Първата сила бе необуздана и поглъщаща, преизпълваща го с енергия. А това, което го изпълни сега, беше като летен ветрец. Присъствието му не бе така властно, както на Мрака. Силата му беше изпълнена със състрадание. Усещането бе някак живо и извисяващо, вместо хладно и агресивно. Беше като балсам за горещата му кръв и успокояваше болката, пулсираща в цялото му тяло. Когато топлината на земята достигна гърба му и огромната рана между крилете му, облекчението беше толкова мигновено, че той притвори очи и въздъхна, щом агонията му се изпари.

Навсякъде около него въздухът бе изпълнен с опияняващата миризма на кедрови иглички и сладостта на лятната трева.

- Помисли си как връщаш енергията обратно в земята -каза Стиви Рей с нежен, но настоятелен глас.

Той понечи да отвори очи и да пусне ръцете й, но тя отново го задържа:

- Не, остани със затворени очи. Остани както си. Просто си представи, че силата на земята е зелена светлина, която идва от пръстта под мен, минава през тялото ми и стига до теб по ръцете ни. Като си го представиш, я върни обратно по същия път.

- Защо? Защо да я оставя да ме напусне? попита Репхайм, без да отваря очи.

- Защото не е твоя, глупчо - чу той смеха в гласа й. — Не можеш да притежаваш тази сила. Тя принадлежи на земята. Можеш само да я използваш за малко и после да я върнеш обратно с благодарност.

Репхайм се канеше да й отвърне, че това е нелепо. Когато получиш сила, не я връщаш обратно. Задържаш я, използваш я и я притежаваш. Почти щеше да го каже, но не успя. Тези думи прозвучаха толкова погрешно в главата му, дока-то земната енергия го изпълваше.

Затова той си представи зелената светлина и мислено я върна обратно към земята, от която произлизаше. И когато тя го напусна, той изрече две думи много тихо:

- Благодаря ти.

И отново беше себе си. Седеше под огромното кедрово дърво върху студената земя и държеше ръцете на Стиви Рей. Отвори очи.

- Сега по-добре ли си? - попита тя.

- Да. Много по-добре.

Той разтвори ръце и този път тя не го задържа.

- Наистина ли? Аз усещах силата и я канализирах към теб, така че предполагам си я усетил и ти. — Тя го погледна преценяващо. - Изглеждаш по-добре. Вече няма болка в очите ти.

Той се изправи, нетърпелив да й покаже, и протегна ръце, разпери огромните си криле, сякаш демонстрираше мускули:

- Виж, мога да направя това без никаква болка.

Тя седеше на земята и го гледаше с толкова странно изражение, че той веднага се наведе и прибра крилете си:

Какво има? - попита той. Какво не е наред?

-Аз... бях забравила, че ти... долетя до парка. Също и обратно. - Тя издаде звук, който трябваше да бъде смях, стига да не звучеше толкова шокирано. Толкова е глупаво. Как можах да забравя такова нещо?

-Предполагам, че си свикнала да ме виждаш ранен -каза той, опитвайки се да разбере защо тя изведнъж така се отдръпва от него.

- Как поправи крилото си?

Със силата на земята.

- Не, не сега. То не беше счупено вече, като дойдохме тук. Болката ти нямаше нищо общо с него.

- Да, излекувах се снощи. Сегашната ми болка се дължеше на мъченията, на които бях подложен от Мрака.

- И как точно ръката и крилото ти се излекуваха снощи?

Репхайм не искаше да й отговори. Тя се взря в него със

своите големи очи, изпълнени е укор, и той усети желание да я излъже. Да й каже, че е станало чудо, което се дължи на безсмъртната му кръв. Но не можеше да я излъже. Не би я излъгал.

Призовах силите, които ми се подчиняват по рождение. Трябваше. Чух те да крещиш името ми.

- Но бикът каза, че си бил изпълнен с неговите сили, а не с тези на баща си.

Усетих, че са различни - кимна той. - Не знаех на какво се дължи. Нито осъзнавах, че черпя сили директно от самия Мрак.

- Значи Мракът те е излекувал.

- Да. А после земята ме излекува от раните, които Мракът ми нанесе.

