Само още няколко секунди и краката ми излизат от вцепенението. Понасят ме над прясната пръст, с която тези от общината затрупаха мазето, и не чувствам нищо. Нито космическа енергия, нито дори тръпки по гърба. Нищо не е останало от проклятието на Анна. Трябва да е изчезнало в секундата, в която къщата се пръсна. Майка ми, Морфран и Томас проверяваха сигурно десет пъти, вряха се по ъглите и хвърляха руни.

В центъра на парчето земя с прясна пръст Томас чертае голям кръг с върха на някаква кама. Не моята, а от тези на Морфран – дълго, драматично на вид острие, с гравирана дръжка и скъпоценен камък в края ѝ. Повечето хора биха помислили, че е много по-красив и скъп предмет от моята. Но това е просто на пръв поглед. Томас я използва, за да начертае кръга, но неговата сила е тази, която ще ни пази вътре в него. Ако не е в ръцете на Томас, тази кама най-добре може да се използва, за да си нарежеш дебела пържола.

Кармел стои в центъра на кръга, като държи горяща ароматна пръчица и шепти защитния напев, на който Томас я научи. И Томас го шепти, две времена след нея, така че звучи като канон. Слагам големия фенер на земята, вътре в кръга, но леко на една страна. Напевите спират и Томас ни кима да седнем.

Земята е студена, но поне е суха. Томас коленичи и слага лапландския барабан в пръстта пред себе си. Донесъл е и палка за барабана. Изглежда като обикновена пръчка, с голяма бяла топка в единия край. На оскъдната светлина едва се виждат фигурите, нарисувани по опънатата кожа на барабана. Когато го държах в колата, на връщане от Рийка, видях, че е покрит с избледнели, червеникави тънки драскулки, които приличат на примитивна рисунка на ловна сцена.

– Изглежда толкова стар – коментира Кармел. – От какво ли е направен?

Тя се ухилва самодоволно към мен.

– Може би от динозавърска кожа?

Аз се засмивам, но Томас прочиства гърло.

– Ритуалът е доста прост – казва той, – но също така е мощен. Не бива да се впускаме в него на майтап.

Той почиства пръстта от камата си, бърше я със спирт и на мен ми е ясно защо си прави труда. Оказа се прав, като каза, че ще ни е нужна кръв. И смята да използва камата, за да я вземе от мен.

– Но щом ти е интересно – продължава той, – мога да ти кажа, че Морфран подозира, че барабанът е направен от човешка кожа.

Кармел ахва.

– Не е от жертва на убийство или нещо такова – пояснява той. – Най-вероятно е от последния шаман на племето. Разбира се, не можем да сме сигурни, но Морфран каза, че най-добрите често са се правили така, а Рийка не би се занимавала с второкачествени продукти. Сигурно ѝ е семейно наследство.

Той говори разсеяно и не забелязва как Кармел преглъща и не може да свали очи от барабана. Знам какво си мисли. След последната информация сега изглежда съвсем различно отпреди няколко секунди. Срещу нас спокойно може да стои изсушен гръден кош на човек.

– Какво точно ще стане сега? – пита Кармел.

– Не знам – отговаря Томас. – Ако се получи, трябва да чуем гласа ѝ. В някой от текстовете, които прочетох, се споменава нещо за дим или мъгла. Може да има и вятър. Знам само, че със сигурност ще бъда в транс, докато всичко това се случва. Може и да не знам какво става. А ако нещо се обърка, няма да съм в състояние да го спра.

Дори под оскъдната светлина от лагерния фенер мога да видя как бузите на Кармел пребледняват.

– Ами, супер. А какво се очаква да направим ние, ако стане нещо?

– Да не се паникьосвате – усмихва се нервно Томас.

Подхвърля ѝ нещо, което блести. Когато поглеждаме, в ръцете ѝ е неговата запалка „Зипо“.

– Малко е трудно да се обясни. Барабанът е инструмент, с който да намерим път към другата страна. Морфран казва, че най-важното е да уцелиш ритъма, нещо като да настроиш радиото на точната честота. Веднъж като го намеря, трябва кръвта да ни преведе през портала. Кръвта на този, който търси. Кръвта на Кас. Ще трябва да го направиш така, че да капе по камата му, която ще сложим в центъра на кръга.

– Какво имаш предвид аз да го направя? – ахва Кармел.

