- Има неща, доста по-лоши от смъртта - отвърна Репхайм.

Това, което Мракът е в състояние да ти отнеме, може да

промени душата ти.

- А ти? На теб какво ти отне Мракът? - попита тя, все още без да поглежда към него, и забави крачка, за да му е по-лесно да я следва.

- Не ми е отнел нищо. Просто ме изпълни с болка и после се опи от нея, заедно с кръвта ми.

Те стигнаха до входната врата и Стиви Рей се обърна към него:

- Защото Мракът се опива от болката, а Светлината - от любовта.

От тези думи нещо му прищрака и той я загледа по-внимателно.

Да, осъзна той. Тя крие нещо от мен.

- Каква цена ти поиска Светлината за това, че ме спаси?

Стиви Рей не можа да го погледне в очите отново, от което го обзе паника. Помисли си, че тя изобщо няма намерение да заговори, но в крайна сметка го направи с тон, който звучеше почти ядосано:

-Ти би ли ми разказал за всичко, което белият бик ти причини, докато пиеше от теб, докато се беше надвесил над теб и те измъчваше?

- Не - отвърна той без колебание. - Но другият бик...

- Не - повтори Стиви Рей. Не искам да говоря за това. Нека просто да го забравим и да продължаваме оттук нататък. Е, и да се надяваме, че ще успея да излекувам болката, която Мракът ти е причинил.

Репхайм излезе с нея на заледената поляна, която представляваше жалка гледка, разнебитена по този начин. Едно тъжно и сломено отражение на отминалия й разкош. Той вървеше след нея, опитвайки се да се разсее от ужасната болка, като мислеше каква ли може да е била цената, която Стиви Рей е платила на черния бик. Сигурно е било нещо огромно, щом тя така категорично отказа да говори за това.

Продължаваше да й хвърля по някой поглед крадешком, като си мислеше, че тя не забелязва. Изглеждаше здрава и възстановена от раните, които Мракът й причини. Всъщност изглеждаше силна, цяла и напълно здрава.

Но, както той много добре знаеше, външността понякога лъже.

Нещо не беше наред. Или поне нещо, свързано с цената, която е платила, я караше да се чувства неудобно.

Репхайм бе толкова концентриран в опитите си да я зяпа крадешком, че за малко да налети върху дървото, пред което тя беше спряла.

- Не можеш да ме баламосаш - каза тя и поклати глава. - Хич не те бива да си дискретен, така че престани да ме зяпаш. Добре съм. Боже, по-зле си и от майка ми.

- Обади ли й се?

Стиви Рей се намръщи:

- Да кажем, че не разполагах с кой знае колко много време напоследък. Така че не, не съм й се обадила.

- А трябваше.

- Не възнамерявам да говоря за майка си в момента.

Както искаш.

- А ти не ми дръж този тон.

Какъв тон?

Вместо да му отговори, тя просто си продължи:

- Седни там и стой мирно за малко, за да помисля как точно да ти помогна.

Сякаш за да му демонстрира думите си, тя седна на поляната и кръстоса краката си с гръб към стария кедър, който разпръсваше ароматни иглички навсякъде около тях. Понеже той не помръдна, тя направи нетърпелив жест към пространството до нея:

- Седни - нареди му тя.

И той седна.

- И сега?

Е, дай ми малко време. Не съм напълно сигурна как да го направя.

Той наблюдаваше как тя върти около пръста си една руса къдрица и разтриваше челото си замислено.

- Ще помогне ли, ако ми разкажеш какво стана, след като отпрашихте с онова досадно хлапе?

- Далас не е досаден. Освен това той мислеше, че ме нападаш.

- Добре, че не те нападах наистина.

- И защо?

Въпреки болката тонът й го забавляваше. Тя много добре знаеше, че малкото хлапе не представляваше никаква заплаха за него. Ако Репхайм наистина я нападнеше, немощният младеж нямаше да може да го спре. Но момчето имаше червен полумесец, значи бе едно от нейните хлапета. А Стиви Рей беше безкрайно лоялна. Така че Репхайм просто наведе глава с примирение и каза само:

- Защото щеше да е много неприятно, ако трябваше да се защитавам.

Устните на Стиви Рей се разтеглиха в усмивка:

- Далас наистина си мислеше, че ме защитава от теб.

