– Не знам. Там е проблемът. Но не очаквайте да се зарадват, че ме виждат.

Това е меко казано. Все си мисля за начина, по който Джестин говореше, като излязохме от параклиса в Тауър ъф Лондон и за благоговението, с което гледа камата. За тези хора аз съм извършил светотатство.

– Ако те искат Джестин да поеме нещата, какво означава това за теб? – пита Кармел.

– Не знам. Разчитам на мисълта, че уважението им към камата се простира поне частично и върху кръвната линия на първия воин.

Поглеждам Томас.

– Но като разберат какво искам да направя с Анна, ще се борят против това. Няма да е зле да мога да разчитам на вуду мрежата на Морфран като скрит коз.

Той кима.

– Ще му кажа.

– И след като го направиш, вие двамата трябва да останете тук. Чакайте ме у Гидиън. Той ще ми пази гърба. Не искам и вие да се замесвате.

Лицата им са бледи. Когато Кармел плъзва ръката си в тази на Томас, виждам, че трепери.

– Кас – казва нежно тя и ме поглежда право в очите. – Млъкни.

Пътуването с влак ми се струва дълго. Което е обратно на очакваното. Мислех, че ще ми се стори кратко и твърде скоро, че ще съм с опънати нерви, чудейки се какво ще открия на другата гара. Предупредителните речи на майка ми и на Морфран и на Гидиън се въртят между ушите ми. Чувам и баща ми да ми казва, както винаги, че никога няма причина да не те е страх. Той казваше, че страхът те прави концентриран, че те кара да се държиш здраво за живота си. Пулсът ти се забързва, за да напомни на ума колко е важно да запази този пулс в тялото. Може би това е единственият съвет от него, който не послушах. Настрахувах се в годините след смъртта му, стига ми. А и когато си мисля за смъртта му, не искам да си го представям как умира изплашен.

Отвън няма нищо друго освен дълги участъци зелени поляни, очертани от дървета. Провинцията все още е пасторална и ако видя някоя карета да се клатушка из полето, няма и да мигна. Зеленината е толкова много, че сякаш е безкрайна. Градът бързо избледня зад нас, след като тръгнахме от гара Кингс Крос.

Седя до Джестин, която е притихнала и е опъната като лък. Сигурно този момент е чакала цял живот. Да заеме мястото ми. Тази мисъл засяда в гърлото ми. Ако това е цената, ще я платя ли? Ако това трябва да направя, за да спася Анна, ако отидем там и всичко, което те поискат в замяна е любезно да им предам камата на баща ми, ще го направя ли? Не съм сигурен. Не съм си представял, че няма да бъда сигурен.

Срещу нас в купето Кармел и Томас седят един до друг. Казват си по нещо от време на време, но основно гледат през прозореца. Откакто Кармел се появи тук, чувството е сякаш се преструваме, опитвайки се да върнем старата динамика, когато е очевидно, че вече не е същото. Но ще продължаваме да се опитваме, докато нещата пак се наредят.

Съзнанието ми се отнася към Анна и образът ѝ разцъфва толкова ярко във възприятията ми, че почти виждам отражението ѝ в прозореца. С мъка премигвам и отпращам това видение.

– Защо не искаш да мислиш за нея? – пита Томас и аз подскачам.

Сега е седнал до мен и се е навел над подлакътника между седалките. Глупавият шум от влака. Кармел е легнала напреки на седалките, а през една седалка от мен Джестин също е заспала, свита и положила глава върху сака си.

– Тя е причината за всичко това – казва той. – Така че какви са тези чувства за вина сега?

Присвивам очи. Бърка се в главата ми в най-неподходящите моменти.

– Един бъдещ семеен живот с теб би бил много досаден за Кармел.

– Кармел откри начин да ме блокира през повечето време – той свива рамене. – Ти явно не. Та?

– Не знам – въздишам. – Когато си мисля за нея, забравям много неща.

– Като например?

Той знае, че не ми се говори за това. Дори ми е трудно да подредя собствените си мисли.

– Може ли просто да си мисля глупостите, които ми минават през главата, и ти да ме разбереш?

– Само ако искаш да ми потече кръв от носа и никога да не спре – ухилва се той. – Просто… говори.

