– И все пак – продължава Кармел, – дори да е призрак, то убива само веднъж на няколко години. Ами ако не поиска да ни убие?

– Ами – казва смутено Томас, – след като миналия път се върнахме с празни ръце, започнах да работя по това.

Той бърка в джоба на войнишкото си яке от магазин втора ръка и вади кръгло парче цветен камък. Плосък е и дебел около три сантиметра, като голяма, тлъста монета. На едната му страна е издълбан символ, нещо, което прилича на модифициран келтски възел.

– Рунически камък – казвам аз.

– Красив е – казва Кармел и Томас ѝ го подава.

Наистина е майсторски направен. Символът е точно издълбан и Томас го е полирал, така че сега блести в бяло.

– Това е примамка.

Кармел ми го дава. Рунически камък примамка, нещо като стръв за призраци. Много умно, стига да работи. Обръщам го в дланта си. Хладен е на пипане и тежи колкото кокоше яйце.

– Е? – казва Томас, като взима камъка и го прибира обратно в джоба си. – Искате ли да го пробваме?

Поглеждам ги и кимам.

– Да тръгваме.

Пътят до Гранд Марей, Минесота, е дълъг и скучен в тъмното. Клони на иглолистни дървета профучават пред светлините на фаровете, а като гледам еднотипните морзови сигнали на осевата линия ме хваща морска болест. През повечето време се мъча да дремя на задната седалка, или поне се правя, че спя, като от време на време подслушвам разговора им, а после пък се опитвам да не ги слушам. Когато шепнат, знам, че говорят за Анна, но никога не споменават името ѝ. Чувам Кармел да казва, че това е безнадеждна история, че никога няма да разберем къде е отишла и че дори да има как, може би не бива да разбираме. Томас не ѝ противоречи кой знае колко; рядко го прави, когато говори с Кармел. Преди тези разговори ме ядосваха. Сега ми е просто досадно.

– Завий тук – казва Томас. – Мисля, че е натам.

Надигам глава над седалката, докато Кармел се опитва да избегне дупките по нещо, което е силно казано път – по-скоро кална пътека, широка около три метра. Колата е с 4х4 задвижване, но все пак рискът да заседнем е голям. Сигурно се е скъсало да вали тук последните няколко дни и следите от гуми са издълбали коловози, осеяни с локви. Точно се каня да кажа на Кармел да зареже всичко и да се опита да върне на заден, когато нещо черно проблясва пред фаровете. Кармел натиска спирачки, гумите се хлъзват малко и колата спира.

– Това ли е? – пита Кармел.

„Това“ е огромна черна плевня, в края на голо поле с изсъхнали стръкове на растения, които стърчат като косми по плешиво теме. Къщата, към която е принадлежала плевнята заедно с някакви други постройки, отдавна e порутенa. Всичко, което е останало, е плевнята – мрачна и самотна, силуетът ѝ ни чака пред гора с притихнали дървета.

– Отговаря на описанието – казвам аз.

– Остави описанието – казва Томас, докато рови в чантата си, – нали имаме рисунка?

Вади лист и Кармел включва лампата в купето. Ще ми се да не го беше правила. Веднага се появява усещането, че някой ни гледа, че тази светлина току-що издаде всичките ни тайни. Кармел се пресяга да я угаси, но аз слагам ръка на рамото ѝ.

– Вече няма смисъл.

Томас вдига листа към предното стъкло и сравнява рисунката с тъмната фигура на плевнята. Според мен няма кой знае каква полза. Рисунката е просто груба скица с въглен в различни нюанси на черното. Дойде по пощата заедно с писмото и е правена по време на транс. Някой е рисувал виденията си, докато ги е преживявал. По-добре да беше отворил очи и да беше гледал малко какво рисува. Драсканицата наистина изглежда като привидение, с размазани ръбове и резки черти. Все едно е на четиригодишно дете. Но колкото повече ги сравнявам, плевнята и рисунката все повече започват да си приличат, сякаш не толкова формата е важна, а усещането, което стои зад нея.

