- Идвам за теб. Този път няма да пропусна.

После се изправи и застана върху масивния камък. Сеорас се беше преместил пред самия олтар. Срещна решително погледа на Старк и извади от ножницата на кръста си остър кортик.

- Чакайте малко!

Афродита започна да тършува в огромната кожена чанта с металически цвят, която мъкнеше от Венеция.

На Старк сериозно започна да му писва от нея.

- Афродита, не е сега моментът.

- О, мамка му, най после! Знаех си, че не мога да загубя нещо толкова голямо и миризливо.

Тя извади вързопче, пълно с кафяви клонки и иглички, и щракна с пръсти на един от воините, стоящи по края на стаята, като жестът й я правеше да изглежда по-царствена,

отколкото Старк би признал на глас. Широкоплещестият тип на практика изприпка при нея, за да отнесе вързопчето.

Преди да започнете кървавата баня, някой трябва да запали тези неща около Старк.

- Какво, по дяволите, е това? попита той и поклати глава, сякаш за пореден път се чуди дали тя случайно не е умствено увредена.

Афродита завъртя очи с досада:

- Бабата на Зоуи е казала на Стиви Рей, която пък каза на мен, че горящият кедър е някакво много мощно магическо средство за защита според чероките и е свързано с пътуването на душите в Отвъдното.

- Кедър? попита Старк.

Да. Трябва да го вдишаш и той ще последва душата ти в Отвъдното. А сега си затвори устата най-после и се приготви да кървиш.

Афродита се обърна към Сгиат:

- Смятам, че бихте определили баба Редбърд като шаман. Тя е мъдра и е посветена на индианските практики за духа на земята и т.н. Каза, че кедровите клонки ще му помогнат.

Воинът, на който тя подаде кесийката, се загледа в кралицата. Тя сви рамене и кимна:

Няма и да попречи.

Запалиха огън и сложиха в него кедровите иглички. Афродита се усмихна, поклони се леко на Сеорас и каза:

- Добре, а сега започвайте.

Старк преглътна думите, които искаше да изкрещи на дразнещата го Афродита. Трябваше да се концентрира. Напомни си да вдишва кедъра, защото баба Редбърд си разбираше от работата. Старк сложи ръка на челото. Искаше му се да може някак да изтрие тази мъгла, която денят спускаше над съзнанието му.

- Не се съпротивлявай. Трябва да се чувстваш зле, за да напуснеш тялото си. Това е доста неестествено състояние за един воин. - Сеорас насочи острието към една част от камъка. - Съблечи се и легни тук.

Старк съблече пуловера си, след това тениската, която носеше отдолу, и накрая легна гол върху камъка.

- Виждам, че вече си бил белязан - каза Сеорас и посочи розовия белег със счупена стрела, който стоеше отляво на гърдите му.

- Да, белязан съм за Зоуи.

- Сега отново ще бъдеш белязан за нея.

Старк се стегна и легна на окървавения камък. Би трябвало да е хладен, но като докосна мраморната повърхност, топлината й започна да се прокрадва към него. Тя се излъчваше от самия камък като от туптящо сърце.

- О, ти вече го усещаш - каза древният бранител.

Горещо е - каза Старк и вдигна поглед към него.

- То живее за тези от нас, които са станали бранители.

Имаш ли ми доверие, момко?

Старк примига изненадано на въпроса, но без колебание

отвърна:

- Да.

-Ще те закарам на място, което предхожда смъртта. Трябва да ми се довериш, за да можеш да стигнеш до него.

- Доверявам ти се.

И това беше самата истина. Имаше нещо в древния воин, което отекваше дълбоко в сърцето на Старк. Да му се довери беше най-естественото нещо. ^

- Това няма да бъде приятно за никой от нас, но е необходимо. Тялото трябва да освободи духа. Само болката и кръвта могат да направят това. Готов ли си?

Старк кимна. Притисна ръцете си към топлата повърхност на камъка, пое си дълбоко дъх и вдиша от кедъра.

- Чакай! Преди да го прободеш, му кажи нещо, което би могло да му помогне. Не го оставяй просто да се вее като глупак из Отвъдното. Ти си шаман, помогни му и той да стане такъв - намеси се за пореден път Афродита.

