И изведнъж знам кой е там с нея.

– Той е, нали? – викам аз. – Обиаманът. С него ли си затворена?!

Тя клати глава рязко, неубедително.

– Анна, не ме лъжи!

Млъквам. Няма значение какво казва тя. Аз го знам. Нещо в гърдите ми се навива като змия. Белезите ѝ. Начинът, по който се свива като бито куче. Той троши костите ѝ. Убиец! Убиец!

Очите ми горят. Димът е гъст; усещам го по бузите си. Отнякъде продължава да се чува звукът от барабана, все по-силно и по-силно, но вече не знам дали идва отляво, отдясно или отзад. Несъзнателно съм се приближил.

– Идвам, за да те намеря – крещя над барабана. – Идвам, за да намеря и него. Кажи ми как. Кажи ми как да дойда при теб!

Тя се свива. Има дим и вятър, и писъци и е невъзможно да кажа кое откъде идва. Казвам по-тихо:

– Анна, какво искаш да направя?

За момент ми се струва, че се блъскам в стена. Тя се тресе, диша дълбоко и с всяко издишване гълта думите си. Но после ме поглежда, гледа право в мен, в очите ми, и не ми пука какво каза по-рано. Тя ме вижда. Знам, че ме вижда.

– Касио – прошепва тя. – Измъкни ме оттук.

Това, което постепенно достига съзнанието ми преди всичко друго, е фактът, че Кармел ми бие шамари. После започва истинската болка. Главата ми спокойно може да се е раздробила на четири парчета; толкова силно ме боли. Устата ми е пълна с кръв, езикът ми е покрит с нея. Има вкус на стари монети, а тялото ми има онази вибрираща изтръпналост, която ме кара да си мисля, че съвсем наскоро съм летял във въздуха и съм се приземил тежко. Светът за мен е болка и приглушена жълтеникава светлина. Чувам познати гласове. Кармел и Томас.

– Какво стана? – питам. – Къде е Анна?

Няколко премигвания пропъждат мъглата пред очите ми. Светлината от лагерния фенер блести в жълто. Кармел е коленичила до мен, по лицето ѝ има следи от сажди, а тънка струйка кръв се стича от носа ѝ. Томас е до нея. Той изглежда замаян и гроги, дрехите му са пропити от пот, гаранция, но по него няма кръв.

– Не знаех какво друго да направя – казва Кармел. – Ти щеше да минеш от другата страна. Не ми отговаряше. Не мисля, че изобщо ме чуваше.

– Не те – казвам аз и се надигам на лакти, внимавайки да не разклащам много главата си. – Заклинанието беше силно. Димът и барабанът… Томас, ти добре ли си?

Той кима и вяло вдига палец към мен.

– Значи съм се опитал да мина от другата страна? Това ли предизвика взрива?

– Не – отговаря Кармел. – Грабнах камата и изгорих кръвта по нея, както ми каза Томас. Не знаех, че ефектът ще е толкова… не знаех, че ще избухне като блокче C4. Едва я задържах.

– И аз не знаех – промълвява Томас. – Не трябваше да искам от теб да правиш това.

Той докосва бузата ѝ с длан и тя се отпуска за момент, преди да отблъсне ръката му.

– Помислих, че ще се опиташ да преминеш – казва тя.

Нещо се опира в ръката ми: камата. Томас и Кармел хващат по една от ръцете ми и ми помагат да се изправя на крака.

– Не знаех какво друго да направя.

– Добре си направила – казва ѝ Томас. – Ако се беше опитал да мине, най-вероятно щеше да бъде обърнат с хастара навън. Това беше просто прозорец. Не врата. Или портал.

Оглеждам се наоколо – буците пръст, където преди беше къщата на Анна. Земята е по-тъмна там, където беше кръгът, и се е набраздила на спираловидни навявания, все едно дюни в пустинята. Мястото, където съм се приземил, е на около три метра оттам, където седях.

– Има ли портал? – питам на висок глас. – Има ли врата?

Томас ме поглежда стреснато. Заковава се на място, както се разхожда по останките от кръга с треперещи крака и събира разхвърляните вещи: барабана, палката, орнаментираната кама.

– За какво говориш? – питат ме и двамата.

Усещам мозъка си като бъркани яйца, а гърбът ми сигурно е посинен като трамплин на хипопотам, но си спомням всичко, което се случи. Помня какво каза Анна и как изглеждаше.