Това е глупаво. Баща ми сто пъти ми е казвал, че местата не могат да бъдат зли. Бъркам в раницата си и грабвам камата, после излизам от колата. Затъвам в локвите до връзките на обувките и краката ми вече са мокри, когато стигам задния багажник на аудито. Колите и на Кармел, и на Томас са оборудвани като за оцеляване в екстремни условия, със сигнални ракети, одеяла и толкова много материали за първа помощ, че биха задоволили и най-параноичния хипохондрик. Томас е до мен и гази енергично в калта. Кармел отваря багажника и вади три джобни фенерчета и голям лагерен фенер. Движим се заедно в тъмното, като усещаме как краката ни изтръпват от студ и как чорапите ни жвакат в обувките. Мъгливо и мокро е. Все още има упорити преспи сняг около стволовете на дърветата и до стените на плевнята.

Отново съм впечатлен колко злокобно изглежда мястото. По-лошо е и от порутената викторианска къща на Анна. Застинало е като огромен паяк, който ни чака да се приближим и се прави на умрял. Но това е глупаво. Просто студът и тъмнината ми влизат под кожата. И все пак не бих протестирал, ако случайно някой дойде с туба бензин и клечка кибрит.

– Ето – подавам на Томас и Кармел торбичките със защитната билкова смес, завързани на връв като медальони.

Томас пъха своята в джоба на панталоните си. Кармел държи нейната като броеница. Включваме големия фенер и джобните фенерчета, когато сме близо до входната врата, която скърца и се клати напред-назад като показалец, който подканва „ела насам“.

– Стойте близо до мен – прошепвам и те се прилепят от двете ми страни.

– Всеки път си казвам, че сме луди да правим това – мърмори Кармел. – Всеки път си казвам, че просто ще чакам в колата.

– Не е в твой стил да гледаш отстрани – прошепва Томас и усещам как Кармел се усмихва от другата ми страна.

– Вие няма ли да се взимате вече? – промърморвам и се пресягам да отворя вратата.

Томас има досадния навик да влита в стаята като в екшън филм и да светка с фенерчето си във всички посоки, сякаш очаква да сгащи призрака, докато се е надвесил над плячката си или нещо такова. Но призраците са срамежливи. Или ако не срамежливи, то поне предпазливи. Никога досега не ми се е случвало да отворя вратата и да се озова лице в лице с мъртвец. Случвало ми се е обаче да вляза и веднага да усетя, че някой ме гледа. Както например в момента.

Както онова странно чувство, онова напрегнато усещане, че някой е зад теб. Когато те гледа мъртвец, усещането е още по-странно, защото не можеш да прецениш от коя посока идва. Просто е някъде там в пространството. Дразнещо е, но нищо не може да се направи. Както и с премигващото фенерче на Томас.

Отивам в средата на плевнята и слагам големия фенер на земята. Въздухът е тежък от миризмата на прах и старо сено, с което е осеян мръсният под. Когато се завъртам бавно в кръг, лъчът на фенерчето ми не трепва и внимателно обикаля стаята, подът хрущи под подметките ми. Кармел и Томас следят движенията ми и стоят близо зад мен. Знам, че Томас поне, като се има предвид, че е вещица, също усеща, че някой ни гледа. Фенерчето му шари нагоре-надолу по стените, като проучва ъглите и прикритите места. Но така само ни издава, вместо да използва светлината за отвличане на вниманието, а същевременно да наблюдава мрака. Шумът от дрехите ни се чува силно; косата на Кармел шумоли по раменете ѝ, когато върти глава и се оглежда наоколо – като някакъв водопад.

Отпускам ръце и се отдръпвам, за да направя път на светлината от фенера, около който сме се скупчили. Очите ни са свикнали с тъмното и с Кармел гасим фенерчетата си. Плевнята е празна с изключение на нещо, което прилича на скелет на стар плуг в южния ъгъл. Големият лагерен фенер осветява помещението в приглушена жълта светлина.

– Това ли е мястото? – пита Кармел.

– Ами, май става да пренощуваме тук – казвам аз. – Утре ще отидем някъде с повече обхват и ще звъннем на пътна помощ.

Кармел кима. Загряла е. Номерът със закъсалия пътник работи по-често, отколкото бихте си помислили. Точно затова го има в толкова филми на ужасите.

– Тук не е много по-топло, отколкото навън – коментира Томас и най-после също гаси фенерчето си.