Над нас се чува пърхане и блъскане и той подскача до небето, вади фенерчето си като стрелец в уестърн филм и насочва лъча му към тавана.

– Май са гълъби – казвам. – Супер. Ако се наложи да се заседим, може да си направим скара.

– Това е… отвратително – казва Кармел.

– Безплатно пилешко. Да проверим.

Изгнила, крива стълба води до повдигаща се вратичка към таванско помещение. Предполагам, че всичко, което ще открием там, са бали слама и накацали гълъби и врабчета. Но е излишно да казвам на Томас и Кармел да бъдат нащрек. Движат се точно зад мен, на една ръка разстояние. Когато върхът на обувката на Кармел закача зъбите на вила, наполовина забита в купа сено, тя прави гримаса. Споглеждаме се и тя клати глава. Няма как да е същата вила, на която се е набучила жената на фермера. Така се успокояваме наум, макар че не е изключено и да е.

Аз се качвам пръв. Лъчът на фенерчето ми осветява голямо празно помещение, подът е осеян със сено, а няколко бали слама са натрупани до южната стена. Когато насочвам светлината към острия скат на покрива, виждам поне петдесет гълъба, накацали по покривните греди, като никой от тях не е особено притеснен от присъствието ни.

– Качете се – казвам.

Томас се качва след мен и двамата с него подаваме ръка на Кармел.

– Гледайте си в краката; пълно е с птичи лайна.

– Супер – мърмори тя.

Вече и тримата сме горе и се оглеждаме, но няма много за гледане. Просто голямо отворено пространство, осеяно със сено и курешки. Има някакъв механизъм с макари, който сигурно е бил използван да се местят балите; дебели въжета висят от покривните греди.

– Знаете ли защо мразя фенерчетата? – пита Томас и гледам как лъчът от неговото шари наоколо, осветявайки птичи глави и потрепващи крила, а после паяжинясали дъски. – Все те карат да се чудиш какво не виждаш. Какво остава в тъмното.

– Вярно – казва Кармел. – Това е най-гадният кадър във филмите на ужасите. Когато фенерчето най-после осветява това, което търсиш, и тогава ти се ще да не го беше виждал.

И двамата трябва да млъкнат. Не е сега моментът да се плашат взаимно. Минавам малко встрани, за да прекратя този разговор, а също и да проверя колко здрави са дъските. Томас прави няколко стъпки в обратна посока, като стои близо до стената. Движа лъча на фенерчето по балите, като следя внимателно за скришни места. Не забелязвам нищо освен колко противно изглеждат, покрити с кафяви и бели точки. Зад мен се чува продължителен стържещ звук и когато се обръщам, студен полъх ме удря в лицето. Томас е открил една от страничните врати – капандура, през която едно време са хвърляли балите долу – и я е отворил.

Усещането, че някой ни наблюдава, се изпарява. Просто три хлапета в изоставена плевня, които се преструват на закъсали по пътя – и то даже няма за пред кого. Може би това дори не е правилното място, а усещането, когато минах през вратата, е било измамно.

– Май твоите руни не вършат много работа – казвам.

Томас свива рамене. Пъха разсеяно ръка в джоба на панталоните си, където камъкът изпъква през плата.

– Не съм давал гаранции. Не работя често с руни. А и досега не съм издълбавал такава сам.

Той се навежда и поглежда през капандурата в нощта навън. Станало е още по-студено; дъхът му вдига облачета пара.

– Може би няма значение. В смисъл, ако това е мястото, реално колко хора са в опасност? Кой би дошъл тук? Може на призрака да му е писнало и да е отишъл да предизвиква нещастни случаи на друго място.

Нещастни случаи. Думите дращят по мозъчната ми кора.

Аз съм пълен идиот.

Едно въже се спуска от покривните греди. Обръщам се да извикам на Томас, но думите не излизат достатъчно бързо. Успявам само да изрека името му и вече тичам, спринтирам към него, защото въжето се спуска, а с него и призракът, който придобива телесна форма за части от секундата, преди да блъсне Томас през капандурата, който пада презглава към студената, твърда земя петнайсет метра по-долу.

