Анна крещи. Отварям очи. Тя се бори с него. Губи, но прави, каквото може, за да го държи далеч от мен. Трябва да го остави да дойде. Има твърде много кръв в гърлото ми, за да мога да говоря. Не мога да ѝ кажа нищо. Само плюя и пръскам кръв. Джестин е мъртва. И аз съм мъртъв. Всичко свърши.

Но аз мога да се върна. Мога да направя това, което направи Джестин, и да умра при Томас и Кармел, и Гидиън. В стаята ще е топло от запалените свещи. Главата ми наполовина се обръща само като си го мисля. Ако се обърна още един сантиметър, ще мога да видя Томас, да видя цялата стая и ако натискам, докато стъклото се пръсне, ще се върна там.

– Касио, махай се оттук!

Анна, не мога да дишам. Тя все още се бори, с една ръка, отказва да се предаде. Колко духове освободих в тези няколко секунди? Три? Може би пет? Дали един от тях беше баща ми? Не можах да видя. Чудя се дали се брои, че направих каквото можах. Чудя се дали той знае, че съм тук.

КАС!

Тялото ми потрепва. Това го усетих. Точно между очите: гласът на Томас сякаш запалва нервните ми окончания.

Върни се! Трябва да се върнеш! Не остана кръв в теб. Сърцето ти спира! Кръвта ти свършва! Ще спрем това, чуваш ли? Аз ще го спра!

Не ми била останала кръв. Интересно, Томас. Защото има адски много кръв, която блика в дробовете ми. Галони кръв, които ме пълнят като потъващ кораб. Само дето… не е така. Изобщо не е така. И умът ми е бистър, въпреки че не съм си поемал дъх от нещо като час.

Поглеждам Анна, която вече използва и счупената си ръка, сякаш не ѝ пука дали ще се откъсне съвсем. Защото не ѝ пука. Защото няма значение. Нищо няма значение, нито окъсаните останки от рамото ми, нито смазаният ми гръден кош. Обиаманът подсича Анна в коляното и тя се строполява.

Изправям се на лакти и изплювам кръв по камъка. Болката е притъпена, все още е силна, но вече не е интензивна. Сякаш вече е… без значение. Свивам колене, стъпвам на краката си и се изправям. Когато поглеждам здравата си ръка, се усмихвам. Видя ли това, татко? Не изпуснах камата нито за момент.

Обиаманът ме вижда как се изправям, но аз не обръщам внимание. Твърде зает съм да гледам как духовете се опитват да се измъкнат от тялото му и да следя движенията им, за да видя къде се появяват най-често. Вибрациите на ножа запяват през китката ми. Атакувай. Парирай. Режи.

Когато се хвърлям напред, го хващам неподготвен. Претъркулвам се и с първия замах уцелвам един дух, който се подава от левия му крак. После го ритам и го свалям на коляно, а когато пак се изправям на крака, режа през превития му гръб и отрязвам още един дух, преди да отскоча встрани. Още два се измъкват като свредели от гърдите му, а той крещи, музика за ушите ми. Едната му четиристава ръка замахва към главата ми; навеждам се и го порязвам по ребрата и после още веднъж по тила. Нямам време да мисля, нямам време да гледам. Просто трябва да ги извадя оттам. Да ги освободя.

Още два. После още един. Гласът на баща ми звучи в ушите ми. Всеки съвет, който ми е давал, минава през съзнанието ми и ме прави по-бърз, по-добър. Това е моето призвание, това чаках, за това се готвих.

– Усещането не е, каквото очаквах – казвам и се чудя дали ме чува, дали ще разбере какво имам предвид.

Усещането не е каквото очаквах. Очаквах да има ярост. Но има само въодушевление. Той и Анна са с мен. Острието проблясва, а обиаманът не може да ни спре. Всеки път, когато от него излита нов дух, обиаманът става по-гневен, по-изплашен. Опитва се да запуши с пръсти дупката в гърдите си. Духовете я разкъсват все повече.

Анна се бие до мен, събаря го на земята. Аз режа и броя и ги гледам как излитат. Последните излизат като буря; изригват от гърдите му и отварят раната широко. Той лежи на камъка, разцепен почти наполовина, останал само със себе си.

Всичко стана толкова бързо. Очите ми гледат празнотата, където трябва да има небе, но там няма никого. Баща ми не е там. Изпуснал съм го сред всичко това. Всичко, което остана, е копелето, което ми го отне.

Пристъпвам напред и коленича. После, без съвсем да зная защо, прокарвам камата през шевовете на очите му.

