.

- Заклеваш ли се?

- Заклевам се.

Той въздъхна с облекчение:

- Добре. А сега какво да кажа на вампирите? Къде отиваш?

- Кажи им точно каквото ти казах. Искам да съм насаме със земята. Ще се опитам да открия нещо важно и не мога да го направя тук.

- Добре, ще им кажа. Сигурно ще побеснеят.

- Е, ще се върна съвсем скоро - каза тя и влезе в колата на Зоуи. И не се тревожи, ще внимавам.

Колата тъкмо запали, когато Далас почука на прозореца. Стиви Рей се показа с въздишка на досада.

- За малко да забравя да ти кажа. Дочух как някои от учениците си говореха, докато те чаках. Навсякъде в интернет се говори само за това, че душата на Зоуи не е единствената, която се е пръснала във Венеция.

Какво, по дяволите, трябва да означава това, Далас?

- Неферет довлякла Калона на Висшия Съвет. Буквално. Тялото му било там, но душата - не.

- Благодаря ти, Далас, трябва да тръгвам каза тя и без да дочака отговор, подкара колата към улицата извън границите на училището.

На „Утика“ зави рязко надясно и тръгна към музея „Гилгрийз“.

Душата на Калона също липсвала.

Стиви Рей нито за миг не допусна, че е потънал в скръб до такава степен, че безсмъртната му душа да се пръсне.

- Не е това - промърмори си тя, докато караше по тъмната и тиха улица на Тулса. - Той е тръгнал след нея,

В мига, в който го изрече на глас, разбра, че е права.

Е, и какво би могла да направи по въпроса?

Нямаше никаква представа. Не знаеше нищо за безсмъртните, нито за пръсването на душите. Тя самата беше умряла веднъж, но не съвсем. И не помнеше душата й да е ходила някъде. Хваната в клопка... Беше черно, студено и тихо, исках да крещя, да крещя... Стиви Рей потръпна и прогони мислите си. Не си спомняше много от ужасното „мъртво“ време. А и не искаше. Но пък познаваше някого, който разбираше много от безсмъртни същества, в частност от Калона и света на духовете. Според бабата на Зи Репхайм не е бил нищо по-различно от дух, докато Неферет не е освободила гнусния му баща.