– Ако искаш, остани за обяд, Кармел – казва майка ми.

Кармел се усмихва несигурно.

– Благодаря, г-жо Лоууд. Какво готвите?

– Не съм сигурна. Някаква измишльотина.

– Ще слезем след малко, мамо – казвам и минавам покрай Кармел, и после нагоре по стълбите.

През главата ми хвърчат въпроси по пътя към стаята ми. Какво прави тя тук? Какво иска? Защо не отиде да оправи нещата с Томас?

– И как мина срещата ти с Дерек? – питам, като затварям вратата.

Тя свива рамене.

– Горе-долу.

– Тоест не си заслужаваше да разбиеш сърцето на Томас, а? – изплювам аз.

Не знам защо се чувствам толкова предаден. Част от мен мислеше, че срещата с Дерек е просто прикритие и че няма да отиде наистина. Сега съм ядосан, искам просто да казва каквото има да казва, да ме пита дали ще останем приятели, за да ѝ кажа „не“, и да се маха от къщата ми.

– Дерек не е чак толкова лош – казва тя. Не мога да повярвам. – Но не е той причината. За нищо от това.

На половината път да я замеря със следващата си обида, устата ми се затваря. Тя ме гледа равнодушно, а извинението в погледа ѝ не е само за Томас. Кармел не е тук, за да обясни. Не е дошла да ме пита дали можем пак да сме приятели. Дошла е, за да ми каже, че вече не сме.

– Майка ми беше права – промърморвам. Късат с мен.

– Какво?

– Нищо. Какво става, Кармел?

Тя се помества нервно. Имала е нещо подготвено, някаква голяма реч, но сега, когато е тук, нещо не ѝ се получава. Фразите „аз никога“ и „просто“ падат от устата ѝ и аз се облягам на шкафа. Ще има няколко фалстарта, преди да си подреди думите. Чест ѝ прави, че не ми прави жални физиономии и не задава подвеждащи въпроси, които да ѝ дадат за какво да се хване. Кармел винаги е била по-корава, отколкото съм я мислел, но точно затова ми е необяснимо случващото се. Най-после тя ме поглежда право в очите.

– Няма как да го кажа, без да прозвучи егоистично – казва тя. – Аз съм егоист. И съм приела това.

– Добре – казвам.

– Радвам се, че познавам теб и Томас. И като изключим всички убийства – прави гримаса, – не съжалявам за нищо от случилото се.

Мълча си и чакам голямото „но“. А то идва.

– Но в крайна сметка мисля, че не искам да го правя повече. Имам цял един живот, планове и цели пред мен и неща, които не се връзват с всичката тази смърт и мъртъвци. Мислех, че мога и двете. Че мога да имам и двете. Но не е така. Затова избирам другото.

Брадичката ѝ е повдигната, готова е за битка, очаква да я атакувам. Но странното е, че аз не искам. Кармел не е обвързана с това по начина, по който аз съм, или дори Томас е. Никой не я е отглеждал да бъде вещица, никой не е смесвал кръвта ѝ със стомана преди кой знае колко стотици години. Тя има право на избор. И въпреки приятелството ми с Томас не мога да ѝ се сърдя за това.

– Знам, че е много лош момент – казва тя. – Покрай всичко, което се случва с Анна.

– Няма проблем – казвам. – И не е егоистично. Тоест егоистично е, но… е ок. Това, което не е правилно, е да хвърляш Дерек в лицето на Томас по този начин.

Тя клати виновно глава.

– Това беше единственото нещо, което ми хрумна, за да го накарам да се откаже от мен.

– Това беше много грубо, Кармел. Хлапето те обича. Знаеш го, нали? Ако говориш с него, той би…

– Се отказал? – тя се усмихва. – Не бих могла да го поискам от него.

– Защо не?

– Защото и аз го обичам.

Тя прехапва устна и се обръща. Скръстила е ръце толкова здраво, че почти се е прегърнала. Независимо как изглеждаше оня ден пред училище, решението на Кармел не е било лесно. Все още има колебания. Виждам как се въртят в главата ѝ. Иска ѝ се да попита дали не прави грешка, дали ще съжалява, но я е страх от отговора ми.

– Ще се грижиш за него, нали? – пита тя.

– Ще бъда до него, ако има нужда от мен. Ще му пазя гърба.

Кармел се усмихва.

– Пази го целия. Знаеш колко е смотан понякога.

