– Разбрано – казвам аз, а Джестин се усмихва.

Усмивката ѝ ме успокоява. Тя не е злопаметна; можеш да спориш с нея, без да я превръщаш в свой враг. През половината от времето, откакто я познавам, ме кара да искам да я удуша, но това ми харесва.

– Трябва да тръгваме след малко – казва тя. – Да не ни хване тъмното.

След още час и кой знае колко още километри Джестин започва да забавя ход. От време на време се спира и оглежда гората във всички посоки. Мисли, че сме стигнали достатъчно навътре. Сега започва да се притеснява, че знакът няма да е там. Когато се изкачва на билото на малък хълм, всички сваляме раниците си и сядаме, докато тя се оглежда. Въпреки че сме с подходящи обувки и в сравнително добра форма, всички сме уморени. Кармел разтрива коленете си, а Томас раменете си. И двамата са леко бледи и изпотени.

– Ето го – казва Джестин с тон, който иска да покаже, че винаги е знаела, че ще е там.

Тя се обръща към нас триумфално, с лукав блясък в очите. Виждам го надолу по пътеката, в дърветата край нея: черна панделка, завързана за ствола на едно дърво, на около пет метра над земята.

– Там ще се отклоним от пътеката – казва ни тя. – И от другата страна ще е орденът. Гидиън каза, че е само два часа през гората. Само още няколко километра.

– Ще се справим – казвам на Томас и Кармел и те се изправят, поглеждат към панделката и се опитват да превъзмогнат тревогата си.

– Сигурно в гората поне ще ходим на по-меко – казва Томас.

Джестин се усмихва.

– Точно така. Хайде.

Това е вековна гора – казва Джестин, след като гледката постепенно се сменя от поляни и шишарки към широколистни дървета и паднали стволове, покрити с мъх.

– Красиво е – казва Кармел и е права.

Дървета се извисяват над главите ни, а в краката ни шепти одеяло от ниски папрати и мъх. Всичко наоколо е зелено или сиво. Там, където се подава почвата, тя е черна като катран. Светлината се процежда през листата, пречупва се от гладките им повърхности и засилва цветовете и очертанията. Единствените звуци идват от нас, вулгарни натрапници, чиито крака ходят слепешката и мачкат всичко наоколо и чиито брезентови раници се закачат и чупят клонки.

– Вижте – казва Томас. – Ето още един знак.

Вдигам поглед. Черна дървена табела е закачена за един дънер. С бяла боя е изписана фразата: „По света има много красиви места“.

– Доста странно – казва той и всички свиваме рамене.

– Излъчва смирение. Сякаш знаят, че тази гора е красива, но не е най-красивата – коментира Кармел.

Джестин се усмихва на репликата, но като минаваме покрай табелата, нещо започва да гъделичка съзнанието ми. Образи започват да прескачат в съзнанието ми, несвързани, измислени неща, които не съм виждал наистина, като страници в книга.

– Знам това място – казвам тихо точно в същия момент, когато Томас сочи и казва:

– Там има още един.

Този път пише: „Спомнете си любовта на семейството“.

– Доста са напосоки – казва Кармел.

– Изобщо не са напосоки, ако знаеш къде сме – казвам аз и всички ме поглеждат напрегнато.

Не знам с какъв акъл Гидиън ни е пратил тук. Като го видя в ордена, може просто да му извия врата. Поемам дълбоко дъх и се ослушвам; абсолютното нищо се блъска на талази в тъпанчетата ми. Не пеят птички, не притичват катерички. Дори вятърът не свири. Полъхът е заглушен от плътността на дървесната маса. Под пласта чист въздух носът ми едва го усеща, смесен с дъха на глинеста почва и гниещи растения. Това място е осеяно със смърт. За това място съм чувал само от шарлатани като Руди Бристол-Маргаритката, място, което се е превърнало в страшна история за лагерния огън.

Гората на самоубиеца. Ходя през шибаната Гора на самоубиеца заедно с две вещици и нож, който привлича мъртвите като скапан морски фар.

– Гората на самоубиеца? – изскимтява Томас. – Как така Гората на самоубиеца?

Което, разбира се, предизвиква взрив от подобни тревожни въпроси от страна на Кармел и дори няколко от Джестин.

