– Томас, какво прави той? – крещя аз.

Това беше грешка. Не трябваше да оставям въздуха да напуска дробовете ми. Те са се свили твърде много, за да поемат нов. Напевът превзема всичко. Очите ми горят. Не мога да дишам. Не мога да вдишам или да издишам. Всичко замръзва. Усещам тротоара под коленете си. Паднал съм.

Съзнанието ми вика за помощ към Томас, но вече го чувам, шепне напев в противодействие на другия. Този на нападателя ни е само думи и ларинкс; този на Томас е по-дълбок и пълен с мелодия. Постепенно Томас се чува все по-ясно, извисява глас над другия, който започва да се запъва и да диша тежко. Дробовете ми се отпускат. От резкия приток на въздух в гърлото ми и на кръв в мозъка ми се разтрепервам.

Томас не спира, въпреки че фигурата, която ни нападна, се е превила на две. Едната му ръка се вдига във вяла защита, а звукът, с който засмуква въздух, е остър и тънък.

– Спри!

Вдигам ръка и Томас спира напева си. Не проговорих аз.

– Спри, спри! – проплаква фигурата и маха с ръце да се отдръпнем. – Печелите, ок? Печелите.

– Какво печелим? – виквам аз. – Какво се опитваше да направиш?

Фигурата се отдръпва назад бавно по тротоара. Между тежките вдишвания се чува нещо като накъсан смях. Фигурата излиза под светлината на уличната лампа, стискайки гръдния си кош, и сваля качулката на суитшърта си.

– Момиче е – изтърсва Томас и аз го сръгвам.

Но е прав. Момиче е, стои пред нас с кариран каскет и изглежда доста невинно. Дори се усмихва.

– Сбъркали сте улицата – казва тя.

Акцентът ѝ звучи като този на Гидиън, но повече завалва думите.

– Ако търсите Гидиън Палмър, по-добре ме последвайте.

Момичето се обръща на пети и тръгва без колебание. Просто така тръгва, сякаш забравила, че преди две минути ни се нахвърли и се опита да ме убие. Очаква да я последваме, преценява, че нямаме друг избор, ако искаме да стигнем при Гидиън, преди краката ни да откажат. И ние наистина тръгваме след нея, леко резервирани. Това поведение плюс това, че ни нападна, показва, че е бая дръзка, или поне нагла. Гидиън би казал така, нали?

– Само две улици по-надолу сте – казва тя. – Но тук две улици имат доста сериозно значение.

Ръката ѝ сочи дясно и завиваме заедно.

– Насам са благопристойните къщи.

Взирам се в гърба ѝ. Под карирания каскет се спуска руса коса в стегната плитка. Стъпките ѝ излъчват увереност, както и факта, че не се тревожи, че вървим зад нея. Преди малко, под уличната лампа, не ни се извини. Не изглеждаше засрамена. Нито заради това, че ни нападна, нито дори заради това, че загуби.

– Ти коя си? – питам.

– Гидиън ме прати да ви посрещна на спирката.

Това не е точно отговор. Отговор наполовина. Нещо, което аз бих казал.

Майка ми му е казала, че идваме.

Тя свива рамене.

– Може би. А може би не. Не би имало значение. Гидиън щеше да знае. Той има навика да знае почти всичко. Не мислиш ли?

– А защо ни нападна? – пита Томас.

Въпросът идва през стиснатите му зъби. Хвърля ми кръвнишки погледи. Не мисли, че трябва да ѝ се доверяваме. Аз ѝ нямам доверие. Просто я следвам, защото се загубихме.

Тя се засмива; звукът е весел и момичешки, но не е писклив.

– Нямах такова намерение. Но като размаха този нож в стил Дънди Крокодила, не можах да устоя на малко търкал.

Извръща се леко и ми хвърля дяволита усмивка.

– Исках да видя какво представлява този убиец на призраци.

Нелепо е, но част от мен иска да ѝ се обяснява, да кажа, че не съм във форма заради часовата разлика и умората от полета, че съм спал само час. Но не ми е работа да я впечатлявам. Не бива да ми пука. Просто наперената ѝ усмивка ме кара да го искам.

Улицата, по която вървим сега, ми е много по-позната от предишните. Минаваме покрай къщи с тухлени огради и ниски, железни врати, добре окастрени живи плетове между тях и хубави коли паркирани отпред. Бели и жълти светлини се процеждат през дръпнати завеси, а покрай основите има лехи от цветя, чашките още не са се затворили за през нощта.

