– Томас?

– Да?

– Ти щеше ли да различиш коя е моята кама?

– Никога – казва той. – Никакъв шанс.

С Анна седим на кръгла дървена маса и се взираме напред в безкрайна поляна от дълги стръкове зелена трева, недокоснати от остриета на косачка. Бели и жълти цветове на бурени и диви цветя, събрани тук-таме на групички, се поклащат от полъха на вятър, който не усещам. Седим на веранда, може би тази пред нейната къща.

– Обичам слънцето – казва тя, а то определено е красиво, ярка бяла светлина, която залива тревата и превръща стръковете в сребристи бръсначи.

Но не топли. Не усещам тялото си, не усещам стола или пейката, на която трябва да седим, а ако обърна глава да погледна по-далеч от лицето ѝ, там няма да има нищо. Зад нас няма къща. Само идеята за къща в съзнанието ми. Всичко това е в съзнанието ми.

– Не се случва често – казва тя и най-после я виждам.

Гледната ми точка се сменя и ето я там, лицето ѝ е в сянка. Тъмна коса се спуска неподвижно по раменете ѝ освен няколко тънки кичура около шията ѝ, които се извиват от полъха на вятъра. Протягам ръка през масата, сигурен, че няма да я стигна или че скапаната маса ще се разтегли, но дланта ми погалва рамото ѝ и усещам черната ѝ, студена коса между пръстите си. Облекчението, което чувствам, когато я докосвам, е толкова силно. Тя е в безопасност. Цяла. Слънцето милва бузите ѝ.

– Анна.

– Виж – казва тя и се усмихва.

Сега има дървета, ограждащи поляната. Между стволовете се вижда фигурата на елен. Ту се появява, ту изчезва между дърветата, тъмна фигура, като от рисунка с въглен. После изчезва, а Анна е до мен. Твърде близо, за да е от другата страна на масата. Цялата дължина на тялото ѝ е притисната в моето.

– Това ли можехме да имаме? – питам аз.

– Това е, което имаме – отговаря тя.

Поглеждам ръката ѝ и избутвам едно бръмбарче, което пълзи по нея. То пада по гръб и мяха с крачка. Обгръщам я с ръце. Целувам рамото ѝ, извивката на врата ѝ. Върху дъските на пода бръмбарчето се е превърнало в люспа, в празна обвивка. Шест свити крака лежат откъснати до него. Кожата ѝ, докосваща бузата ми, е хладно успокоение. Искам да остана тук завинаги.

– Завинаги – прошепва Анна. – Но каква ли ще е цената?

– Какво?

– Какво ще поискат те? – повтаря тя.

– Те? – питам и я обръщам към мен в прегръдката си.

Плътта ѝ е твърда, а ставите са хлабави и крайниците висят. Тя се срива на пода и аз виждам, че е дървена марионетка, в рокля от сива хартия. Лицето не е нарисувано и е празен овал, на него има само една дума, черна, прогорена дълбоко в дървото.

ОРДЕН.

Събуждам се наполовина изпаднал от леглото, ръката на Томас е на рамото ми.

– Добре ли си, пич?

– Кошмар – промълвявам. – Леко стряскащ.

– Леко стряскащ? – Томас стиска ръба на одеялото ми. – Не знаех, че е възможно един човек да произведе такова количество пот. Ще ти донеса чаша вода.

Сядам в леглото и светвам нощната лампа.

– Няма нужда, добре съм.

Но не съм, а според изражението на лицето му на него поне това му е ясно. Имам чувството, че може да повърна или да се разкрещя, или и двете едновременно.

– Анна ли беше?

– В последно време винаги е Анна.

Томас не казва нищо и аз свеждам поглед към пода. Това беше само съм. Просто кошмар, каквито съм имал цял живот. Не значи нищо. Не може да значи. Анна не знае нищо за ордена; тя не знае нищо за нищо. Всичко, което тя вижда и чувства, е болка. Когато си мисля за нея, затворена там с останките от обиамана, ми се иска да удрям нещо, докато не остане здрава кост в ръцете ми. Тя изстрада десетилетия в плен на проклятие и все пак някак си успя да се съхрани, но това ще я пречупи. Ами ако не ме познае, ако забрави коя е тя самата, докато стигна до нея? Ами ако вече не е човек?

Каква ще е цената? Размяна? Ще го направя. Аз ще…

– Хей – казва рязко Томас. – Тая няма да стане. Но ще я извадим оттам. Обещавам.

Той се пресяга и ме разтърсва.

– Не си мисли такива глупости.

Леко се усмихва.

– Или поне не ги мисли толкова сериозно. Заболява ме главата.

Поглеждам го. Косата му е разделена на път: лявата страна е пригладена, дясната стърчи нагоре. Прилича на Съблезъб от „Х-мен“. Но е напълно сериозен, когато обещава, че ще докараме нещата докрай. Изплашен е, на практика ще се напикае от страх. Но Томас винаги е изплашен. Важното е, че неговият страх не прониква дълбоко в него. Не го спира да прави това, което трябва да направи. И не значи, че не е смел.

– Ти си единственият, който изцяло ме подкрепяше в това – казвам. – Защо го правиш?

Той свива рамене.

– Не мога да говоря от името на останалите. Но… тя е твоята Анна – той пак свива рамене. – Обичаш я, нали? Тя е важна за теб. Виж…

Прокарва бързо ръка по лицето и щръкналата си коса.

– Ако беше… ако беше Кармел, щях да искам да направя същото като теб. И щях да очаквам да ми помогнеш.

– Съжалявам за това с Кармел – казвам, но той отново маха с ръка.

– Не го очаквах някак си. А май изглежда, че трябваше. Май трябваше да осъзная, че тя всъщност не…

Той се отнася и се усмихва тъжно. Мога да му кажа, че това няма нищо общо с него. Мога да му кажа, че Кармел го обича. Но това няма да направи нещата по-лесни, а и той едва ли ще ми повярва.

– Така де, та затова ти помагам – казва той и изправя гръб. – Какво? Да не си мислил, че е само заради теб? Че просто така ме вдъхновяваш?

Смея се. Следите от кошмара избледняват в кръвта ми. Но дървеното лице и прогорените букви, разтеглени по него, ще ми се привиждат още дълго време.

Мисля, че единствената причина Джестин да е в тази къща е закуската. Миризмата на пържени яйца е обзела целия долен етаж и когато влизам в кухнята, заварвам шведска маса: овесени ядки, два вида яйца (бъркани и на очи), бекон и запържен колбас, кошница плодове, препечен хляб и целия арсенал от желета на Гидиън (включително едно зеленчуково, което наричат „Мармайт“ – гадост).

– Да не би с Гидиън тайно да въртите хотел с ресторант? – питам и тя ми се усмихва накриво.

– Понеже той пуска всеки през вратата си. Не, просто обичам да готвя и ми харесва да го храня. Но не сядай още – казва, насочва една лъжица към мен. – Той е в кабинета си и се готви да тръгне. Хубаво ще е да му пожелаеш на добър път.

– Защо? Той в опасност ли е?

Очите на Джестин не издават нищо, не потрепва дори. Разумът ми казва, че не е редно да я харесвам. Но я харесвам въпреки това.

– Добре – казвам след секунда.

В кабинета е тихо, но когато отварям вратата, той е там, зад бюрото си, тихо отваря чекмедже и рови в съдържанието му. Хвърля ми само един бърз поглед, който не прекъсва решителното и концентрирано движение на ръцете му.

– Ти тръгваш утре – казва Гидиън. – Аз тръгвам днес.

– Закъде?

– Ордена, разбира се – отговаря кратко той.

Но това вече го знаех. Имах предвид къде в географски смисъл. Но той сигурно ме разбра.

Гидиън отваря друго чекмедже и събира фалшивите ками от ковчеже, облицовано с червено кадифе. Вкарва всяка една в кожена ножница, после в копринена торбичка, която завръзва и слага внимателно в отворения си куфар. Дори не го бях забелязал, сложен върху стола.

Едно странно успокояващо усещане отпуска възли в мускулите ми, които са били схванати от седмици. От месеци. Успокоението да имам шанс, да виждам за момент една малка светлинка в тунела.

– Джестин е направила закуска – казвам. – Нали ще имаш време да хапнеш, преди да тръгнеш?

– Не много.

Ръцете му треперят, когато слага няколко сгънати ризи най-отгоре в куфара.

– Ами…

Не знам какво да кажа. Треперенето на ръцете му ме притеснява. Показва възрастта му, а начинът, по който се е навел, докато си стяга багажа, също не помага; създава впечатление, че е прегърбен.

– Обещах на баща ти – прошепва той. – Но ти щеше да продължиш да настояваш. Не се отказваш. Метнал си се на него. И на двамата си родители всъщност.