– Говоря за врата – казвам отново. – Достатъчно голяма, за да се мине през нея. Говоря за това да отворим тази врата и да я измъкнем оттам.

Слушам ги няколко минути, докато те един през друг нареждат и ми казват, че това е невъзможно. Казват неща като: „Не беше това идеята на ритуала.“ Казват ми, че ще намеря само смъртта си. Може би са прави. Предполагам, че са. Но това няма значение.

– Сега ме чуйте – казвам внимателно, като отупвам прахта от дънките си и слагам камата обратно в ножницата. – Анна не може да остане там.

– Кас – започва Кармел. – Няма как да стане. Това е лудост.

– Видяхте я, нали? – питам и те си разменят виновни погледи.

– Кас, ти знаеше, че може и така да е. Тя… – Кармел преглъща. – Тя е убила доста хора.

Когато се завъртам рязко към нея, Томас пристъпва леко и застава между нас.

– Но спаси нас – казва той.

– Знам – промърморва Кармел.

– Той също е там. Обиаманът. Копелето, което уби баща ми. И няма да го оставя цяла вечност да се храни с мъките ѝ.

Стискам дръжката на камата толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми изпукват.

– Ще намеря врата и ще мина през нея, и ще забия камата толкова дълбоко в гърлото му, че ще се задави с нея.

Когато казвам това, те двамата поемат дълбоко въздух. Поглеждам ги, очукани и подпетени като чифт стари обувки. Те са смели; показаха много повече смелост, отколкото очаквах или отколкото имах право да искам от тях.

– Ако ще трябва да го направя сам, разбирам напълно. Но ще я измъкна оттам.

Когато съм на половината път до колата, те започват да се карат. Чувам „самоубийствена мисия“ и „осъден на провал опит да се преборя с мъката“ – и двете казани от Кармел. После съм твърде далеч, за да чуя как продължава спорът.

Вярно е това, което казват хората – че отговорите само водят до още повече въпроси. Винаги ще има какво да се разкрие, какво да се научи, какво да се направи. Сега знам, че Анна е в ада. И сега трябва да намеря начин да я извадя оттам. Седя на масата в кухнята, ръчкам с вилицата един от омлетите с гъби на майка ми и се чувствам като натъпкан в оръдие. Има толкова много за вършене. Какво, по дяволите, правя тук, седейки пред сгънато на две джобче от яйца и сирене.

– Да ти препека ли хляб?

– Няма нужда.

– Какво става?

Майка ми седи, загърната в халат, изглежда преуморена. Снощи добавих още няколко бели косъма на главата ѝ, като се прибрах с натъртен череп. Тя остана будна, докато аз спях, и ме вдигаше на всеки час и половина, да се увери, че нямам сътресение и че няма да умра. Не ми задаваше въпроси. Предполагам, че облекчението да ме види жив ѝ е било достатъчно.

А може би част от нея не иска да знае.

– Това с барабана проработи – казвам тихо. – Видях Анна. Тя е в ада.

Очите ѝ се просветляват и прегарят в интервал от едно премигване.

– Ада? – пита тя. – Огън и жупел? Малко червено човече с голяма вила и заострена опашка?

– Смешно ли ти се струва?

– Разбира се, че не – отговаря тя. – Просто не съм вярвала, че наистина съществува.

Не знае и как да продължи.

– Длъжен съм да отбележа, че не видях никакви заострени опашки. Но тя е в ада. Или някакво място подобно на това. Едва ли има значение дали е адът или не.

Майка ми въздъхва.

– Предполагам, че десетилетия убийства се изкупват трудно. На мен не ми се струва честно, но… няма какво да направим, миличък.

Изкупление. Тази дума ме кара да загледам така кръвнишки, че е възможно от очните ми ябълки да се вдига пара.

– Ако ме питаш аз какво мисля – казвам, – просто всичко се прееба.

– Кас.

– И смятам да я измъкна оттам.

Майка ми свежда поглед към чинията.

– Знаеш, че не е възможно. Знаеш, че не можеш.

– Аз пък мисля, че мога. Вчера с приятелите ми отворихме прозорец между това тук и ада и съм готов да се обзаложа, че можем да отворим и врата.

Следва дълга, къкреща тишина.