– Ами така, точно както ви звучи – отговарям и се взирам мрачно в безполезните табели, които реално не вършат никаква работа да променят решението на дошлите тук. – В тази гора хората идват, за да умрат. Или, по-точно, за да се самоубият. Идват от цял свят. Да вземат свръхдоза, да си прережат вените или да се обесят.

– Това е ужасно – казва Кармел.

Прегръща раменете си и се приближава до Томас, който също се накланя към нея, като изглежда достатъчно позеленял да е в тон с мъха наоколо.

– Сигурен ли си?

– Мисля, че да.

– Ужасно е. И единственото, което са направили, е да сложат тези смотани табели? Трябва да има… патрули или… лекари, или нещо.

– Представям си, че има патрули – казва Джестин. – Само че за да събират телата, а не за да предотвратяват самоубийствата.

– Какво значи „представяш си“? – питам. – Не ми казвай, че не си знаела откъде ще минем. Щом аз го знам от другата страна на земното кълбо, ти трябва да го знаеш като нещо в задния ти двор.

– Ами, разбира се, че бях чувала – казва тя. – От момичетата в училище и разни подобни. Но не мислех, че реално съществува. Беше като историята за гледачката, която вдига телефона и обажданията идват отвътре в къщата. Като Баба Яга.

Томас клати глава, но няма причина да не ѝ вярваме. Гората на самоубиеца не е нещо, за което полицията би искала да се говори публично. Повечето хора идват просто за да се самоубият.

– Не искам да минавам през нея – заявява Кармел. – Просто… не ми се струва редно. Трябва да заобиколим.

– Няма откъде да заобиколим – казва Джестин.

Но, разбира се, че трябва да има. Не може Гората на самоубиеца да граничи с нищото.

– Трябва да минем през нея. Ако се отклоним, може да се загубим, а ти беше права, като каза, че има километри и километри гора, в която може да умрем. Не ми харесва идеята да ставам още едно мъртво тяло в гората.

Последното изречение прави силно впечатление на Томас и Кармел и очите им започват да шарят по дърветата наоколо. Явно аз ще съм решаващият глас. Ако опитам да намеря друг път и да заобиколим, Джестин ще дойде с нас. И може би така трябва да направя. Но няма. Защото този призрак в хана не беше тестът, който орденът е планирал. Това е тестът. А и вече стигнахме дотук.

– Просто стойте близо един до друг – казвам аз и надеждата изчезва от изражението на Кармел. – Едва ли ще е нещо по-страшно от това да видим няколко трупа. Само бъдете нащрек.

Сменяме формацията, аз вървя напред, Джестин най-отзад, а Томас и Кармел по средата. Когато минаваме покрай втората табела, не мога да се отърся от чувството, че влизаме в черна дупка. Но това е чувство, с което вероятно трябва да свикна.

Десет напрегнати минути минават, преди да видим първото. Кармел ахва, но това е само купчина разпилени кости, ребра и част от ръка, покрита с мъх.

– Няма нищо – шепне Томас, докато аз не отмествам поглед, за да съм сигурен, че скелетът няма да се сглоби наново.

– Има нещо – шепне Кармел в отговор. – По-лошо е. Не знам защо, но е по-лошо.

Права е. Красотата на гората изчезва. Остават само нещастие и тишина. Изглежда невероятно, че някой би искал да прекара последните си часове тук, и се чудя дали гората ги примамва с фалшив ветрец и лъчи светлина, сложила маска на спокойствие, цяла система от корени и надвиснали клони като някакъв скапан хищен паяк.

– Скоро ще излезем – казва Джестин. – Едва ли ни остава повече от километър и половина. Просто трябва да се движим на североизток.

– Права е – казвам, прескачайки един дънер. – След още половин час ще сме излезли.

Още едно тяло се появява в периферното ми зрение, по-пресен труп, все още цял, дрехите още стоят. Виси от клоните на дърво. Виждам го само в профил и продължавам опитно да гледам напред, докато следя всяко движение, чакам счупеният врат да се завърти рязко в наша посока. Нищо. Подминаваме го и се оказва просто още едно мъртво тяло. Просто още една загубена душа.