Е, добре тогава. - Тя се изправи рязко и изтръска дън-ките си. - Вече си по-добре, а аз трябва да тръгвам. Както казах, вече ми е много трудно да се отдалечавам от Дома на нощта, понеже всички са полудели от мисълта, че в околностите броди гарван-демон.

Тя тръгна да си отива и мина с бърза крачка покрай него, а той я хвана за китката.

Стиви Рей се отдръпна.

Ръката му изведнъж увисна във въздуха и той отстъпи крачка назад.

Известно време се гледаха.

- Трябва да тръгвам - каза тя.

- Ще се върнеш ли?

- Налага се! Нали обещах!

Тя изкрещя думите насреща му и той се почувства, сякаш го е зашлевила.

Освобождавам те от обещанието ти - извика й той в отговор, ядосан, че това дребничко момиче може да му причини такива емоции.

Очите й бяха необичайно ярки:

- Не на теб съм го обещала, така че не можеш да ме освободиш.

После тя мина бързо покрай него, като извъртя глава, за да не види лицето й.

- Не се връщай, ако е само защото се налага. Върни се само ако го искаш - извика той след нея.

Стиви Рей не спря, не се обърна и въобще не го погледна повече. Просто си тръгна.

Репхайм стоя дълго така. Когато звукът от колата й престана да се чува, той най-после се раздвижи. С вик на отчаяние се затича и се понесе в нощното небе, удряйки по хладния вятър с крилете си все повече и повече, до топлите течения, които да го издигнат и понесат на някъде. Където и да е.

Просто надалеч! Отведи ме далеч оттук!

Гарванът-демон се насочи на изток, точно в обратната посока на тази, в която пое Стиви Рей. Далеч от Тулса и объркването, което настъпи в живота му, откакто тя се появи в него. После затвори съзнанието си за всичко, освен за познатата радост от летенето, и се понесе надалеч.

- Да, слушам те, Афродита. Искаш от мен да запомня това стихотворение - каза й Старк през слушалките в хеликоптера.

Искаше му се да знае как може да ги изключи. Не желаеше да я слуша повече. Не му се говореше нито с нея, нито с когото и да било друг. Беше прекадено зает да прехвърля отново и отново в ума си стратегията за проникване на острова. Той се загледа през прозореца в опит да види нещо през мрака и мъглата. Според Дуантия и останалата част от Висшия Съвет той щеше да се сблъска със сигурната смърт след най-много пет дни.

- Не стихотворение, идиот такъв. Това е пророчество. Не бих искала от теб да зубриш стихотворение. Метафори, сравнения, алюзии, символизъм, дрън-дрън. Косата ме заболява, като се замисля за всички тези простотии. Не че пророчествата са по-малко гадни, но за съжаление са важни. А Стиви Рей има право конкретно за това пророчество. Звучи като указание.

-Съгласен съм с Афродита и Стиви Рей - намеси се Дарий. - Пророчествата на Крамиша са били от полза на Зоуи и преди. Това сигурно също би могло да й помогне.

Старк откъсна погледа си от прозореца:

- Знам.

Той погледна първо Дарий, после Афродита, а накрая погледът му се спря върху безжизненото тяло на Зоуи, което бе завързано за носилка, поставена между седалките им.

- Тя вече намери Калона по вода. Сега остава да го пречисти през огън. Вятърът ще й прошепне нещо, което духът вече знае. И ако тя продължи да се придържа към истината, ще успее да се освободи. Вече съм запомнил проклетото нещо. Не ми пука дали е стихотворение или пророчество. Щом има шанс да й помогне, ще й го предам.

Гласът на пилота прозвуча в слушалките им:

- Тук ще кацна. Запомнете, че единственото, което мога да направя, е да ви сваля. Всичко останало си зависи от вас. Само да знаете, че ако направите и една крачка на острова без разрешение от Сгиат, ще умрете.

Схванах го още след първите десетина пъти, в които го каза, тъпак такъв промърмори Старк, без да обръща внимание на мрачния поглед, с който пилотът го стрелна през рамо.

Хеликоптерът се приземи и Дарий му помогна да откоп-чае Зоуи. Старк скочи на земята, Дарий и Афродита внимателно му подадоха тялото на Зоуи и той я пое в ръце, опитвайки се да я предпази от студения и влажен вятър от перката на хеликоптера. Не беше минала и минута и пилотът си тръгна.