Това да прекарам цяла учебна година в едно и също училище не съм го правил от осми клас и трябва да призная, че е доста досадно. Понеделник е, последна учебна седмица, и ако ми се наложи да подпиша още един годишник, ще го подпиша с кръвта на собственика му. Хора, с които никога не съм си говорил, идват при мен с химикалка и усмивка и с надеждата да получат нещо по-лично от „приятно лято“, когато в действителност такива надежди са обречени. А освен това няма как да не заподозра, че истинската причина да идват при мен е, че искат да им напиша нещо загадъчно или откачено, да им дам нов материал за мелницата за слухове. Съблазнително е, но засега пазя поведение.

Когато някой потупва рамото ми и се обръщам, за да видя Кайт Хект, с която издъних срещата преди две седмици, почти се скривам в шкафчето си.

– Здрасти, Кас – усмихва се тя. – Ще ми подпишеш ли годишника?

– Абсолютно – казвам и го взимам, като панически се опитвам да измисля нещо лично, но всичко, което се върти в главата ми, е „приятно лято“.

Написвам името ѝ и после запетая. А сега какво? „Извинявай, че се разкарах от срещата ни, но ми напомняш на едно момиче, което убих преди време.“ А може би: „Нямаше да се получи между нас. Момичето, което обичам, би те изкормило.“

– Имаш ли яки планове за лятото? – пита ме тя.

– Ъм, не знам. Може да попътувам малко.

– Но ще се върнеш есента, нали?

Веждите ѝ са повдигнати любезно, но това са просто учтивости. Кармел каза, че Кайт е започнала да излиза с Куентин Дейвис два дни след случката в кафенето. С облекчение го разбрах, а сега със същото облекчение разбирам, че на пръв поглед тя въобще не ми се сърди.

– Това е добър въпрос – казвам, преди да се откажа и да надраскам „да изкараш едно страхотно лято“ в ъгълчето на страницата.

Гледам през прозореца на колата на Кармел; няма никаква светлинка отвън освен звездите и отразеното в небето бледо сияние на града зад нас. Томас чакаше да стане новолуние. Каза, че това е най-доброто време за призоваване на духове. Също така каза, че ще е от помощ, ако сме близо до мястото, където Анна е минала от другата страна, затова сме се запътили към развалините на старата ѝ викторианска къща. Знам, че има смисъл. Знам, че е подходящо. Но мисълта за това кара устата ми да пресъхва, а Томас реши да обясни всичко чак когато стигнем, защото аз не можех да стоя мирен и да слушам, докато бяхме в магазина преди тръгване.

– Сигурен ли си, че си готов за това, Кас? – пита Кармел и ми хвърля поглед в огледалото за обратно виждане.

– Ще се наложи да бъда – казвам и тя кима.

Когато Кармел реши да направи ритуала с нас, бях изненадан. От онзи път, в училищния коридор, когато видях тази незаинтересованост да се прокрадва в погледа ѝ, не мога да гледам на нея по същия начин. Но може и да бъркам. Може би халюцинирам. Три часа сън, осеян с видения как приятелката ти се самоубива, дават такъв ефект.

– Може въобще да не се получи, нали го знаеш? – казва Томас.

– Виж, няма проблем. Важното е, че опитваш. Само това можем да направим.

Думите и гласът ми звучат разумно. Нормално. Но това е само защото няма за какво да се тревожа. Ще се получи. Томас е като цигулка с опънати струни и не ми е нужен камертон, за да усетя вълните от сила, които струят от него. Както каза леля Рийка, той си е баш вещер.

– Хора – казва той. – Хайде, като свърши всичко това, да отидем да хапнем бургери или нещо, а?

– Мислиш за ядене точно сега? – пита Кармел.

– Да беше постила последните три дни, карайки само на гадните пречистващи отвари от хризантема на Морфран и на пари от сварено седефче, и ти щеше да говориш за ядене.

Кармел и аз се споглеждаме в огледалото и се ухилваме.

– Не е лесно да станеш проводник на магия – продължава той. – Направо умирам от глад.

Слагам ръка на рамото му.

– Пич, като мине това, ще ти купя цялото меню.