Плонжирам. Стръкове сушено сено се забиват като иглички в якето ми и убиват инерцията ми, но не мога да мисля за нищо друго освен за гледката как тялото на Томас изчезва през капандурата и когато протягам ръце през нея, успявам да сграбча крака му. Изисква се всичката ми сила, за да го задържа, докато тялото му се блъска в стената на плевнята. В следващия момент Кармел е до мен, също надвесена през вратичката.

– Томас! – крещи тя. – Кас, издърпай го!

Всеки хванал по един крак, успяваме да го издърпаме на два напъна; първо пръстите на краката му опират в пода, после и коленете. Томас се държи много добре, нито крещи, нито нищо. Почти сме го довлекли вътре, когато Кармел изпищява. Не ми е нужно да поглеждам, за да знам, че е призракът. Нещо леденостудено притиска гърба ми и изведнъж въздухът замирисва на месарница.

Обръщам се и той е точно пред лицето ми: млад мъж с избелял гащеризон и дочена риза с къс ръкав. Дебел е, има шкембе, а ръцете му са като огромни наденици. Нещо не е наред с формата на главата му.

Острието на камата проблясва, когато я вадя от задния си джоб, готов да я забия в шкембето му, и тогава чувам смеха ѝ. Тя се смее. Този смях, който познавам толкова добре, въпреки че съм го чувал само няколко пъти. Идва от зейналата уста на този селяндур. Почти изпускам камата. Тогава смехът секва рязко, а призракът отстъпва и започва да реве думи, които звучат като казани наобратно през рупор. Някъде горе ятото гълъби се свлича като лавина, пляскайки с крила към нас.

Сред облака от мокра перушина крещя на Кармел да не пуска Томас, да продължава да дърпа, но знам, че тя няма да го остави, въпреки че в косата ѝ вече се оплитат малки човки и нокти. Веднага щом издърпваме Томас обратно вътре, избутвам и двамата към стълбата.

Краката ни трополят панически надолу по нея сред плющене на десетки крила. Напомням си да погледна назад, да се уверя, че копелето няма да се опита пак да ни блъсне в гръб.

– Къде отиваме? – вика Кармел дезориентирана.

– Вратата. Просто излез навън – крещим Томас и аз.

Докато стигна най-долното стъпало, Кармел и Томас вече са доста напред и тичат. Усещам как призракът се материализира вдясно от нас и се обръщам. Сега разбирам какво не е наред с формата на главата му – задната част е хлътнала навътре. Виждам също така, че държи вилата.

Точно преди той да я хвърли, аз изкрещявам нещо на Кармел. Явно е било правилната инструкция, защото тя се извръща да види какво става и се отмества леко вляво, точно преди зъбите на вилата да се забият в стената. Тя отваря уста и започва да пищи и най-после този звук ме сепва; замахвам и с камшично движение хвърлям камата. Тя разсича въздуха и се забива право в корема на фермера. За момент той ме поглежда, гледа в мен и право през мен, с безчувствени очи като локвички вода. Този път не чувствам нищо. Не се чудя къде ще го изпрати ножът ми. Не се чудя дали обиаманът все още го усеща. Когато призракът се изпарява като мараня, просто се радвам, че вече го няма. Той почти уби приятелите ми. Да върви на майната си.

Камата пада на земята с меко тупване и се навеждам да си я прибера, преди да отида при Кармел, която още пищи.

– Кармел! Ранена ли си? Уцели ли те? – крещи Томас.

Той оглежда тялото ѝ, докато тя се клати напред-назад в паника. Вилата е минала на милиметри. Толкова близо, че един от зъбите е пробил ръкава на палтото ѝ, приковавайки я за стената. Пресягам се и издърпвам вилата, а тя отскача настрани и отупва палтото си сякаш е мръсно. В еднакви количества е изплашена и ядосана, когато крещи:

– Тъп гъз!

Май крещи на мен.

Камата е забита в обичайния си буркан със сол, заровена до дръжката в белите кристали. Утринното слънце влиза през прозореца и лъчите му се пречупват във всички посоки от стъклото на буркана, ярки и златни, почти като ореол. С баща ми обичахме да седим и да я гледаме, натъпкана в същия буркан, как се пречиства на лунна светлина. Баща ми шеговито я наричаше Ескалибур. Аз не я наричам никак.