– Абе, проблем ли ще ви е, ако ни задържат малко за наказание след училище? – питам аз изведнъж.

Когато хвърлям многозначителен поглед към вратата и ставам, те двамата ме последват. Отговорникът на занималнята вика нещо след нас – къде си мислим, че отиваме, или какво по-точно правим, – но ние не се спираме. Кармел само казва през рамо:

– Ами, забравила съм си записките! – докато излизаме през вратата.

Седим в сребристото ауди на Кармел, паркирано в една отбивка на магистрала 61. Аз седя отзад, а те двамата са се извъртели в седалките, за да ме виждат. Чакат търпеливо, което само влошава нещата. Поне да ми даваха зор.

– Права си, че се поколебах – казвам най-накрая. – И си права, че все още имам съмнения за ножа. Но не беше това проблемът в събота. Тези съмнения не ми пречат да си върша работата.

– Тогава какво беше? – пита Кармел.

Какво беше? Самият аз не знам. Веднага щом чух смеха ѝ, Анна изплува в съзнанието ми и видях всичко, което тя беше: умното, бледо момиче в бялата рокля и ужасяващата богиня с изпъкнали черни вени в роклята от кръв. Сякаш можех да я докосна. Но сега адреналина го няма и наоколо е светло. Така че може би съм си въобразил. Може да е било просто халюцинация, мираж. Но щом ги накарах да дойдем дотук, за да им разкрия истината, все пак нещо трябва да им разкажа.

– Ако ви кажа, че не мога да спра да мисля за Анна – казвам, гледайки към черните стелки на аудито под краката си, – че имам нужда да знам, че е намерила покой, ще ме разберете ли?

– Да, абсолютно – казва Томас.

Кармел извръща поглед.

– Не съм готов да се откажа, Кармел.

Тя прибира русата коса зад ухото си и свежда виновно поглед.

– Знам. Но ти търси отговор с месеци. Всички търсихме.

Усмихвам се печално.

– И какво? Измори ли се?

– Разбира се, че не – отвръща рязко тя. – Аз харесвах Анна. А дори и да не беше така, тя ни спаси живота. Но това, което направи, това, че пожертва себе си – това беше за теб, Кас. Тя го направи, за да живееш ти. Не за да се мъкнеш насам-натам ни жив, ни умрял и да вехнеш по нея.

Нямам какво да кажа. Тези думи ме скапват бързо и ме скапват яко. Това, че не знам какво се случи с Анна, ме докара почти до лудост през последните няколко месеца. Представял съм си всеки възможен ад, който човек може да си представи, възможно най-ужасната съдба. Лесно може да се каже, че това е причината да ми е трудно да спра да мисля за нея. И ще е вярно. Но това не е всичко. Факт е, че Анна я няма. Тя беше мъртва, когато я срещнах, и смятах да я върна в студената земя, но в крайна сметка не исках да си тръгне. Може би е било писано начинът, по който си замина, да сложи край на всичко. Сега е по-мъртва от всякога и аз трябва да съм доволен; но вместо това съм толкова бесен, че две не виждам. Чувството не е като да си е тръгнала. Чувството е като да са ми я отнели.

След около минута клатя глава и думите се нареждат в устата ми, спокойни и отрепетирани:

– Знам. Вижте, може би е по-добре за известно време малко да поотпуснем. В смисъл, прави сте. Опасно е и адски съжалявам за това, което стана в събота. Наистина.

Казват ми да не се тревожа за това. Томас казва, че не е станало кой знае какво, а Кармел пуска някаква шега, че е била като риба, нанизана на харпун. Реакцията им е стандартна – точно каквато трябва да бъде реакцията на най-добрите ти приятели, и изведнъж се чувствам като пълен задник. Трябва да си прочистя главата. Трябва да свикна с факта, че никога повече няма да видя Анна, преди някой наистина да пострада.

Звукът от този смях. Чувам го в главата си сигурно за стотен път. Това беше нейният глас; гласът на Анна, но звучеше някак диво и пронизително. Почти отчаяно. А може би ми се струва така, защото го чух да идва от устата на един мъртвец. Може би само си въобразявам, че изобщо съм го чул.