– Ами, не може той да го направи, а аз ще съм в транс – казва Томас сякаш отговорът е очевиден.

– Ще се справиш – казвам на Кармел. – Само се сети как те изложих на срещата с Кайт. И ще ти е кеф да ме резнеш.

Тя не изглежда много уверена, но когато Томас ѝ подава камата, я взима.

– Кога? – пита тя.

Томас ѝ отвръща с крива усмивка.

– По-скоро се надявам сама да усетиш.

Усмивката му леко ме сдухва. За пръв път, откакто дойдохме тук, ми прилича на „нашия“ Томас. Обикновено, когато изпълнява заклинание, е много съсредоточен и сериозен и изведнъж ми се струва, че в момента няма представа какво точно прави.

– Опасно ли е? За теб имам предвид – питам го.

Той свива рамене и маха с ръка.

– Не се тревожи. Трябва да разберем какво става, нали? Преди да се наложи да те пратим в лудница. Хайде, да започваме. Кармел – казва той и я поглежда, – ако нещо се обърка, трябва да изгориш кръвта по камата на Кас. Просто вдигни камата и изгори кръвта от острието. Разбра ли ме?

– Защо трябва да съм аз? Не може ли Кас да го направи?

– По същата причина, заради която ти трябва да го порежеш. Защото технически ти не си част от ритуала. Не знам какво ще се случи с Кас или с мен, когато започне.

Кармел трепери, въпреки че не е чак толкова студено. На върха на езика ѝ е да се откаже, така че преди да има време да го направи, вадя камата от задния си джоб, махам ножницата и я поставям на земята.

– Камата е като морски фар, както каза Рийка – обяснява Томас. – Да се надяваме, че Анна ще го види, за да дойде при нас.

Той бърка в брезентовата си чанта и вади снопче ароматни пръчици, които протяга към Кармел, за да може тя да ги запали, след това ги духва, преди да ги забие в меката пръст около себе си. Изброявам седем. Ароматен дим се вдига на светлосиви спирали. Той поема дълбоко дъх.

– И още нещо – казва той, като взима барабана. – Не напускайте кръга, докато всичко не приключи.

Изражението му казва „няма страшно“, а на мен ми се иска да му кажа да внимава, но цялото ми лице е като парализирано. Дори да мигна си е приключение.

Той завърта китка и удря барабана; звукът е ритмичен, нисък и плътен. Звучи тежко, със силно ехо и въпреки че съм почти сигурен, че Томас няма музикално образование, всеки удар е точно на мястото си. Звучи като по партитура, дори когато сменя темпото и дължината на удара. Минава време. Колко точно – не знам. Може би половин минута, може би десет. Звукът от барабана притъпява сетивата ми. Въздухът е тежък от аромата на пръчиците и сякаш нещо се плиска в главата ми. Поглеждам Кармел. Тя мига на парцали, а няколко капчици пот са се появили на челото ѝ, но иначе изглежда съсредоточена.

Дишането на Томас е забавено и плитко. Звучи като част от ритъма. Пауза, удар. Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. После започва отначало, този път по-бързо и по-ниско. Димът от пръчиците потрепва. Нещо се случва. Той намира пътя.

– Кармел – прошепвам и протягам ръка над камата, която лежи в пръстта.

Тя хваща китката ми и долепя ножа на Томас до дланта ми.

– Кас – промълвява тя и клати глава.

– Давай, всичко е наред – казвам аз, а тя преглъща с мъка и хапе устна.

Острието се впива в месото на дланта ми, първо тъп натиск, а после кратко, парещо ужилване. По камата ми покапва кръв, размазва се по острието. Почти започва да цвърчи. А може би наистина цвърчи. Нещо се случва във въздуха; той се увива около нас като змия, а над ритъма на барабана в ушите си усещам свистенето на вятър, само дето няма никакъв вятър. Димът от пръчиците не трепти, а се издига право нагоре на спирали.

– Това очакваше ли се? – пита Кармел.

– Не се тревожи. Всичко е наред – отговарям, но нямам представа.

Каквото и да става, работи… макар и не съвсем. Случва се, но твърде бавно. Усещането в кръга е, че нещо иска да избяга от клетка. Въздухът е тежък и оскъден и ми се ще да имаше луна, за да не е такава скапана тъмница. Не трябваше да гасим лагерния фенер.