– Тук сме – казва тя и спира толкова рязко, че почти се блъскам в гърба ѝ.

Една тръпчинка в бузата ѝ ми казва, че го е направила нарочно. Това момиче бързо се набира по последните ми нерви. Но когато ми се усмихва, трябва с усилие да държа мирни крайчетата на устата си. Вдига резето и задържа вратата да минем с изопачен жест на гостоприемство. Спирам за секунда, само колкото да отбележа, че къщата на Гидиън не се е променила много, а може би дори изобщо. После тя изприпква до входната врата, за да я отвори. Влиза, без да чука.

Намъкваме се в антрето на Гидиън, като вдигаме достатъчно шум, за да накараме стадо водни биволи да се изчервят, куфарите ни се блъскат в стените, а обувките ни скърцат по дървения под. Пред нас, през тесен коридор, се вижда кухнята. Мервам чайник на печката, бълващ пара. Чакал ни е. Гласът му стига до мен, преди да видя лицето му.

– Намери ги най-после, а миличка? Точно щях да звъня на „Хийтроу“ да запитам какво става с полета.

– Малко се бяха ошашавили – отговаря момичето. – Но са живи и здрави.

„Не и благодарение на теб“, мисля си аз, но Гидиън излиза зад ъгъла и това да го видя на живо – за пръв път от нещо като десет години – ме спира на място.

– Тезеус Касио Лоууд.

– Гидиън.

– Не трябваше да идваш.

Преглъщам. Напредналата възраст не е отнела нищо от тежестта на гласа му, нито от стоманата в гръбнака му.

– Откъде знаеше, че идвам? – питам аз.

– По същия начин, както знам всичко – отговаря той. – Имам шпиони навсякъде. Не забеляза ли как се движат очите на картините в къщата ти?

Не знам дали да се усмихна или не. Беше шега, но не звучеше като такава. Не съм бил тук от повече от десет години, а имам чувството, че всеки момент ще ме изритат.

– Ъъ, аз съм Томас Сабин.

Браво, Томас. Гидиън може да издържи само няколко секунди преди английските му маниери да го превземат. Приближава се и стиска ръката му.

– Този е опасен – казва момичето от кухнята, където стои със скръстени ръце.

Сега, на по-силна светлина, виждам, че е горе-долу наша възраст или малко по-малка. Очите ѝ са бързи и тъмнозелени.

– Щеше да ми пръсне сърцето. Нали каза, че той не движи с черни магове.

– Не съм никакъв черен маг или нещо подобно – казва Томас.

Изчервява се, но поне не пристъпва от крак на крак.

Гидиън най-после ме поглежда отново и не мога да преодолея импулса си да сведа поглед. Имам чувството, че минават часове, преди да въздъхне уморено и да ме придърпа в прегръдка. Годините не са отнели и силата на хватката му. Но е странно да съм достатъчно висок, че главата ми да е над рамото му, а не притисната в стомаха му. Някак ми е тъжно, но не знам точно защо. Може би защото е минало толкова много време. Когато ме пуска, в очите му виждам обич, която стиснатата му челюст не успява съвсем да замаскира. Но се опитва.

– Същият си – казва той. – Само малко издължен. Ще трябва да простите на Джеси.

Извръща се и прави знак на момичето да дойде.

– Тя има навика да поздравява първо с юмруци.

Когато той протяга ръка, тя се настанява леко в прегръдката му.

– Тъй като предполагам, че е била твърде груба, за да го направи, ще я представя. Тезеус, това е Джестин Риърдън. Племенницата ми.

Единственото нещо, което ми идва да кажа, е:

– Аз дори не знаех, че имаш племенница.

– Не бяхме близки – свива рамене Джестин. – Доскоро.

Гидиън ѝ се усмихва, но усмивката му е като ледена висулка. Истинска е, но и не е и ми минава през ума, че тази Джестин изобщо не е племенница на Гидиън, а му е гадже или нещо такова. Но това не е редно. От това даже леко ми се повръща.

– Ще ни оставиш ли за минутка, моля те, миличка? Сигурен съм, че Томас и Тезеус имат нужда от малко почивка.

Джестин кима и се усмихва с прибрани устни. Погледът ѝ се задържа върху мен, развеселен и преценяващ. Какво ме гледа? Всеки изглежда супер зле след презокеански полет. Когато тя си тръгва, без да каже довиждане, Томас извиква „Лека нощ“ нарочно силно след нея и извърта очи. Която и да е тя, успешно влезе в черния му списък.