До лявото ми рамо усещам как Кармел се навежда и вдига от земята нещо, което сигурно е дебела пръчка.

– Добрата новина е, че не сме се движили в кръг. Скоро ще се измъкнем оттук.

– Направо страхотна новина – изджавква саркастично Кармел и въпреки всичко пускам една усмивка.

Винаги, като е изплашена, става много ядосана.

Тръгваме, движим се като един, леко колебливо в началото, но после по-бързо. Но не толкова бързо, че да изглежда, че бягаме. Тези неща ще си умрат от кеф да ни подгонят.

– Има още един – казва Томас, но аз не свалям поглед от облещения пич. – Мамка му, още един.

– И двама от моята страна – добавя Джестин. – Движат се твърде бързо, за да ги следя. Просто се появяват в периферното ми зрение.

В някакъв момент трябва да погледна напред и губя от поглед Джони с млечните очи. Надявам се някой друг да го следи, но когато виждам още три трупа, два, които висят от дървета, и един, облегнат върху далечен дънер, разбирам, че просто не разполагаме с достатъчно очи.

– Няма да стане така – казва Джестин.

– Колко е далече краят на гората? – пита Кармел. – Можем ли да тичаме?

– Ще ни гепят един по един. Не искам да тичам с гръб към тях – казва Томас.

Но е неизбежно да им обърнем гръб. Въпросът е как да постъпим. Дали аз да прокарвам пътя напред? Или да се движим заедно?

Триото мъртъвци пред мен ме зяпа с черни очни кухини. Безизразните им лица ме предизвикват. Никога не съм виждал трупове да изглеждат толкова нетърпеливи, като кучета, които чакат да им махнат каишките.

Кармел изпищява; чувам как замахва с пръчката и удря нещо, и един скелет се свлича на земята до нас. Кръгът се разкъсва и тя отстъпва назад. Удря го отново и счупва гръбнака му с тоягата си. Чак когато виждам трупа зад Томас и усещам влажната хватка на една мъртва ръка около гърлото си, осъзнавам грешката ни. Всички свалихме гарда. Всички се обърнахме.

Измъквам се от пръстите, които искат да ми извадят гръкляна, и замахвам с лакът на сляпо, за да го отблъсна. Камата е в ръката ми моментално; острието се забива в трупа зад мен и звучи сякаш той се разпада на парчета. Когато разсичам скелета, който Кармел събори, той се втечнява и попива в земята.

Двама са готови, остават още двадесет и пет. Като поглежам дърветата, виждам тела навсякъде. Не изглежда да се движат, не нападат; просто са там и всеки път, като отместим поглед, са все по-близо. Кармел не спира да ръмжи и да стене и замахва с пръчката към всичко, което се приближи. Чувам Джестин и Томас да шепнат заклинания на два различни езика, но нямам представа какво правят. Ножът ми се забива в черната дупка на една очна кухина и трупът се разпада на нещо, което прилича на гранули пръст.

– Твърде много са – крещи Кармел.

Можем само да мечтаем да ги отблъснем.

– Бягайте – крещя, но Джестин и Томас не помръдват.

Гласът на Томас гърми в ушите ми. Диалектът ми напомня за Морфран и за обиамана. Чисто вуду. На три метра от него едно полуразложено тяло, провиснато от нисък клон, изведнъж се срива. В следващата секунда от него не остава нищо друго освен гърчещи се червеи.

– Браво, Томас – казвам, но когато хвърля поглед през рамо, друг труп се появява пред него, твърде бързо, за да го види.

Забива зъби в месото на врата му и той изпищява.

Джестин изръмжава нещо на келтски и прокарва ръка пред гърдите си; трупът пуска Томас и се свлича в гърч.

– Бягайте – крещи тя и този път го правим, краката ни тъпчат паднали листа и папрати.

Гледам да съм най-отпред, доколкото мога, като кълцам и ръгам всичко, което се появи на пътя ни. Вляво от мен Кармел е влязла в ролята на принцеса воин и си служи с тоягата доста ефективно с едната ръка. С другата е хванала Томас. Кръв потъмнява цялата горна част на ризата му. Той се нуждае от помощ. Не може да продължи да тича дълго. Но пред нас се появява светлина и просека в дърветата. Почти в края сме.

