Един преждевременен приток на адреналин минава и през двама ни, мускулите ни стават като пружини и малки сребърни рибки започват да се стрелкат из капилярите ми. Когато замахва с клончето към главата ми, отдалече я виждам и я подсичам с крак. Тя ми връща бърз лакът в главата; смее се, но движенията ѝ са сериозни. Ударите ѝ са отработени и плавни; тренирана е добре. Контрира по начини, които не съм срещал преди, а когато ме нацелва в корема, изохквам, въпреки че тя контролира силата си. Но все пак я събарям и парирам повече удари, отколкото минават. Камата си стои в джоба ми. Това не е и половината, което мога. Но без камата сме почти равностойни. Когато спираме, пулсът и на двама ни е ускорен, а адреналиновият гъдел си е отишъл. Това е добре. Дразнещо е, когато няма къде да оттече, както когато се събудиш от кошмар.

– Явно не ти е проблем да се биеш с момичета – казва тя.

– Явно не ти е проблем да се биеш с момчета – отговарям аз. – Но това беше наужким. Тази нощ ще е наистина. Ако ме оставиш от другата страна, съм мъртъв.

Тя кима.

– На Ордена на Биодаг Ду е поверен дълг. Ти го пристъпваш, за да върнеш една мъртва убийца.

– Тя вече не е убийца. Никога не е била. Беше в плен на проклятие.

Толкова ли им е трудно да го разберат? Но какво очаквам? Не можеш да измиеш един култ от някого само за няколко дни.

– Какво въобще знаеш ти? Какво знаеш наистина. Какво си виждала? Виждала ли си изобщо нещо? Или само вярваш на всичко, което ти кажат?

Тя ме поглежда с неприязън, сякаш съм несправедлив към нея. Но най-вероятно ще се опита да ме убие, и то праведно, така че що не си – хайде да не казвам.

– Знам много – усмихва се тя. – Може да ме имаш за безмозъчен поклонник, но аз се уча. И слушам. И проучвам. Много повече, отколкото ти. Ти знаеш ли поне как функционира камата?

– Промушвам неща. И те изчезват.

Тя се разсмива и промърморва нещо под носа си. Струва ми се, че хващам фразата „тъп инструмент“. С натъртване на „тъп“.

– Камата е свързана с оня свят – казва тя. – Тя идва оттам. Така функционира.

– Искаш да кажеш, че идва от ада.

В джоба ми камата потрепва, сякаш наостря уши при споменаването на темата.

– Ада. Абадон. Ахерон. Хадес. Другата страна. Това са просто имена, с които хората наричат мястото, където отиват мъртвите.

Джестин клати глава. Раменете ѝ се отпускат от внезапна умора.

– Нямаме много време – казва тя. – А ти все още гледаш все едно ще ти открадна парите за закуска. Не те искам мъртъв, Кас. Никога не бих поискала това. Просто не разбирам защо ти искаш нещата, които искаш.

Може би е от леката ни схватка преди малко, но умората ѝ е заразна. Ще ми се тя да не беше замесена във всичко това. Въпреки развоя на събитията аз я харесвам. Но не трябва да смесвам нещата. Тя се приближава и прокарва пръсти по бузата ми. Отблъсвам ги, но нежно.

– Поне ми разкажи за нея – казва тя.

– Какво искаш да знаеш? – питам аз и обръщам поглед към дърветата.

– Каквото и да е – свива рамене. – Какво я прави толкова специална? Какво прави теб толкова специален за нея, че да се прати сама във вечно забвение заради теб?

– Не знам – казвам.

Защо го казвам? Разбира се, че знам. Знам го от първия момент, в който чух името на Анна, от първия момент, когато ми проговори. Знаех го, когато излязох от къщата ѝ, а вътрешностите ми си бяха вътре. Беше възхищение и разбиране. Не бях изпитвал подобно нещо, и тя не беше.

– Тогава ми кажи как изглежда – пита Джестин. – Ако ще ни изтече кръвта, докато я търсим, поне искам да знам кого търсим.

Бъркам в джоба си и вадя от портфейла снимката на Анна от вестника, направена, когато е била още жива. Подавам я на Джестин.

– Хубава е – коментира тя след няколко секунди.

