Стиви Рей я изгледа продължително, а после взе решение:

Ела с мен до паркинга, става ли? Имам малко работа извън училище, но по пътя искам да си поговорим.

Няма проблем каза Крамиша. И без това е крайно време да споделиш с някого какво става в главата ти. Напоследък си много странна и нямам предвид след случката със Зоуи, а още преди това.

- Да, знам промърмори Стиви Рей.

Тръгнаха мълчаливо към стълбището през препълнената обща зала на момичешкото общежитие. Стиви Рей си помисли, че всичко изглежда като топящ се ледник. През последните няколко дни учениците започваха да се държат все по-нормално. Е, те двете с Крамиша все още получаваха тонове странни погледи, но вече бяха по-скоро любопитни, отколкото враждебни и омразни.

- Мислиш ли, че бихме могли да се върнем тук и да си ходим на училище като преди? - попита Крамиша, като излязоха от общежитието.

Стиви Рей я погледна изненадано:

- И аз бях започнала да си мисля същото. Май няма да е толкова зле тук.

- Не съм сигурна - вдигна рамене Крамиша. - Сигурна съм единствено в това, че искам да спя под земята, когато е ден.

- Да, това е проблем наистина.

- Тази работа с Мрака в стихотворението, о г който ме побиват тръпки... мислиш ли, че се отнася за нас?

Не! извика Стиви Рей и поклати глава категорично. -Ние сме си наред. Аз, ти, Далас и останалите, които избрахме да дойдем тук. Никс ни даде избор и избрахме доброто пред злото, Светлината пред Мрака. В стихотворението не се говори за нас. Сигурна съм в това.

Въпреки че бяха сами, Крамиша понижи глас:

- Тогава дали не е за другите, а?

Стиви Рей се замисли и осъзна, че Крамиша може би има право. Беше толкова погълната от чувството за вина заради Репхайм, че всичко друго й се изплъзна. По дяволите, ще трябва да си прочисти мислите.

- Хм, да. Мисля, че е възможно да става дума за тях, но ако е така, значи нещата са много зле.

- Моля ти се. Всички сме наясно, че са зле.

Е, аз просто разбрах някои неща от Афродита, от които става ясно, че този Мрак, с главно М, е голяма гадост. И ако те са забъркани с него, са стигнали съвсем друго ниво на злоба. Нещо като Неферет.

- Мамка му.

- Аха. Значи в стихотворението може да става дума за борба с тях. Но всъщност исках да говоря с теб за това. че аз и Афродита искаме да открием подробности за някаква древна работа. Нали разбираш, много стара. Толкова стара, че вампирите едва я помнят.

- Брей, значи е супер шибано стара.

- Искаме да разберем как да я използваме така, че Старк да може да се добере до Отвъдното и да помогне на Зоуи да събере душата си в едно.

- Искаш да кажеш, че Старк ще ходи в Отвъдното, но без да умира и тъй нататък?

- Ами да, понеже ако цъфне при нея мъртъв, няма да я зарадва особено.

- Значи искаш да използваш тази древна история, за да разбереш как да го направи?

Да, ще се опитаме. А ти ще ни помогнеш - усмихна се Стиви Рей.

- Само кажи какво да направя.

- Ето за какво става дума. Афродита откри нови пророчески способности в себе си - каза тя и се усмихна криво.

- Въпреки че това я прави щастлива като котка под дъжда.

- Крамиша се засмя, а Стиви Рей продължи. Както и да е. Мислех си, че макар да нямам кръг тук при мен, поне имам Пророчица.

Крамиша примига объркано и понеже Стиви Рей продължи да я гледа с очакване, тя изведнъж се ококори разбиращо:

- Мен ли имаш предвид?

- Да, теб и твоите стихотворения. Направи го преди и помогна на Зи да открие как да прогони Калона оттук.

Но...

- Погледни на нещата от тази страна. Афродита го може. Да не искаш да повярвам, че е по-умна от теб?

Крамиша присви очи:

- Сто пъти по-умна съм от тази руса богаташка.

- Е, тогава давай, каубой!

- Да ти кажа, малко ме плашиш, като започнеш да говориш с кънтри лафове.

- Знам, Добре тогава, мисля да призова земята и да видя дали не мога да открия нещо важно. Ти намери Далас и му разкажи за всичко, с изключение на стихотворението.

