– Тя не е такава – прошепва Томас. – Не е като нея.

Въздухът се измъква от дробовете ми и му кимвам с благодарност. Вече не ми пречи, че понякога следи мислите ми. Не го прави нарочно. А като се има предвид как ярко ми изникна споменът за Малвина, дендритите му сигурно са светнали като коледна елха.

– Ще ме заведеш ли при нея? – питам.

– Ами, защо не – свива рамене той. – Но едва ли ще се върнем с нещо повече от чиния бисквити с джинджифил. Тя не беше баш „с всичкия си“ още като бях малък.

Кармел седи встрани и тихо гали Стела. Гласът ѝ прорязва дима.

– Ако наистина го преследват видения, може ли тази Мис Рийка да ги накара да спрат?

Поглеждам я остро. Никой не отговаря и след няколко дълги секунди тя свежда поглед към пода.

– Добре – казва тя. – Давайте да тръгваме тогава.

Морфран прави няколко облачета с лулата и клати глава.

– Само Кас и Томас. Без теб, момиче. Рийка няма да те пусне да влезеш през вратата.

– Как така? Защо не?

– Защото отговорите, които те търсят, ти не искаш да ги чуеш – отговаря Морфран. – Цялото ти същество се противи на всичко това и то струи от теб на вълни. Ако отидеш с тях, няма да стигнат доникъде.

Той натъпква пепелта в лулата си. Поглеждам Кармел. В погледа ѝ се чете, че е засегната, но не се чувства виновна.

– Тогава няма да ходя.

– Кармел – започва Томас, но тя го прекъсва.

– И ти не трябва да ходиш. Нито един от двама ви – бих се обадил, но тя гледа Томас. – Ако наистина си му приятел, ако те е грижа за него, тогава не трябва да му позволяваш да продължава с това.

Тя се завърта на пети и излиза от стаята. Вече е излязла от магазина, преди да мога да кажа, че не съм бебе и не ми трябват настойници, детегледачки или скапан психолог.

– Какво ѝ става днес? – питам Томас, но от начина, по който долната му челюст виси, е очевидно, че и той не знае.

Рийка, лелята на Томас, живее в шибаната среда на нищото – координати: някъде на север. Караме по черни пътища без табели вече поне десет минути. Няма жива душа, само дървета и още дървета, после малка полянка и след това пак дървета. Ако не е идвал тук от години, не знам как си мисли, че ще се ориентира толкова лесно.

– Загубихме ли се? Нали ще си признаеш, ако сме се загубили?

Томас се усмихва, може би малко нервно.

– Не сме се загубили. Поне засега. Може пътищата да са се променили от последния път.

– И кой, по дяволите, ги е променил? Строителна фирма „Катеричките“? Дори не личи някой да е минавал по тези пътища през последните десет години.

Поглеждам плътната дървесна маса около нас. Зеленината се е завърнала и е запълнила зимната празнота. Вече завивахме толкова много пъти, че нямам никаква представа в каква посока се движим. Май че на северо-запад.

– А! Ето го! – изграчва Томас.

Надигам се в седалката. Приближаваме малка бяла ферма. Около верандата има ранни стръкове в цветна градина, през която води пътека от каменни плочи. Когато Томас спира на бледия чакъл на алеята за коли, натиска клаксона.

– Дано си е вкъщи – промърморва той, докато излизаме от колата.

– Тук е яко – казвам и наистина го мисля.

Учудвам се, че няма съседи; земята наоколо си струва. Около двора внимателно са засадени дървета, които крият къщата от пътя, но се разтварят пред нея като прегръдка.

Томас се стрелва по стълбичките на верандата като развълнувана хрътка. Сигурно така е изглеждал и като дете, когато е идвал да види леля си Рийка. Чудя се защо с Морфран са загубили връзка. Когато почуква по входната врата, сърцето ми се свива не само защото искам да получа отговори на въпросите си, а и защото не искам да виждам разочарованото изражение на Томас, ако Рийка не си е вкъщи.

Нямам от какво да се притеснявам. Тя отваря на третото почукване. Сигурно е стояла на прозореца, откакто е чула колата. Не си представям, че често ѝ идват гости чак дотук.

– Томас Алдъс Сабин! Пораснал си двойно!