Умълчаваме се в колата, когато отбиваме по пътя към къщата на Анна. Част от мен очаква след завоя къщата да изплува в периферното ни зрение, все още там, все още гниеща върху разклатените си основи. Но вместо това има празно пространство. Фаровете на Кармел осветяват алеята пред къщата, а алеята води до едно тлъсто нищо.

Къщата се спука като балон, от общината дойдоха и почистиха отломките, мъчейки се да открият причината за взрива. Но така и не откриха нищо, макар че, както си му е редът, не са се много и опитвали. Хвърлиха поглед в мазето, свиха рамене и го запълниха с пръст. Сега всичко, което беше останало, се е изгубило. Мястото, където беше къщата, изглежда като неразорана нива, с едри буци пръст, от които растат ниски, щръкнали бурени. Ако бяха погледнали по-внимателно или копали по-дълбоко, може би щяха да намерят труповете на жертвите на Анна. Но усещането за мъртво и непознато беше все още твърде силно, нашепваше в ушите им да си тръгнат тихичко и да оставят всичко това на мира.

– Кажи ми пак какво ще правим – казва Кармел.

Гласът ѝ е спокоен, но пръстите ѝ са се свили около волана, сякаш иска да го откъсне.

– Би трябвало да е сравнително лесно – отговаря Томас, докато тършува в брезентовата си чанта и проверява дали е взел всичко. – Или ако не лесно, то поне сравнително просто. Според това, което Морфран ми каза, барабанът се е използвал редовно от финските вещици, за да контролират света на духовете и да говорят с мъртвите.

– Звучи точно като това, което ни трябва – казвам.

– Да. Ама номерът е да я уцелим. Вещиците не се вълнували чак толкова на кого ще попаднат. Стига да хванат нечий дух, експериментът се приемал за успешен. Но ние искаме Анна. И затова разчитаме на теб и на къщата.

– Хубаво, да не пилеем младостта си тогава – отварям вратата и излизам.

Въздухът е топъл и има само съвсем лек бриз. Когато обувките ми изхрущяват по чакъла, звукът навява носталгия, сякаш нещо ме сепва и ме връща шест месеца назад, когато къщата все още я имаше и аз идвах нощем да си говоря с мъртвото момиче вътре. Топли, рошави спомени. Кармел ми подава големия фенер от багажника. Той осветява лицето ѝ.

– Хей – казвам. – Не е нужно да го правиш. Томас и аз ще се справим и сами този път.

За секунда тя изглежда облекчена. Но после присвива очи – запазена марка на Кармел – и се връща в играта.

– Не ми говори глупости. Морфран може да ми забрани да ходя на чаеното му парти с мъртъвци, но не и ти. Тук съм, за да разбера какво е станало с Анна. Всички ѝ го дължим.

Когато минава покрай мен, ме бута леко с рамо, един вид да се стегна, и аз се усмихвам, въпреки че раните от изгорено още ме болят. След като приключим с това, ще поговоря с нея; всички трябва да си поговорим. Да разберем какво се върти в главата ѝ и да оправим нещата.

Томас вече е пред нас. Извадил е фенерчето си и лъчът му се стрелка насам-натам. Добре, че най-близките съседи са на около километър и ни разделя гъста гора. Иначе сигурно щяха да си помислят, че е кацнало НЛО. Когато стига до мястото, където някога беше къщата, той не се колебае, а притичва в центъра. Знам какво търси: мястото, където Малвина отвори дупка между двата свята. И през което Анна премина.

– Хайде – казва той след малко и ни маха.

Кармел пристъпва внимателно. Аз поемам дълбоко въздух. Сякаш не мога да накарам краката си да минат прага. Нали това исках, нали това чаках, откакто Анна изчезна? Отговорите са на по-малко от десет метра.

– Кас? – подвиква Кармел.

– Идвам – казвам аз.

Но всички изтъркани фрази, че невежеството е блаженство или че понякога е по-добре да не знаеш, моментално минават през мозъка ми. Хрумва ми, че не е редно да искам това да е истина. Че трябва да се надявам отговорите, които получа тази нощ, да ми кажат, че това изобщо не е била Анна, че Рийка греши и че Анна почива в мир. Нека това, което ме преследва, да е нещо друго, нещо зло, с което мога да се бия. Егоистично е от моя страна да искам Анна да е отново тук. Сигурно ѝ е по-добре там, където и да е, отколкото тук – прокълната и затворена. Но не мога да се сдържа.