Сеорас я погледна, а после отмести очи към кралицата. Старк не виждаше Сгиат, но накара устните на воина да се разтеглят в усмивка.

-Добре, ето какво ще кажа на вашия приятел, Когато една душа иска да знае какво е да си добър, а аз имам предвид истински добър за безкористни цели, то е когато най-същностното от нас дава път на желанието за любов, мир и хармония. Това предаване е мощна сила.

За мен прозвуча твърде поетично, но Старк си пада по четенето. Сигурно вече има представа за какво става дума.

-Афродита, би ли ми направила услуга? - попита Старк.

- Може би.

-Спри. Да говориш. - После се обърна към Сеорас. -Благодаря за съвета, ще го запомня.

Воинът го погледна в очите:

Трябва да свършиш тази работа сам, момко. Аз не мога да ти помогна. Ако не си в състояние да понесеш тежестта, няма да можеш да минеш през портата, още по-малко да докараш нещата до успешен завършек.

- Няма да помръдна каза Старк.

- Ритъмът на сърцето, което усещаш в Сеол не Ги, ще те отведе в Отвъдното. Но обратния път, ах, обратния път ще трябва да намериш сам.

Старк кимна и разпери ръцете си върху мраморния камък, за да приеме с треперещото си тяло колкото се може повече от топлината, която той излъчваше.

Сеорас вдигна острието и прониза Старк толкова бързо, че движенето на ръката му бе неуловимо за очите. Първоначалната болка от раната, която се простираше от кръста до долната част на гръдния кош, беше не по-силна от парене.

Вторият прорез беше почти еднакъв с предишния, но стигаше до лявата страна на гръдния му кош.

И едва тогава се появи болката. Тя го изгаряше. Кръвта му изтичаше като лава и капеше по мраморния олтар. Сеорас работеше с острия като бръснач кинжал от едната страна на тялото на Старк до другата, докато кръвта му не стигна до ръба на камъка, сякаш се събираше в ъгъла на окото на гигант. Тя се поколеба там и най-сетне се изля през ръба

надолу като плач от червени сълзи по плетениците, изпълвайки рогообразните жлебове.

Старк никога не беше изпитвал подобна болка.

Дори и когато умря.

Дори и когато възкръсна и мислеше само за кръв и насилие.

Дори когато едва не загина от собствената си стрела.

Болката, която бранителят му причиняваше, беше отвъд физическото. Изгаряше тялото му, но също така раздираше и душата му. Агонията беше неописуема. Беше като вълна, която не може да избегне, която го заливаше все повече и повече. Докато не започна да се дави в нея.

Машинално той започна да се бори. Знаеше, че не може да помръдне, но все още се бореше да остане в съзнание.

Ако се отпусна, ще умра.

- Довери ми се, момко. Спри да се бориш.

Сеорас стоеше над него и се навеждаше отново и отново, за да разреже кожата му, но гласът му беше като далечна котва, трудно доловима, но носеща упование:

- Довери ми се...

Старк направи своя избор. Всичко, което трябваше да направи, е да го последва. ^

- Доверявам ти се - едва прошепна той.

Светът стана сив, после ален, а накрая черен. Единственото, което все още усещаше, беше паренето от болката и изтичането на кръвта му. Двете някак се смесиха и той се озова извън тялото си, потъвайки към камъка, покапвайки по резбованите му страни и отмивайки се в рогата.

Заобиколен единствено от мрак и болка, Старк започна да се бори с паниката, но само след миг ужасът му беше заменен от вцепенение и той се почувства малко по-добре. Всъщност този мрак не беше толкова лош. Най-малкото бе, че болката си замина. Всъщност тя изглеждаше по-скоро като спомен...

- Не се предавай, глупако! Зоуи се нуждае от теб!

Гласът на Афродита? Боже, колко досадно! Дори разделен от тялото си, пак трябваше да я търпи.

Отделен от тялото си. Успях!

Въодушевлението, което последва това прозрение, бързо беше заменено с объркване.

Беше извън тялото си.

Не можеше да вижда нищо. Нито да чувства. Тъмнината беше абсолютна.