Остро изпукване ме кара да премигна и да погледна надолу. Една от свещите за просветление на майка ми лежи на две половини в краката ми, едното парче се е дотъркаляло до палеца ми. Редя ги в кашони, за да ги занесем в магазина на Морфран.

– Какво стана, синко мой?

Майка ми ме гледа с нейната полуусмивка и повдигната вежда.

– Какво те разсейва толкова, че трошиш прехраната ни?

Навеждам се, вдигам парчетата от свещта и гузно притискам двата назъбени края един към друг, сякаш по магичен начин ще се съединят. Защо магията не работи така?

– Съжалявам – казвам.

Тя се надига от масата, където връзва свитъчетата със заклинания, взима свещта от мен и я помирисва.

– Няма нищо. Ще си я запазим за нас. И счупени вършат същата работа.

Отива до прозорчето над мивката и я слага на перваза.

– А сега отговори на въпроса ми, малкия. Какво има? Проблеми в училище? Или тази твоя среща е минала по-добре, отколкото си казваш?

Личи по изражението на лицето ѝ, че по-скоро ме дразни, но се чете и известна надежда.

– Откъде такъв късмет, мамо.

Най-лесно би било да кажа, че си мисля за училище. Или че нещо съм се замечтал. Вероятно така би било и най-добре. Майка ми е щастлива тук. След като разбрахме, че убиецът на баща ми се е бил нанесъл на тавана ни, и след като същият изяде котката ѝ, мислех, че ще поиска да се преместим. Или да изгорим къщата. Но тя не го направи. Вместо това направи тази къща удобна и наша в много по-голяма степен от която и да било друга след смъртта на баща ми. Изглеждаше сякаш почти е чакала този момент.

А може би и двамата сме чакали този момент. Защото сега всичко свърши. Приключи.

– Кас? Добре ли си? Случило ли се е нещо?

Дарявам я с най-успокояващата си усмивка.

– Нищо кой знае какво. Просто си мисля за някакви минали работи.

– Ммм.

Тя вади кибрит от чекмеджето за всичко.

– Защо не запалиш свещта за просветление? Да разкараш малко паяжините в главата си.

– Що не – захилвам се аз и взимам клечка кибрит. – Не трябва ли първо да кажа заклинанието?

Тя маха с ръка.

– Думите невинаги са най-важни. Важното е да знаеш какво искаш.

Тя ме побутва с показалец в гърдите и аз паля клечката.

– Играеш ужасно – казва ми Томас, седнал на дивана през една възглавница от мен.

– Голяма работа, това е просто „Пакман“ – отговарям, докато с последния си живот се набивам право в едно духче и умирам.

– Ако разсъждаваш така, никога няма да биеш рекорда ми.

Изсумтявам. Така или иначе никога няма да мога да бия рекорда му. Това момче има стряскащо прецизна координация очи-ръце. Горе-долу се оправям с „шутърите“, с които стреляш все едно от твоя гледна точка, но на старите аркадни игри всеки път ме разбива. Томас взима джойстика и началната музичка започва отначало. Гледам как Пакман яде череши и точици и праща духчетата обратно в кошарката.

– Просто си запомнил нивата наизуст.

– Може и така да е – ухилва се той.

Телефонът му вибрира и той спира играта на пауза. Този телефон е новост за Томас. Подарък от Кармел, който тя използва, за да му изпраща непрекъснато съобщения и да ни навива да се срещнем с нея в мола. Но молът е мъчение, което можем да си спестим. Може би ако не броим канелените охлювчета на „Синабон“.

Томас въздъхва.

– Искаш ли да се видим с Кармел и Кати в „Синабон“?

Поемам дълбоко въздух. Той дойде, за да ми остави една книга с теории за отвъдния живот, която открил. До „Ексбокса“ е, още опакована в целофан. Изморих се да чета и да стигам само до нови и нови въпроси и до никакви отговори. Изморих се да досаждам на старите съмишленици на баща ми и да получавам само бегли предположения. Това се превърна в дълга, изтощителна задънена улица и колкото и виновен да се чувствам, че си го мисля, това е самата истина.

– Хайде – казвам.

В мола осветлението е ярко и мирише на лосион. Всеки магазин, покрай който минаваме, явно продава едва ли не смисъла на живота. Кармел ни чака отпред сама. Кати е отпрашила в момента, в който е разбрала, че идваме.