Вече ти казах, че няма да те изпортя.

- Благодаря ти, Крамиша. Ти си много добър поет лауреат.

- И ти не си много зле като за селянка.

- Доскоро - отвърна Стиви Рей и тръгна към колата на Зи.

- Ще ти пазя гърба, Жрице.

Последните думи на Крамиша накараха Стиви Рей да се свие гузно, но после се усмихна дяволито и запали колата. Тъкмо се канеше да тръгне, когато осъзна, че (първо) не знаеше къде отива и (второ) цялата работа с призоваването на земята щеше да се получи много по-лесно, ако имаше зелена свещ и ароматни треви, с които да привлече малко положителна енергия. Раздразнена, че е забравила да ги вземе, тя загаси колата. Къде на майната си беше тръгнала изобщо?

Обратно при Репхайм. Тази мисъл й дойде като дишането внезапно и естествено. Тя посегна отново да запали колата, но се поколеба. Дали да отиде при него точно сега е най-умното нещо, което може да направи?

От една страна, би могла да изкопчи от него много информация, свързана с Калона и Мрака.

От друга, тя не му вярваше напълно. Не би могла да му се довери.

Освен това той я объркваше. Когато прочете стихотворението на Крамиша, беше толкова погълната от мисълта за него, че не обърна внимание на нищо друго. Като например, че това може да е предупреждение за лошите червени новаци, а не просто за нея и гарвана-демон.

Какво, по дяволите, трябваше да направи сега?

Беше казала на Репхайм, че ще иде да го види, но й се искаше да го направи не само защото е обещала. Имаше нужда да го види. Нужда? Да, призна си тя с неохота. Изпитваше нужда да види гарвана-демон. Това признание я шокира.

Аз съм Обвързана с него. Това значи, че между нас има връзка и не мога нищо да направя срещу това промърмори си тя, като се пресегна да запали колата. - Просто ще трябва да свикна с това и да го приема.

Но не трябва да забравям, че той е син на баща си.

Добре. Хубаво. Ще отиде да го погледне. Ще му зададе въпроси за Светлината и Мрака, както и за двете крави. Добре де, бикове, намръщи се тя. Но ще трябва да направи и нещо друго, без него. Ще се наложи да призове елемента си и да види каква информация би могла да получи за биковете. Това е използване на здравия разум. Тя плесна с ръце и хвана кормилото.

- Измислих го. Ще спра в онзи готин парк по пътя към музея. Ще се позанимавам с призоваване на земята и после при Репхайм. Лесна работа.

Но първо трябваше да се върне до храма на Никс, за да вземе зелена свещ, кибрит и ароматни треви. Сега. след като имаше план, се чувстваше много по-добре и тъкмо се канеше да излезе от колата, когато чу тропот на ботуши по асфалта.

Далас си говореше с подчертано безгрижие:

Просто вървя към колата на Зоуи. Въобще не се промъквам и нямам намерение да стряскам Стиви Рей.

Тя свали прозореца и му се усмихна:

- Здравей, Далас. Мислех, че тренираш с Дракона. Поне така ми каза Крамиша.

- Да, бях при него. Виж, той ми даде този готин нож. Каза, че е кортик и че може би ще стана добър с него.

Стиви Рей го погледна несигурно, а той извади двойно заострения нож от ножницата, препасана през кръста му. и го хвана малко непохватно, сякаш не беше сигурен дали няма да се пореже.

- Наистина изглежда остър - каза Стиви Рей в стремежа си да звучи положително.

- Засега не го използвам в тренировките, но Дракона каза, че мога да го нося. Известно време. Ако съм предпазлив.

- Да, яко.

И милион години да живееше, тя никога нямаше да разбере подобни момчешки работи.

- Като приключих с тренировката, налетях на Крамиша - обясни Далас, докато прибираше ножа. - Каза, че те е оставила тук, защото се каниш да ходиш някъде. Помислих си, че ще успея да те хвана, преди да тръгнеш.

- Много мило, Далас, но ще се оправя и сама. Всъщност много ще ми помогнеш, ако ми донесеш една зелена свещ и кибрит от храма на Никс. А, и ако видиш малко ароматни треви, вземи и тях. Не знам къде ми е бил акълът, но призоваването на земята е много по-лесно, ако имаш свещ, а аз съвсем забравих.