– Ще ни трябва Гидиън със сигурност. Трябва да разберем повече за това откъде идва ножът и как е бил използван в миналото.

– Добре – казвам.

Томас кара малко по-бързо и малко по-невнимателно от необходимото. Когато рязко набива спирачки на знака „стоп“ пред гимназията, почти се забивам в предното табло.

– Кармел продължава да не вдига – мърмори си той. – Дано не се налага да влизаме да я търсим.

Едва ли. Като изкачваме хълма, виждаме, че почти цялото училище е наизлязло на тревата и в паркинга отпред. Много ясно. Последният учебен ден е. Съвсем бях забравил.

На Томас не му отнема много време да установи локацията на Кармел; русата ѝ коса блести в няколко нюанса по-светло от всички останали. Тя е в средата на голяма групичка, смее се, чантата ѝ е на земята, облегната на крака ѝ. Когато чува познатото бръмчене на форда на Томас, очите ѝ се стрелват към нас и лицето ѝ се напряга. После усмивката се връща на лицето ѝ, сякаш никога не го е напускала.

– Може би да изчакаме и да ѝ се обадим по-късно – казвам, без да знам защо.

Въпреки статута ѝ на кралица на гимназията Кармел на първо място е наша приятелка. Или поне така беше.

– За какво? – пита Томас. – Тя ще иска да чуе това.

Не казвам нищо, докато той паркира на първото свободно място и дърпа ръчната. Може би е прав. Все пак досега винаги е искала да знае.

Когато излизаме от колата, Кармел е обърнала гръб към нас. Тя е сред кръг от хора, но пак успява някак си да изглежда сякаш тя е центърът му. Всички са леко обърнати към нея, дори когато не говори тя. Нещо не е както трябва и изведнъж ми идва да хвана Томас за рамото и да го дръпна обратно. „Нямаме място тук“, крещи кръвта ми, но не знам защо. Хората около Кармел съм ги виждал и преди. Разменял съм си по няколко думи с тях и винаги са били достатъчно дружелюбни. Натали и Кейти са там. Там са и Сара Съливан и Хайди Трико. Момчетата в групата са останките от Армията на троянците: Джордан Дрискол, Нейт Бъргстром и Дерек Пимс. Виждат, че идваме, но никой не ни удостоява с поглед. И има нещо замръзнало в усмивките по лицата им. Изглеждат победоносно. Като котки, които са излапали цяло ято канарчета.

– Кармел – провиква се Томас и изтичва последните няколко стъпки до нея.

– Здрасти, Томас – казва тя и се усмихва.

На мен не ми казва нищо и нито един от останалите не ми обръща кой знае какво внимание. Всички гледат Томас с хищнически изражения, а той не забелязва нищо.

– Здрасти – казва той и когато тя не отговаря нищо повече, а само стои и го гледа с очакване, той започва да пелтечи. – Ъъ, не вдигаше като ти звънях.

– Да, бях в компания – отговаря тя със свиване на рамене.

– Ти нямаше ли мононуклеоза или нещо такова? – прекъсва ги Дерек и се ухилва нагло. – Макар че не знам от какво може да си я прихванал.

Томас сякаш се смалява с няколко сантиметра. Ще ми се да кажа нещо, но Кармел е тази, която трябва да се намеси. Това са нейните приятели и във всеки нормален ден би трябвало да знаят да не се заяждат с Томас. Във всеки нормален ден Кармел веднага би ги скастрила с поглед само защото го зяпат твърде много.

– Ами, ъъ, може ли да говорим с теб за малко?

Томас е натъпкал ръце в джобовете; няма как повече да личи, че му е неудобно, дори да започне да подритва пръстта с обувка. А Кармел просто стои сякаш това не я засяга.

– Добре – казва тя с още една полуусмивка. – Ще ти се обадя по-късно.

Томас не знае какво да направи. На върха на езика му е да попита какво става, какво се случва, а аз едва се спирам да държа собствената си уста затворена, да му кажа да си мълчи, да не им дава нищо повече. Те не заслужават удоволствието да гледат лицето му в момента.

– А може би утре – казва Дерек и пристъпва към Кармел. Гледа я по начин, който кара стомахът ми да се обърне. – Тази вечер ще излизаме, нали?

Той я докосва, ръката му се увива като змия около кръста ѝ и Томас пребледнява.