- Той не ти е нужен - каза Репхайм, без да се замисля.

Стиви Рей го изгледа продължително. Искаше му се да

може да разчете изражението й по-ясно. Видя изненада и може би проблясък на надежда, но също така и страх. В това беше сигурен. Страх от самия него? Не, тя вече му доказа, че не се страхува. Значи страхът е от нещо друго, което той е засегнал с думите си. Не знаеше какво друго да каже, затова просто добави:

Както вече каза, аз не можех дори да полетя. Не бях никаква заплаха за теб.

Стиви Рей примига няколко пъти, сякаш за да отпрати нежелани мисли, и после вдигна рамене:

- Да, но ми беше ужасно трудно да убедя всички в Дома на нощта, че това е било просто някакво странно съвпадение и ти си се спуснал от небето точно когато призовах Мрака. И то не с цел да ме нападнеш. След като разбраха, че в Тулса има гарван-демон, за мен стана ужасно трудно да излизам сама от училище.

- Ще си тръгна.

Думите го накараха да почувства огромна празнина.

- И къде ще отидеш?

- На изток - отвърна той без никакво колебание.

- На изток? Искаш да кажеш във Венеция? Репхайм, баща ти не е в тялото си. Не можеш да му помогнеш, като отидеш при него точно сега. Мисля, че ще си от по-голяма полза, ако останеш тук и ми помогнеш да намерим начин да върнем двамата със Зоуи обратно при нас.

- Ти не искаш да заминавам?

Стиви Рей заби поглед надолу, сякаш изучаваше земята, върху която седяха:

- За един вампир е трудно да бъде далеч от човека, с когото е Обвързан.

- Аз не съм човек.

- Да, но това не ни попречи да се Обвържем, така че според мен правилата важат и в нашия случай.

Тогава ще остана, докато не ме пуснеш да си тръгна.

Тя затвори очи, сякаш думите му я нараниха, и положи усилия да остане на мястото си и да не се пресегне да я успокои и да я докосне.

Да я докосна? Искам да я докосна?

Той скръсти ръце пред гърдите си, като физическо отрицание на шокиращата мисъл.

- Земята - каза той и гласът му звучеше твърде силно в настъпилото неловко мълчание между тях. Тя вдигна въпросителен поглед към него. Призова я, за да препънеш онова момче. Призова я, когато трябваше да избягаш от светлината на покрива. Призова я, когато искаше да затвориш тунела между мен и абатството. Защо сега просто не я призовеш и не й кажеш какво искаш?

- Имаш право! - възкликна тя и нежните й сини очи се разшириха. - Защо го правя толкова трудно? Правила съм това хиляди пъти за най-различни други неща, мога да го направя и сега. Хайде, дай си ръцете.

Тя протегна ръце с дланите нагоре. Беше му много лесно да сложи своите отгоре. Изведнъж осъзна, че с изключение на Стиви Рей никога не беше докосвал човек с друго намерение, освен да го измъчва. А ето че сега докосваше ръцете й нежно и внимателно.

Кожата й бе приятна и топла на допир. Думите й го докоснаха, раздвижиха нещо в него и се наместиха удобно толкова дълбоко, колкото никой не бе достигал.

- Земя, моля те за огромна услуга. Репхайм е много специален за мен. Той страда и не успява да се възстанови. Земя, използвала съм силата ти и преди, за да спася себе си и тези, за които ме е грижа. Този път те моля за помощ, за да помогна на Репхайм. - Погледите им се срещнаха и тя си повтори думите, които той каза на Мрака, когато си мислеше, че тя няма да го чуе. - Виждаш, че той е ранен заради мен. Излекувай го, моля те.

Земята под тях откликна. Стиви Рей ахна и се разтрепе-ри, а Репхайм си помисли, че става нещо странно, и се опита да се отдръпне. Тя стисна още по-здраво ръцете му:

- Не, не ставай! Всичко е наред.

В този момент дланите й започнаха да излъчват топлина към неговите. За миг му напомни на усещането, когато мислеше, че призовава безсмъртните сили на своя баща, а вместо това откликна Мракът и излекува ръката и счупеното му крило. Но много бързо Репхайм разбра, че има съществена разлика между докосването на Мрака и на земята.