Тя излиза на верандата и го прегръща. Когато той обръща лице към мен, тихо изговарям „Алдъс?“ и се опитвам да не се разсмея.

– Какво, за бога, правиш тук? – пита Рийка.

Доста по-ниска е, отколкото очаквах, едва ли повече от метър и петдесет. Косата ѝ е пусната и тъмноруса, с бели кичури. Бръчки прорязват меката кожа на бузите ѝ и се събират в ъгълчетата на очите ѝ. Плетеният пуловер, с който е облечена, е няколко размера по-голям, а вълнените чорапи са се свлекли около обувките ѝ. Рийка не е първа младост. Но когато потупва Томас по гърба, все пак успява да го засили напред.

– Лельо Рийка, това е моят приятел Кас – казва той и сякаш получила позволение, тя най-после ме поглежда.

Отмятам косата над очите си и я дарявам с усмивката си на бойскаут.

– Морфран ни прати за малко помощ – добавя тихо Томас.

Рийка цъка с език и бузите ѝ хлътват, за момент виждам вещицата, която се крие под пластовете плетени дрехи на цветни мотиви. Когато очите ѝ се стрелват към раницата на гърба ми, където камата почива в ножницата, ми се налага да преборя импулса да отстъпя назад.

– Помирисах я – казва тихо тя.

Гласът ѝ е като разлистени страници от много стара книга. Свива очи и гледа право в мен.

– Силата, която идва от този тук.

Ръката ѝ се плъзга по тази на Томас и я потупва силно.

– Влизайте.

Вътре в къщата мирише на нещо средно между ароматни свещи и старица. Не мисля, че е сменяла интериора от седемдесетте. Кафяв дългокосмест мокет се простира докъдето стига погледът, под изобилие от мебели: люлеещ се стол и дълъг диван – и двата в зелен велур. Стъклен фенер със свещ виси над маса с покритие от жълт фурнир в трапезарията. Рийка ни води до масата и ни прави знак да седнем. Цялата маса е покрита с недогорели свещи и ароматни пръчици. След като сядаме, тя пръска някакъв лосион по ръцете си и ги трие една в друга.

– Дядо ти е добре? – пита тя, като се обляга на лакти и се усмихва на Томас, подпряла брадичка на юмрук.

– Супер е. Праща ти поздрави.

– Прати му и на него – казва тя.

Гласът ѝ ме притеснява. Акцентът и тембърът са твърде близки до тези на Малвина. Не мога да спра да си го мисля, въпреки че тези две жени нямат нищо общо. Малвина, когато я видях, беше по-млада от Рийка, косата ѝ беше черна плитка, а не безформена маса от лакта и памук. И все пак, като гледам лицето на Рийка, без да искам, в главата ми изплуват образи от убийството на Анна. Оживяват спомени от сеанса как Малвина посипва с черен восък бялата рокля на Анна, напоена с кръв.

– Не ти е лесно – казва Рийка простичко, което не ми помага.

Пресяга се и отваря метална кутия с нарисувани чинки и предлага на Томас бисквитите с джинджифил, които са вътре, а той награбва две шепи. Широка усмивка се разстила по лицето ѝ, докато гледа как той ги тъпче в устата си, преди да ме погледне нетърпеливо. Очаква ли се от мен да кажа нещо? Това въпрос ли беше?

Тя пак цъка с език.

– Ти си приятел на Томас?

Кимам.

– Най-добрият ми приятел, лельо Рийка – потвърждава Томас, изстрелвайки бисквитени трохи във всички посоки.

Тя го дарява с кратка усмивка.

– Тогава ще ти помогна, ако мога.

Навежда се напред и пали три от свещите, на пръв поглед на случаен принцип.

– Задай въпросите си.

Поемам дълбоко въздух. Откъде да започна? Не мисля, че има достатъчно въздух в стаята, за да обясня ситуацията с Анна, как е била прокълната, как се пожертва за нас и защо не е възможно просто да ми се привижда.

Рийка потупва ръката ми. Явно се бавя твърде много.

– Дай – казва тя и обръща дланта ми нагоре.

Докосването ѝ е нежно, но усещам стоманата под кожата на пръстите ѝ, когато стиска ръката ми и затваря очи. Чудя се дали тя е била тази, която е помогнала на Томас да развие таланта си за четене на мисли, ако изобщо това е нещо, което се учи или развива.