– Може би ще ти се обадя утре – казва Кармел.

Тя не се отдръпва от хватката на Дерек, а лицето ѝ не трепва, докато това на Томас се смачква.

– Хайде – казвам накрая и хващам рамото му.

В секундата, когато го докосвам, той се завърта и тръгва към колата, почти тичайки, унижен и смазан по начини, които не искам да си представям.

– Какво, майка му стара, се случва, Кармел? – казвам, а тя скръства ръце.

За момент ми се струва, че може да се разплаче. Но в крайна сметка не прави нищо друго, освен да забие поглед в земята.

По пътя от училище към къщата ми в колата цари пълна тишина. Не ми хрумва нищичко да кажа и се чувствам безполезен. Личи липсата ми на опит с приятелства. Томас изглежда сякаш всеки момент ще се разпадне като изсъхнало листо. Някой друг би се сетил за нещо, за някакъв анекдот или история. Някой друг би знаел какво да направи, освен да седи на мястото до водача и да се чувства неудобно.

Не съм сигурен дали Томас и Кармел излизаха в пълния смисъл на думата. Технически може да ѝ се размине терминът изневяра. Но само технически. Защото и тя, и аз, и всички останали знаят, че Томас е влюбен в нея. А през последните шест месеца тя доста се постара да изглежда, че и тя си пада по него.

– Аз, ъъ, просто имам нужда малко да бъда сам, става ли, Кас?

Говори, без да ме гледа.

– Няма да се хвърля с колата от някоя скала или нещо подобно – казва той и се опитва да се усмихне. – Просто имам нужда да бъда сам.

– Томас – казвам аз.

Когато слагам ръка на рамото му, той вдига своята и леко я отблъсква. Разбирам.

– Добре, брат – казвам и отварям вратата. – Просто свирни, ако имаш нужда от нещо.

Слизам от колата.

Трябва да има още нещо, което мога да кажа, нещо по-добро, което мога да направя. Но най-доброто, което ми хрумва, е да гледам напред и да не се обръщам назад.

Къщата е тиха по един тъжен начин. Това забелязвам, като влизам. Вътре няма нищо, нищо живо и нищо мъртво, и по някаква причина това не ме кара да се чувствам в безопасност, а празен. Шумовете, които произвежда, щракането на ключалката на входната врата и скърцането на пода, са кухи и обикновени. А може би само така ми се струва, защо се чувствам сякаш съм в средата на замръзнал кадър от влакова катастрофа. Всичко наоколо ми се смазва и разпада и като че ли няма какво да се направи. Връзката на Томас и Кармел се срива. Анна е разкъсвана на парчета. А аз не мога да направя нищичко, мамка му.

Не съм си казал и пет приказки с майка ми, след като последно се скарахме за това, че искам да отида да търся Анна в ада, затова, когато минавам покрай прозореца на кухнята и я виждам в задния двор, седнала с кръстосани крака пред олющената череша, почти подскачам. Облечена е в лека лятна рокля, а около нея са запалени няколко бели свещи, поне три. Над главата ѝ се носи дим от нещо, може би от ароматни пръчици, и изчезва нагоре. Не разпознавам това заклинание, затова излизам през задната врата. Напоследък заклинанията на майка ми са най-вече с търговски цели. Само при специални обстоятелства прави нещо за себе си. Така че, бог да ми е на помощ, но ако прави заклинание, за да не мога да изляза от къщата или да не мога да правя нищо опасно, ще се изнеса.

Не казва нищо, когато се приближавам, дори не се обръща, когато сянката ми пада над нея. На ствола на дървото е облегната снимка на Анна. Онази, която откъснах от страницата на вестника миналата есен. Винаги я държа в мен.

– Откъде я взе? – питам аз.

– Взех я от портфейла ти тази сутрин, преди да излезеш с Томас – отговаря тя.

Гласът ѝ е тъжен и спокоен, сякаш все още е в заклинанието, което прави. Отпускам ръце. Бях готов да се втурна и да грабна снимката, но волята ми се оттече от мен.

– Какво правиш?

– Моля се – казва простичко тя, а аз потъвам в тревата до нея.

Пламъците на върха на свещите са толкова малки и нетрепващи, че можеха да бъдат нарисувани. Димът, който видях да се издига над главата на майка ми, идва от парче восък с грозде вътре, сложено върху плосък камък, което гори с тих синьо-зелен пламък.