Маршът ни продължава, гледаме стъпките ни да са тихи, а в същото време ни се иска да тичаме. В тези гори е пълно с трупове, един върху друг, някои на камари, други разхвърляни тук-там. Човек в костюм и вратовръзка лежи облегнат върху ствола на паднало дърво, неподвижен, устата му е широко отворена сякаш се прозява, а очните кухини са черни. Иска ми се да се протегна и да хвана Кармел за ръката. Трябва да измислим как да се държим един за друг, докато ходим.

– Я ми кажи пак защо си причиняваш всичко това – казва Джестин от края на колоната ни. – Гидиън ми разказа малко, а после и Томас ми каза още. Но ми кажи пак. Защо ти е всичко това, заради едно мъртво момиче?

– Това мъртво момиче ни спаси живота – отговарям.

– И аз така чух. Но това просто значи да палиш свещ и да кимаш благодарно от време на време. Не се очаква от теб да прекосиш океан и да ходиш през гора от мъртъвци само за да намериш път към оня свят и да я измъкнеш оттам. Тя го е направила нарочно, нали?

Оглеждам се наоколо. Не се виждат тела за момента.

– Не и като тези – казвам. – Тя направи каквото трябваше. И се озова на грешното място.

– Където и да е, тя така си го е направила – казва Джестин. – Знаеш това, нали? Знаеш, че там, където е, не е това, което повечето хора мислят за рай и ад. Просто е извън. Извън всичко. Извън правилата, логиката и законите. Няма стойност, добро или лошо. Правилно или грешно.

Забързвам ход, въпреки че краката ми са като преварени макарони.

– Откъде знаеш? – питам, а тя се смее без глас.

– Не знам. Просто така са ме учили; така са ми казвали.

Поглеждам през рамо Томас, който свива рамене.

– Всяка доктрина си има собствена теория – казва той. – Може би всички са верни. Може би нито една не е. Откъде да знам, да не съм философ.

– Какво би казал Морфран?

– Той би казал, че всичките сме идиоти да ходим през Гората на самоубиеца. Сигурни ли сме, че вървим в правилната посока?

– Да – казвам, но в момента, в който ме пита, вече не съм сигурен.

Светлината тук е странна и не мога да следя слънцето. Струва ми се, че вървим в права линия, но всяка линия може да завие и да стигне началото си, ако ходиш достатъчно дълго. А ние ходим вече доста дълго.

– И – казва Джестин след няколко минути напрегната тишина. – Всички вие сте били приятели с това мъртво момиче?

– Да – казва Кармел.

Тонът ѝ е рязък. Иска Джестин да млъкне. Не защото се обижда, а защото предпочита цялото ни внимание да бъде насочено към дърветата и труповете. Но засега са само трупове. Акри след акри разложени тела. Неприятно е, но не е опасно.

– А може би повече от приятели?

– Проблем ли имаш с това, Джестин? – пита Кармел.

– Не – отговаря Джестин. – Нямам проблем. Просто се чудя какъв е смисълът? Дори да не умрете, опитвайки се да я измъкнете и да успеете да я върнете, не е като да могат с Кас да се установят и да си направят семейство.

– Може ли просто да млъкнем и да се измъкнем от тази мъртва гора? – избухвам аз и гледам да държа погледа си право напред.

Защо говорим за това, при условие че умрели хора висят от клоните на дърветата като топки на коледна елха? Да се концентрираме в настоящия момент изглежда по-важно, отколкото да се впускаме в теории.

Джестин не млъква. Продължава да бърбори, просто не на мен. Вместо това говори тихо с Томас, поддържа разговор за Морфран и магии. Може би го прави, за да покаже, че не мога да ѝ казвам какво да прави. Но аз мисля, че го прави, за да замаскира нарастващата си нервност. Защото вече ходим твърде, твърде дълго, а не му се вижда краят. И все пак краката ни продължават да се движат напред, а общата ни мисъл е, че не може да остава много. Може би ако го мислим достатъчно, ще се окаже вярно.

Минаваме още почти километър, преди Кармел да прошепне.

– Не се движим в правилната посока. Трябваше вече да сме стигнали.

Ще ми се да не беше казвала нищо. Потното ми чело лъщи от паника. През последните пет минути си мисля същото нещо. Минахме твърде много път. Или Джестин бърка, като ни каза колко дълъг е пътят, или Гората на самоубиеца си е разтеглила размерите. Пулсът в гърлото ми казва, че е второто, че сме влезли навътре и сега не иска да ни пусне. