– Време е, Кас – казва Джестин.

– Време – казвам.

– Те свършиха своето, постлаха пътя. Но не могат да отворят вратата. Това трябва да го направиш сам.

Магия пълни главата ми като шибана придошла река. Като оглеждам кръга, едва различавам Кармел и Гидиън сред останалите. Чертите им се размазват под качулките. Тогава виждам Томас толкова ясно, че спокойно можеше да свети, и стомахът ми, който се е качил в гърлото, слиза няколко сантиметра надолу. Ръката ми се движи; осъзнавам, че съм извадил камата, чак когато я виждам в ръката си, и гледам как пламъците от свещите проблясват оранжеви по острието.

– Трябва първо аз – казва Джестин.

Стои точно пред мен. Камата сочи стомаха ѝ.

– Не.

Отстъпвам, но тя сграбчва рамото ми. Не знаех, че това имат предвид. Мислех, че Бърк ще го направи. Мислех, че ще бъде леко порязване по ръката. Не знам какво си мислех. Нищо не си мислех; нищо не исках да си мисля. Отстъпвам крачка назад.

Щом ти отиваш, и аз отивам – казва Джестин през стиснати зъби.

Преди да мога да реагирам, тя хваща ръката ми, която държи камата, и я забива дълбоко в хълбока си. Гледам как острието потъва като в кошмар бавно, но лесно, сякаш във вода. Когато го вадя, блести в бистро червено.

– Джестин – крещя!

Викът заглъхва в ушите ми. Стените не връщат никакво ехо. Тялото ѝ се превива на две и потъва до коленете. Държи се за хълбока; само малка струйка кръв се процежда през пръстите ѝ, но знам, че е по-лошо от това.

Кръвта на живота ѝ.

Пред погледа ми тя губи измерност, изтънява като въздуха около нас и като пода под краката ни. Няма я, преминала е от другата страна. Това, което е останало, е празна черупка, нищо повече от маркер за съществуващото.

Поглеждам надолу към нея хипнотизиран и завъртам камата към себе си. Когато минава през кожата ми, светът се завърта. Имам чувството, че нещо дърпа съзнанието ми през много малка дупчица. Стискам зъби и натискам по-силно, мисля за Джестин, мисля за Анна. Коленете ми се сблъскват с пода и светлината изгасва.

Тук няма нищо хубаво. Никога не е имало. Бузата ми лежи върху повърхност, която е нито студена, нито гореща, нито остра, нито тъпа. Но е твърда. Всичко, до което се докосва тялото ми, сякаш всеки момент ще се пръсне на парчета. Това беше грешка. Нямаме място тук. Каквото и да е това, то е липсата на всичко. Няма светлина, няма тъмнина. Няма въздух, няма вкус. Няма нищо; празнота.

Не искам да мисля повече. Очите ми ще експлодират и ще изтекат по лицето ми. Мога да си разбия черепа в това под мен и да слушам как парчетата хрущят като настъпени черупки от яйца.

(Кас, отвори очи.)

Очите ми са отворени. Но нищо не се вижда.

(Трябва да отвориш очи. Трябва да дишаш.)

Това място е материята на лудостта. Тук няма нищо добро. Това място го няма на картата. Ако ядеш гняв, той те задавя. Това място е като отворена за писък уста.

(Чуй ме. Следвай гласа ми. Тук съм. Трудно е, но трябва да го направиш. Създай го. В ума си.)

Умът ми се разнищва. Не мога да събера парчетата. Дойдох чак дотук, за да се разпадна и отломките да се разпръснат. Има неща, без които хората не могат. Въздух. Вода. Смях. Сила. Дъх.

Дишай.

– Точно така – казва Джестин. – Лека-полека.

Лицето ѝ се материализира като мъгла в огледало и останалата част от света прави същото, запълва се като детска книжка за оцветяване. Лежа върху нещо. Може би камък. Сякаш съм в тенджера под налягане – нещо натиска черепа ми в камъка, раменете ми се забиват в него. Сигурно така се чувства уловената риба, когато я хвърлят на палубата и дъските натискат хрилете и очите ѝ, както нищо досега. Хрилете ѝ се отварят и затварят, но безполезно. Дробовете ми се свиват и разширяват, но безполезно. Нещо влиза и излиза от тях, но то не е въздух. Не усещам до кръвта ми да стига кислород. Хващам се за гърдите.

– Не оставяй това да те паникьоса. Просто продължавай да дишаш. Няма значение дали е истински въздух или не. Остави го да ти се стори познат.

Тя хваща раменете ми; толкова е топла, по-топла от всичко, което помня. Не знам колко време сме тук. Имам чувството, че са часове. Имам чувството, че са няколко секунди. А може да е и двете, може те да са едно и също.

– Всичко е в съзнанието – казва тя. – Това сме сега. Виж.

Тя докосва стомаха ми и аз се свивам, очаквайки болка. Само дето няма такава. Раната я няма. Трябва да е там. В тениската ми трябва да има дупка и да е пропита с кръв. Камата трябва все още да стърчи от мен.

– Не, не ти трябва това – казва тя.

Пак поглеждам надолу. Там, където нямаше нищо, сега има малко разкъсване и тъмно, мокро петно.

– Не мисли за това – повтаря тя. – Това все още съществува. Там, от другата страна, кръвта изтича от телата ни. Ако не се върнем, преди да е свършила, ще сме мъртви.

– Как ще се върнем?

– Виж зад теб.

Зад мен е камък. Лежа по гръб. Но обръщам леко глава.

Томас. Виждам го. Ако фокусирам, прозорецът се разширява и показва останалата част от стаята. Раните по ръцете на ордена все още текат бавно по пода. Телата ни са там, моето и на Джестин, превити, където сме паднали.

– Ние сме от другата страна на огледалото – казвам.

– В някакъв смисъл, да. Но реално сме си все още там. Все още сме живи. Единственото нещо, което е тук физически, е камата.

Поглеждам ръката си. Държа камата и по острието няма кръв. Стискам дръжката, усещането за нещо познато ме изпълва на вълни. Толкова е различно от всичко в това място, че ми се иска пак да си я забия в корема.

– Сега трябва да се изправиш – Джестин става на крака.

Тя е в няколко нюанса по-светла от всичко останало. Подава ми ръка, а зад главата ѝ е безкрайно черно небе. Без звезди. Без хоризонт.

– Откъде знаеш всичко това? – питам и се закрепвам на крака без помощта ѝ.

Където и да сме, тук не важат правилата на перспективата. Сякаш виждам безкрайно далеч, а същевременно не повече от няколко метра във всяка посока. И няма светлина. Или поне не светлина в смисъла, в който я познаваме. Нещата просто са. И това, което са, е просто плосък камък, стени, изсечени в скала или нещо, което може да е сиво, а може и да е черно.

– Има летописи на ордена от първия път, когато са взели оттук метала за камата. Повечето са изгубени, а това, което е останало, е доста неясно, но все пак научих наизуст всяка думичка.

– Тук ли смяташ да ме захвърлиш, Джестин?

Тя поглежда встрани и леко надолу. Не виждам нищо зад нея, но щом като се обърна и виждам Томас, тогава тя сигурно вижда Бърк. Той е нейната котва.

– Ако умреш тук, значи тук ти е мястото.

– На никого не му е тук мястото.

– Не съм дошла, за да ти помогна да измъкнеш момичето. Имам си собствен план.

Стискам по-силно камата. Поне вече Анна е „момичето“, а не „мъртвата убийца“.

– Колко време имаме? – питам.

– Докато времето ни свърши – свива рамене Джестин. – Трудно е да се каже. Времето не значи същото тук. Тук времето не е време. Няма правила. Не нося часовник, но ако носех, щеше да ме е страх да го погледна. Стрелките сигурно щяха да се гонят като луди. Колко време мислиш, че мина, откакто започна да кървиш?

– Има ли значение? Каквото и да кажа, ще сбъркам, нали?

Тя се усмихва.

– Именно.

Оглеждам се. Това място изглежда едно и също във всички посоки. Още по-странен е фактът, че макар да знам, че някъде там умирам, нямам усещане, че трябва да бързам. Мога да стоя на едно място и да се оглеждам за Анна с дни, докато е вече отдавна късно, докато тялото ми от другата страна пътува към къщи или е заровено. С цялата си воля карам краката ми да се задвижат. Всичко тук се прави с воля.

Когато пристъпвам, камъкът се забива дълбоко в ходилата ми, сякаш съм без обувки. Явно обувките, измислени от съзнанието, имат супер кофти подметки.