- Извинявай... извинявай... - промърмори тя и започна да се движи в кръг около него. - Просто те ми казаха, че не си щастлив, защото си мъртъв отскоро.

- Кои са те?

- Останалите, които са нещо като мен - каза тя и махна с ръка към вътрешността на гората.

Хийт пристъпи по-близо до нея, за да вървят успоредно един до друг.

- Мила, не помниш ли, че вече говорихме за тях. Те са частици от теб. Затова се чувстваш толкова объркана сега. Следващия път като говорите, кажи им да се върнат обратно в теб. Така нещата ще се оправят.

Очите й бяха огромни и блуждаещи.

Не, не мога.

- Но защо?

Зоуи избухна в сълзи:

Не мога, Хийт. Мина твърде много време. Не мога да събера душата си. Не си спомням много неща, не мога да се концентрирам. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че си го заслужавам.

- Не е вярно!

Хийт отново пристъпи към нея, хвана я за раменете и я принуди да го послуша. В този момент с периферното си зрение забеляза златиста панделка, която отклони вниманието му от Зоуи.

Този миг беше достатъчен за нея, за да се раздвижи отново.

Трябва да вървя! - проплака тя. Не мога да спирам, Хийт. Това е единственото, което мога да правя.

Преди да успее да я спре, тя му се изплъзна и бледото й тяло се понесе като перце на вятъра навътре в горичката.

- Ах, мамка му.

Той тръгна след Зоуи. Тя трябваше да го изслуша. Трябваше да й помогне. Изведнъж спря на място. Проблемът беше, че всъщност не знаеше как да й помогне.

-Нямам представа какво да направя! - извика той и блъсна с юмрук кората на едно покрито с мъх дърво. Не знам какво да направя! — Хийт блъсна дървото още веднъж, без да обръща внимание на болката. Не! Знам! Какво! Да! Направя!

На всяка дума той удряше дървото отново и отново, до-като кожата му се разкъса и миризмата на собствената му кръв се разнесе около него.

Изведнъж някаква сянка закри слънцето. Изтривайки кървящата си ръка в мъха, той вдигна поглед.

Мрак. Криле. Попиваха светлината на богинята.

С разтуптяно сърце Хийт се наведе и сви юмруците си пред гърдите в отбранителна позиция. Но атака не последва.

Това, което последва, бяха прошепнати мисли, които сякаш се процеждаха от сенките наоколо и потъваха в кръвта му.

Тя ще остане тук с теб завинаги, но първо трябва да е цяла.

Хийт примига от изненада:

- Кой е там?

Използвай ума си, нищожен човеко.

- Добре, така мисля да направя - каза той и се загледа в реещата се сянка.

Дали беше Калона? Не можеше да види добре през клоните.

Кажи й да събере частите от душата си в едно и тя ще се съгласи да остане тук, в свещената гора, с теб.

- Това го разбрах. Само не знам как може да го направи.

Отговорът е във връзката й с теб.

- Нашата връзка? Но аз не знам как...

Изведнъж Хийт осъзна, че всъщност знаеше как да използва връзката им. Трябваше просто Зоуи да го изслуша, а той винаги е успявал да го направи дори когато се държеше като пълен идиот, пиеше, пушеше трева и правеше простотии в училище, а тя се опитваше да го зареже. Винаги е успявал да спаси положението и да останат заедно.

Хийт се усмихна доволно. Това беше! Забравил за крилатия Мрак, той хукна след Зоуи и светлината на богинята се разля отново върху гората. Тяхната връзка беше ключът. Тя бяха заедно, независимо от всичко, което се случваше в живота им. Връзката все още си я имаше. Тя доведе Зоуи при него дори след смъртта му. Именно нея ще използва. Щом Зоуи осъзнае, че могат да са заедно и че ще й е хубаво с него тук, тя ще събере душата си. А после, срещу каквото и да трябва да се изправят, ще го направят заедно. Не би трябвало да е толкова трудно. Неговата Зо беше голяма работа.

Той се затича още по-бързо след нея, но някакъв шепот

го спря:

- Хийт!

- Какво, по дяволите...?

- Насам!

Той се обърна, видя златистата лента, заплетена в корените на самодивско дърво, и примига от изненада, когато момчето се показа.

- Старк! Какво, по...

Ш-т! Зоуи не трябва да знае, че съм тук.