Хубава. Всички така казват. Майка ми го каза, а също и Кармел. Но когато те го казваха, звучеше като жалба, като колко е жалко, че е загубена тази красота. Когато Джестин го казва, звучи иронично, като да е единственото приемливо нещо, което ѝ хрумва да каже. А може би съм заел защитна позиция. Каквото и да е, протягам ръка за снимката и я слагам обратно в портфейла си.

– Тя е много повече от тази снимка – казвам аз. – Тя е безстрашна. По-силна от всеки един от нас.

Джестин свива рамене в смисъл на „все тая“. Настръхвам още малко. Но това няма значение. След няколко часа тя сама ще види Анна. Ще я види с роклята от кръв, с коса, която се рее сякаш носена от вода, и с черни, блестящи очи. И когато я види, няма да може дъх да си поеме.

Джестин не беше права. От ордена дойдоха да вземат един от нас. Взеха нея малко преди залез слънце. Две жени се приближиха до нас, без да кажат и дума. Не бяха много по-големи от нас, и двете с прави черни коси, пуснати свободно. Джестин ги представи като Харди и Райт. Явно младшите членове се наричат по фамилни имена. Или това, или родителите им са ги наказали, като са ги кръщавали.

Гидиън дойде за мен малко по-късно. Завари ме да се шляя около лампите на павираната алея. И добре, че дойде. Пак ми се беше качил адреналинът и вече бях напът да започна да правя спринтове нагоре-надолу по алеята. Поведе ме през комплекса, покрай сградите, до стаята си, където догаряха няколко редици бели свещи, а три от другите ками лежаха върху червено кадифе.

– И? – казвам, когато затваря вратата. – Какво можеш да ми кажеш за този ритуал?

– Мога да ти кажа, че скоро ще започне – отговаря той.

Много конкретно. Все едно говоря с Морфран.

– Къде са Кармел и Томас?

– Ще дойдат – казва той.

Една усмивка нарушава тържествения израз на лицето му.

– Това момиче – засмива се той. – Тя е като фойерверк. Не бях чувал такъв език. По принцип бих казал, че е арогантна, но при тези обстоятелства беше доста приятно да видя как лицето на Колин почервенява.

Той повдига вежда.

– Защо не тръгна след нея?

Кармел да ядосва Бърк цял ден. Ще ми се да го бях видял.

– Томас ме изпревари – отговарям и се ухилвам.

Усмивките ни бавно избледняват и се взирам в топящите се свещи. Пламъците потрепват на фитилите, толкова малки. Странно е, като си помисля как тази колона от восък почти се изпарява от топлината. Гидиън отива до гардероба си и отваря вратата. Първоначално ми се струва, че вади няколко червени пердета, но когато ги разпъва на леглото, виждам, че всъщност са церемониални роби, точно като тези, които носеше на снимката.

– А така – казвам. – Точно се чудех кога ще стигнем до робите и кандилниците.

Гидиън изпъва двете роби, подръпва ръкавите и качулките. Аз съм облечен в сиво-зелена тениска и дънки. И май съм си добре. Робите изглеждат като да тежат по десет кила всяка.

– Ще ми помогне ли за заклинанието, ако нося една от тези? – питам. – В смисъл, стига бе, знаеш, че по-голямата част от церемонията си е просто церемония.

– Церемонията си е церемония – повтаря той малко като майка ми. – Не, няма да ти помогне. Просто традиция.

– Тогава забрави – казвам и извъртам очи, като виждам плетеното въже, с което се връзват около кръста. – Майната ѝ на традицията. Освен това Анна би ме спукала от смях.

Раменете му увисват и аз се подготвям за сблъсъка. Сега ще се разкрещи как никога не приемам нещата насериозно, как нямам никакво уважение. Когато се обръща към мен, отстъпвам назад, а той сграбчва рамото ми.

– Тезеус, ако сега излезеш от тази врата, ще те пуснат да си тръгнеш.

Поглеждам го. Очите му блестят, почти треперят зад рамките на очилата. Ще ме пуснат, казва той. Може и да ме пуснат, може и да не ме пуснат. Ако опитам, Бърк ще тръгне да ме търси със свещ в ръка и цялото нещо ще се превърне в игра на „Клудо“ в реални размери. Внимателно се отскубвам.

– Кажи на майка ми… – започвам, но после спирам.

Главата ми е празна. Лицето ѝ се появява там за момент и после изчезва.