Сякаш това е най-простото нещо на света. Думите толкова отдавна се надигат в гърлото ми, че ако отворя уста, кой знае колко ще избълвам.

– Добре. Първо, обиамана. Ако съм прав, значи и той е там. И всички помним как ми срита задника последния път. Сега сритва дори нейния. Второ, кой знае в какви макиавелски глупости ще се набутам с ордена? Джестин каза, че ще има цена, и нямам съмнение за това. А го има и този тест, към който се движим с вързани очи.

– Нямаме избор – казва Томас. – Часовникът тиктака. Предпазливостта вече е лукс.

Изсумтявам. Ако предпазливостта е лукс за мен, няма проблем. Знам цената, която съм готов да платя. Томас и Кармел не са част от нея, но може и те да бъдат замесени, без да мога нещо да направя.

– Виж – казва той. – Ситуацията е мрачна. Може би дори непрогледна, ако искаш да сме наистина драматични.

Усмихва се.

– Но недей да се чувстваш виновен, че нямаш търпение пак да я видиш. Аз се вълнувам, че ще я видя пак.

В очите му няма съмнение. Той е напълно уверен, че планът ще ни докара от точка А до точка Б и всичко ще мине по вода, в която се отразява дъга, и по мед и масло на каци. Сякаш тотално е забравил колко много хора бяха убити заради мен миналата есен.

Сменихме влакове в Глазгоу и най-после дебаркирахме на Лох Етив – разточено, протегнало се синьо езеро, което отразява небето с тайнствена неподвижност. Когато го пресичахме с ферибота към северния бряг, не можех да се отърся от мисълта за дълбините под лодката, представата как това отражение на небето и облаците само крие цял свят на тъмнина, на подводни пещери и неща, плуващи из тях. Радвам се, че преминахме отсреща, на твърда земя. Навсякъде има мъх и въздухът е влажен, прочиства дробовете ми. Но дори сега усещам езерото зад рамото си, неподвижно и зловещо като прозяващите се челюсти на капан. Сто пъти предпочитам Горно езеро с всичките му бушуващи вълни. Водата там поне не крие агресията си.

Джестин е извадила телефона си. Периодично проверява за съобщения от Гидиън, но по-скоро не очаква да има.

– Мобилните услуги на север са малко на късмет – каза тя.

Сега прибира телефона и раздвижва врата си, протяга се, след като с часове във влака е спала във формата на Q. Косата ѝ е пусната свободно по раменете. Всички сме облечени с удобни дрехи на няколко ката и със спортни обувки, нагърбили сме раници и изглеждаме за пред света като планинари, което предполагам е често срещано тук. Единственото нещо, което ни издава, са нервните ни, ощипани изражения. Групичката ни лъха много силно на чужденци на непознато място. Свикнал съм да се окопитвам бързо на нови места. Бог ми е свидетел колко пъти съм се местил. Може би това че пуснах корени в Тъндър Бей, е притъпило тази ми способност. Това да разчитам за всичко на Джестин също не ме устройва, но нямам друг вариант. Поне се справя добре да разсейва Томас и Кармел от това, което предстои, като им разказва цветисти местни истории. Говори за древни герои и верни хрътки, разправя ни за пича от „Смело сърце“ и къде провеждал срещите си. До момента, в който ни вкарва в една кръчма за пържени картофки и бургери, осъзнавам, че и мен ме е накарала да забравя всичко останало.

– Радвам се, че вие двамата сте се разбрали – казва Джестин, поглеждайки Кармел и Томас през масата. – Много сладка двойка сте.

Кармел се усмихва и оправя косата си, вързана на спортна опашка.

– Мне – казва тя и го сръгва. – Той е твърде красив за мен.

Томас се ухилва, хваща ръката ѝ и я целува. Понеже току-що пак се събраха, съм готов да им простя тази ПДЧ5.

Джестин се ухилва и поема дълбоко въздух.

– Май е по-добре да останем тук за през нощта и да тръгнем утре сутрин. Има стаи на горния етаж, а утре ни чака доста катерене.

Повдига вежди към Томас и Кармел.

– Вие как предпочитате да са стаите? Вие двамата и ние двамата? Или момчета в едната, момичета в другата?