Лицето ѝ с сгърчва и тя изтрива бузата си с бързо движение, може би бършейки сълза.

– Ще ми липсва, Кас. Нямаш представа колко ще ми липсва.

Ред е да отида при нея и да предложа най-неловката прегръдка, която някога е получавала. Но тя я приема, обляга се, имам чувството с цялата си тежест, на рамото ми.

– И ти ще ни липсваш, Кармел – казвам.

Томас, тук ли си?

Почуквам няколко пъти, но вратата се оказва отключена, когато натискам дръжката. Като надзъртам в къщата, не виждам нищо нередно. Морфран и Томас държат доста чисто като за двама ергени. Единственото възможно оплакване е, че някак успяват да умъртвят всички домашни растения. Подсвирквам на Стела, но не се изненадвам, че не идва. Колата на Морфран я няма, а тя винаги е с него в магазина. Затварям вратата след себе си и влизам навътре, минавам през кухнята. Приглушена музика се чува през затворената врата на спалнята на Томас. Почуквам кратко и завъртам дръжката.

– Томас?

– Здрасти, Кас.

Гледката не отговаря на очакванията ми. Той е станал, облечен е и е прав, ходи напред-назад от претрупаното си бюро до още по-претрупаното си легло. Навсякъде има разтворени книги и хвърчащи листове. Лаптопът му също е отворен, в средата на три препълнени пепелника. Гадост. Между пръстите си държи запалена цигара и димът го следва като бяла, полупрозрачна опашка.

– Звънях ти – казвам и пристъпвам вътре.

– Спрях си телефона – казва той и дърпа от цигарата.

Ръцете му треперят и не гледа към мен. Просто продължава да разлиства страниците. Явно така изглежда Томас размазан – пуши цигара от цигара и се е затрупал в проучвания. Откога ли не е ял? Или спал?

– Трябва да ги понамалиш – соча цигарата.

Той я поглежда, сякаш е забравил, че тя изобщо е там, преди да я загаси във вече препълнения пепелник. От това си действие малко се опомня, спира и започва да чеше глава като някой, който току-що се събужда от сън.

– Май бая цигари изпуших – казва той и облизва устни.

Когато преглъща, на лицето му се изписва отвращение и той избутва пепелника настрана.

– Гадно. Може би сега най-после ще ги спра.

– Може би.

– Така де, ти какво правиш тук?

Поглеждам го с недоумение.

– Да видя как си – казвам. – Минаха четири дни. Мислех, че в най-добрия случай ще дойда тук и ще те заваря с боядисана в черно коса да слушаш „Стейнд“.

Той се усмихва.

– Ами, за няколко дни бях на ръба.

– Искаш ли да говорим?

Неговото „не“ е толкова категорично, че почти отстъпвам назад. Но после свива рамене и клати глава.

– Извинявай. Щях да ти се обадя днес. Честно. Просто бях затънал до веждите в четене, мъчех се да намеря нещо полезно. Без особен късмет.

Иде ми да кажа, че не е имало нужда да го прави в такъв момент за него, но с нервния начин, по който чеше глава, на практика ми се моли да не го правя. Добре е да има какво да го разсейва, казва този жест. Нужно е да има нещо да го разсейва. Затова вадя от джоба си снимката на младия, облечен в роба Гидиън.

– Аз май имах малко късмет – казвам.

Томас я взима и я разглежда внимателно.

– Това е Гидиън – добавям, защото той сигурно няма откъде да знае; виждал е само една-две снимки на Гидиън, и то като много възрастен.

– Ножовете – казва Томас. – Изглеждат точно като твоя.

– Нищо чудно един от тях да е моят. Мисля, че може това, което виждаме, да са хората, създали камата. Това ми казва интуицията.

– Мислиш? Откъде я взе?

– Някой ми я прати по пощата от адреса на Гидиън.

Томас изучава снимката отново. Когато го прави, забелязва нещо, което кара веждите му да се извият пет сантиметра нагоре.

– Какво има? – питам аз, а той започва да рови из книгите в стаята, като разхвърля всичко наоколо.

– Не знам дали значи нещо – отговаря той. – Но имам чувството, че съм виждал това някъде.

Прелиства папка с ксерокопия, черно мастило се размазва по пръстите му. „Ето!“ Той вади няколко листа, защипани с кламер, и прехвърля страниците, докато очите му се разширяват.