Клепачите рязко се отварят. Очите му са си там, но са изгнили и черни. Ирисите са станали в неестествен жълт цвят, почти шарени, очите на змия. Извръщат се към мен и ме фиксират невярващо.

– Върви, в който и ад да е твоят – казвам. – Трябваше да отидеш там преди десет години.

– Кас – казва Анна и хваща ръката ми.

Изправяме се и се отдръпваме. Обиаманът гледа, зениците му са като обезумели топлийки в жълтите ириси. Раната на гърдите му вече не се разширява, но краищата ѝ изсъхват и докато стоим, постепенно изсъхва и цялото му тяло, превръщайки плътта и дрехите му в кафява пепел, преди да се съсухри. Гледам го в очите, преди и те да се разпаднат. За секунда той лежи там като статуя от цимент върху камъка, а после се срива и парчетата от него се разпръсват във всички посоки, докато изчезват.

Така и не видях баща ми.

След като разбрах, че кръвта няма значение, всичко стана много бързо. Просто режех и режех и не мислех. И те си тръгнаха. Всичко около нас сега изглежда празно.

– Не е празно – казва Анна, въпреки че съм почти сигурен, че не съм казал нищо на глас. – Ти го освободи. Даде му възможност да продължи.

Тя слага ръка на рамото ми, а аз поглеждам камата. Острието блести ярко, по-ярко от всичко друго тук.

– Той е продължил напред – казвам.

Но част от мен се надяваше да поостане. Дори само колкото да го видя. И може би да му кажа… и аз не знам какво. Може би само да му кажа, че сме добре.

Анна обгръща кръста ми с ръце и полага брадичка на рамото ми. Не казва нищо успокояващо. Не ми казва нещо, което не знае със сигурност. Просто е тук. И това е достатъчно.

Когато отмествам поглед от камата, всичко се е променило. След изчезването на обиамана пейзажът се променя. Надипля се и се преоформя около нас. Когато поглеждам нагоре, мрачната посинена празнота е станала по-светла. Изглежда по-ясна и почти виждам слабото блещукане на звезди. Камъните ги няма, а също и скалите. Вече няма остри ръбове. Няма никакви ръбове. Стоим заедно в средата на нещо, което тепърва се случва.

– Трябва да тръгваме – прошепвам. – Преди Томас да ми се развика.

Анна се усмихва. Мрачната богиня е изчезнала, прибрала се е обратно под кожата ѝ. Тя е просто Анна, която ме гледа любопитно в семплата си бяла рокля.

– Какво ще стане сега? – пита тя.

– Нещо по-добро – отговарям и хващам ръката ѝ.

Тя изглежда красива тук. Очите ѝ искрят, а слънчевите лъчи стоплят цвета на косата ѝ до блестящо шоколадовокафяво.

– Как ще се върнем? – пита тя.

Не отговарям. Вместо това се взирам през рамото ѝ в променящия се пейзаж. Не знам дали ще мога да си спомня какво е усещането да гледам нещо такова. Дали ще мога да си спомня какво е усещането да гледам едно сътворение. Може би всичко това ще изчезне, както сън, след като се събудиш.

Светът зад нея се издига от мъглата, само че никога не е имало мъгла. Разлива се към нас, издига се над нас и около нас, като водни бои, които се разливат върху празен лист. Слънцето се спуска върху некосена зелена трева, трева, в която бих легнал и спал с часове. Може би с дни. В далечината има дървета, а пред тях е къщата на Анна, стои бяла, висока и цяла. Никога не е изглеждала така, когато тя живееше в нея. Никога, никога не е изглеждала така. Толкова бяла, висока и обляна в слънце. Дори и когато е била новопостроена.

– Кас? Томас ли е? Трябва ли да бързаме?

Тя поглежда в очите ми и започва да следва погледа ми. Хващам и двете ѝ ръце.

Недей – казвам. – Не поглеждай.

Тя не го прави. Очите ѝ се разширяват и тя ме слуша, доверява ми се, изплашена от това, което може да види, ако се обърне. Но не мога да скрия усещането за полъха на вятъра, който минава през дрехите ни. Не мога да заглуша топлите неща, звуците на птичките, които пеят, и на пчелите в цветята пред къщата. И тя се обръща. Косата ѝ пада над рамото и очаквам да усетя как пръстите ѝ се изплъзват от моите всеки момент. Това е нейното място. Нейният свят. Сянката на обиамана я няма. Нейното място е тук.