Кръвта все още капе от ръката ми по камата. Не знам колко е изтекла. Не може да съм загубил толкова много, но мозъкът ми не работи много добре. Едва виждам през дима, а нямам спомен откога е така, нито мога да си представя как толкова дим може да идва от седем миризливи пръчици. Кармел казва нещо, но не я чувам, въпреки че ми се струва, че крещи. Камата сякаш пулсира. Да я гледам покрита с моята кръв е странно, образът е почти изкривен. Моята кръв по камата. Моята кръв вътре в нея. Барабанът звучи, а дишането на Томас се носи по въздуха… а може би е моето дишане, ударите на моето сърце, блъскащи в ушите ми.

Гадене с дебели пръсти се набира по гърлото ми. Трябва да направя нещо, преди тотално да ме е завлякло или преди Кармел да се паникьоса и да напусне кръга. Ръката ми се стрелва към барабана и натиска опънатата кожа. Не знам защо. Просто някакъв странен импулс. Докосването оставя мокър червен отпечатък. За момент се очертава, ярък и дивашки. После потъва в повърхността на барабана, изчезва, сякаш никога не е бил там.

– Томас, приятелю, не знам колко още мога да издържа – прошепвам.

Едва различавам отблясъка на очилата му през дима. Той не ме чува.

Писък на момиче разцепва въздуха, див и брутален. И това не е Кармел. Звукът минава през тъпанчетата ми като сатър и още преди да видя първите кичури виеща се коса, знам, че Томас е успял. Намерил е ритъма на Анна.

Когато започвахме, се опитах да не го мисля много, да не си позволявам да имам очаквания. Оказва се, че не е имало нужда. Не бих могъл да си представя гледката, която сега е пред мен.

Анна избухва в кръга, сякаш барабанът на Томас я е издърпал от друго измерение. Тя разсича въздуха като свръхзвукова вълна и се блъска в някаква невидима повърхност на около метър над земята. Не тихото момиче, облечено в бяло, е призовал той, а богинята с черни изпъкнали вени, чудовищна и красива, пропита с кръв. Черна коса се носи зад нея като облак и ми се завива свят. Тя стои пред мен, от нея се стича чернилка и в момента не мога да си спомня какво или защо трябваше да кажа. Кръвта капе от роклята ѝ, но не пада в пръстта, защото тя не е наистина тук. Просто гледаме през отворен прозорец.

– Анна… – прошепвам.

За момент тя оголва зъби, а черните ѝ като моторно масло очи се разширяват. Но вместо да отговори, тя клати главата си и затваря очи. Юмруците ѝ блъскат по невидимата преграда.

– Анна – този път по-силно.

– Не, не си тук – казва тя, взирайки се надолу, и облекчение изпълва гърдите ми, а вътрешностите ми сякаш омекват и се отпускат.

Тя ме чува. Това е нещо.

– И ти не си тук – казвам.

Това да я виждам пред себе си. Въздействието. Не че съм забравил, но да я видя отново просто ме отвява. Приведена е, в защитна позиция, като съскаща котка.

– Ти си просто плод на въображението ми – отвръща.

Звучи като нещо, което аз бих казал, точно като мен. Поглеждам Томас, който поддържа ритъма на барабана, диша равномерно. Мокър пръстен опасва яката на ризата му; от усилието по лицето му се стичат струйки пот. Едва ли имаме много време.

– И аз така си помислих – казвам. – Първия път, когато се появи в къщата ми. Така се опитвах да се успокоя, когато ти влизаше в горящата пещ или се хвърляше през прозореца ми.

Лицето на Анна трепва, струва ми се от предпазлива надежда. Малко е трудно да се каже, трудно е да прочетеш емоциите под тези черни вени.

– Наистина ли беше ти? – питам.

– Не съм се хвърляла – промълвява тя на себе си. – Бях хвърлена. Долу, върху камъните. Нещо ме дърпаше. Дърпаше ме в пещта, за да изгоря.

Тя се разтриса, може би от спомена; аз – също. Но трябва да я накарам да се концентрира.

– Това, което виждаме в момента, ти ли си?

Няма много време, но не знам какво да кажа. Тя изглежда толкова объркана. Тя ли е била наистина? Наистина ли е търсила помощта ми?

– Вие ме виждате? – пита тя.

Преди да мога да отговоря, мрачната богиня се разтапя. Черните вени потъват в бледата кожа, косата ѝ се успокоява и става кестенява, спуска се по раменете ѝ. Когато се подпира на колене, познатата бяла рокля шуми около краката ѝ. Осеяна е с черни петна. Събира пръсти в скута си, а тези очи, тези тъмни, свирепи очи все още се колебаят. Премигват от едното в другото.