Хийт се доближи до дървото.

- Какво, по дяволите, правиш тук? - Без да даде на Старк възможност да отвърне, той продължи. - А, мамка му! И ти си мъртъв, така ли? Зоуи никога няма да го преживее!

- Говори по-тихо! Не, не съм мъртъв. Дойдох да защитавам Зоуи, за да може да се върне обратно в тялото си, където й е мястото. - Старк замълча за миг, а после добави.

- Знаеш, че си мъртъв, нали? _и

- Човече, не може да бъде! Мъртъв ли съм? - каза Хиит иронично. - Добре, че дойде да ме осветлиш. Направо не знам какво щях да правя без теб.

А знаеш ли, че душата на Зоуи се е пръснала?

Преди Хийт да успее да отговори нещо, двамата видяха Зоуи да се приближава и Старк се скри зад дървото. Хийт тръгна напред да я пресрещне и прикри Старк с тяло.

- Ти не ме последва този път. Винаги ме следваш.

Тялото й се тресеше напред-назад, докато се опитваше да

стои на едно място.

- Идвам, Зо. Знаеш, че никога няма да те изоставя. Просто си много по-бърза от мен.

- Значи не ме изоставяш?

Хийт докосна бузата й и му стана неприятно, че тя изглеждаше толкова слаба и несигурна. Напълно нетипично за нея.

- Не, не те изоставям. Върви напред, аз ще те стигна.

Тя се поколеба и му стана ясно, че възнамерява отново да започне онези влудяващи обиколки около него, от които му се завиваше свят, а и щеше да се доближи прекалено до мястото, където се криеше Старк.

Хей, може би ще ти е приятно да се движиш бързо. Защо не потичаш нататък, а после да се върнеш пак тук? Ако нямаш нищо против, аз ще поостана малко, за да си почина.

- Извинявай.... извинявай... Забравих, че се нуждаеш от почивка, забравих...

Тя се понесе бързо напред, а Хийт извика след нея:

- Не се отдалечавай прекалено. И не забравяй да се върнеш.

- Няма. Не мога да те забравя - отвърна тя и без да го поглежда, изчезна в сенките.

Старк се показа иззад дървото. Гласът му беше изпълнен с ужас:

Мамка му, по-зле е, отколкото предполагах.

Хийт кимна мрачно:

Да, знам. Пръсването на душата тотално я е объркало. Не може да спре да се движи, не може да мисли. С нея става нещо. Нещо много, много лошо.

Все още загледан след нея, Старк каза:

- На Висшия Съвет споменаха, че точно това ще се случи с нея. Ще се превърне в Каоиник Ши. Не мъртва, но не и жива, ще се скита в света на духовете без душа. Това вече започва да се случва и ще става все по-лошо. Никога няма да може да намери покой, никога.

- Значи трябва да й помогнем да събере душата си. Мисля, че мога да го направя. И, приятелче, не че искам да съм гаден, но не виждам с какво ще си й от полза. Ако искаш да свършиш нещо, излез навън и наритай задника на онази гад, дето ни държи тук като в капан. Ти се справи с него, аз ще се оправя със Зоуи.

Хийт тръгна да се отдалечава, но Старк го задържа:

- Да, можеш да й помогнеш да събере душата си, като й кажеш, че ще останете тук заедно, но ако го направиш, ще видиш сметката на всички, които Зоуи обича в реалния свят.

Хийт се обърна и погледна решително Старк:

- Не е много яко да ми говориш такива неща. Просто я остави. Знам, че я обичаш, но честно ти казвам, ти я познаваш едва отскоро. Аз съм с нея от години. Разбирам, че ще ти липсва, но ще й бъде много добре тук с мен. Ще бъде щастлива.

- Не става дума за любов. Става дума за правилно решение. Давам ти думата си на бранител, че казвам истината. Ако Зоуи не се върне в тялото си, светът, какъвто го познаваме аз и ти, ще бъде унищожен.

- Какви са тези бранителски глупости?

Старк си пое дълбоко дъх:

- Става дума за чест.

Нещо в гласа на Старк накара Хийт да погледне на него с други очи. Момчето се беше променило. Изглеждаше някак по-едър, по-зрял, не така наперен. Изглеждаше тъжен. Много тъжен.

- Виждам, че ми казваш истината.