– Кас! Внимавай!

Главата ми се завърта от предупреждението на Джестин точно навреме, за да видя оцъклените очи точно там, където се страхувах, че ще бъдат. На пет сантиметра от лицето ми и съм съборен под него. Тежестта е неочаквана. Все едно ме гази валяк. Въпреки силата му ръцете му са гумени и меки; носът ми е твърде близо до врата му. Чувам как челюстта му изщраква до ухото ми, а кожата около възела на въжето е подута и черна, като пренадута гума. Докато се търкаляхме по земята, камата се заклещи под лош ъгъл. Не мога да я насоча към корема му и едва я пазя да не се забие в моя. Когато избутвам главата му с другата си ръка, той се извърта и захапва пръстите ми. Плесенясали зъби се впиват до кост и по рефлекс присвивам пръсти в челюстта му. Напипвам нещо меко и грапаво. Разложения му език.

– Продължавайте да тичате – крещи Джестин, а после кракът ѝ изритва трупа в ребрата.

Той не се изтъркулва от мен, но за тази част от секундата успявам да насоча ножа. Когато отново ме натиска, острието се плъзва точно под гръдната му кост и той се разпада в най-гадно миризливия облак, на който съм се натъквал.

– Добре ли си? – пита Джестин.

Кимам, докато ми помага да се изправя, но след като пипнах езика му и вдишах разложените му изпарения, може и да повърна. Залитаме и се втурваме. Дърветата се разтварят и се озоваваме в един ясен ден и една зелена поляна, където Кармел е коленичила над припадналия Томас. В другия край на поляната Гидиън стои с още двама пред дълга, черна кола.

Чувството е като да си сънувал кошмар и да си се изтърколил от леглото. Измъкваме се със залитане от Гората на самоубиеца, измъчени и окървавени и препъващи се. Озоваваме се в десетсантиметрова мека трева, премигваме от топлото слънце и се взираме в спокойни лица, които ни гледат със снизхождение.

Камата е още в ръката ми; обръщам се пак към дърветата, като очаквам да видя редица от бледи лица между стволовете да надничат като затворници през решетка. Но има само дървета и листа и мъх. В секундата, в която излязохме от границите на тяхната територия, те са се върнали по местата си да висят или да лежат на купчини.

– Изглежда, се оказахте прав, г-н Палмър – казва някой. – Той се добра дотук.

Поглеждам към колата. Мъжът, който говори, е малко по-нисък и по-млад от Гидиън. Не мога да кажа точно колко по-млад. Косата му е руса, с кичури сиво, така че цялата зализана маса изглежда някак сребриста. Облечен е в черна риза и тъмни панталони с ръб. Поне не е с кафява роба и не размахва кадилница.

– Не се тревожете – казва той, вървейки към нас. – Няма да излязат на поляната.

Нехайният тон ме дразни, а Кармел ме дърпа за ръката точно в момента, когато съм на път да кажа на този клоун къде да си завре поляната.

– Продължава да кърви – казва тя.

Поглеждам Томас. Дишането му е стабилно, а кръвта, която се стича покрай притискащите пръсти на Кармел, не е много, не е артериална струя. Мисля, че е изтощен повече от това смъртоносно проклятие, което извади в гората, отколкото от ухапването на онзи труп, но не бих се осмелил да кажа това на Кармел в момента. Тя диша огън.

До нас мъжът е сложил и двете си ръце на раменете на Джестин и я гледа с обич.

– Справи се добре – казва той, а тя свежда глава за момент. – Нямаш и драскотина.

– Той има нужда от лекар – изсъсквам, а когато г-н Магаре не отговаря, Джестин го повтаря.

– Той още кърви. Тук ли е д-р Клементс?

– Тук е – казва той, но не си дава вид, че има бърза работа.

Когато се усмихва, ми напомня на змия, която се изпъва точно преди да изяде мишката.

– Не се безпокойте. Комплексът не е далеч. Ще се погрижим за вашия приятел вещица. И за теб.

Очите му падат върху разкъсаните ми пръсти и, заклевам се, виждам как ъгълчетата на устата му потрепват.

– Името ми е Колин Бърк.

Той има наглостта да ми подаде ръка. Кармел я блъска, оставяйки червена следа по дланта му.