– Аз не те виждам. Има само мрак.

Скръб изпълва думите ѝ и ги кара да звучат несигурно и глухо. Не знам какво да кажа. По кокалчетата на пръстите ѝ има пресни ранички, а ръцете ѝ са покрити със синини. Тънки белези се кръстосват по раменете ѝ. Не може да бъде.

– Защо не те виждам?

– Не знам – казвам бързо.

Дим се издига помежду ни и аз с облекчение отмествам поглед, премигвам. Усещам, че се задушавам.

– Това е просто прозорец, който Томас успя да отвори – казвам.

Не трябва да е така. Където и да е, не ѝ е мястото там. Белезите по ръцете ѝ. Синините…

– Какво се е случило с теб? Какви са тези белези?

Тя се поглежда леко изненадана, сякаш чак сега разбира, че са там.

– Знаех, че си в безопасност – казва меко тя. – След като минахме от другата страна. Знаех.

Тя се усмихва, но без чувство. Нямаме време за това. Преглъщам с мъка.

– Къде си?

Косата ѝ се спуска над бузите и тя се взира в нищото. Не знам дали изобщо вярва, че водим този разговор.

– В ада – прошепва тя, сякаш това е в реда на нещата. – Аз съм в ада.

Не! Не, не ѝ е там мястото. Не трябваше да отива там. Трябваше да почива в мир! Трябваше… спирам, защото какво знам аз, да му еба майката! Това не се решава от мен. Това е само нещо, което исках и се опитвах да вярвам.

– Викаш ме за помощ, нали? Затова ли ми показа всички тези неща?

Тя клати глава.

– Не. Не мислех, че ти виждаш. Не мислех, че е наистина. Просто си те представях. Беше ми по-лесно, ако можех да видя лицето ти.

Тя отново клати глава.

– Съжалявам. Не съм искала да ме виждаш.

По извивката на рамото ѝ има набраздена, зарастваща порезна рана. Мамка му, не трябва да е така. Не знам кой или какво решава, но сега аз ще взема шибаното решение. Не мога да търпя това повече.

– Анна, чуй ме! Ще те измъкна оттам. Ще намеря начин да те върна тук. Разбираш ли ме?

Главата ѝ се завърта вдясно и тя цялата замръзва и се напряга, като дивеч, който се крие от вълк. Инстинктивно аз също мълча и гледам бързото повдигане на гръдния ѝ кош. След няколко дълги секунди тя се отпуска.

– Трябва да вървиш – казва тя. – Ще ме открие тук. Ще те чуе.

– Кой? – питам. – Кой ще те открие?

– Той винаги ме намира – продължава тя, сякаш не ме е чула. – И после ме гори. И ме реже. И ме убива. Не мога да се боря с него тук. Не мога да спечеля.

Черните пипала на косата ѝ започват да изскачат под кафявите кичури. Гласът ѝ звучи далечно. Държи се само на косъм.

– Ти можеш да победиш всеки – прошепвам.

– Това е неговият свят. Неговите правила.

Тя говори на себе си, приклекнала е ниско. Кръв се просмуква в бялата материя. Косата ѝ потрепва и става черна.

Какво, по дяволите, си мислех, правейки това? Един милион пъти по-лошо е сега, като я виждам пред мен и все пак на един свят разстояние. Ръцете ми се свиват в юмруци, за да ме спрат да се протегна към нея. В дима помежду ни протичат сто хиляди волта ток. Не е достатъчно близо, за да я докосна. Това е само магия. Илюзия, възможна заради един барабан от човешка кожа и моята кръв по острието на камата. Някъде вдясно от мен Кармел казва нещо, но не мога да я чуя, нито да я видя през гъстия дим.

Земята се разтриса под тялото на Анна. Тя се подпира на ръце и се свива, когато нещо, недалеч от нея, надава вой. Звукът е нечовешки, ехти, отеквайки от милиони стени. Капчици пот пробождат настръхналата кожа на гърба ми, а краката ми се задвижват сами; страхът ѝ ме кара да скоча на крака.

– Анна, кажи ми как да те намеря. Знаеш ли?

Тя покрива ушите си с ръце, а главата ѝ се мята напред-назад. Прозорецът помежду ни изтънява или се разширява, не знам кое от двете; противен мирис на гнило и на мокри скали стига до носа ми. Прозорецът не може, не бива да се затвори. Ще го отворя широко, ще го откъсна от пантите. Нека изгоря. Не ме интересува. Когато тя се пожертва за нас, когато го завлече със себе си…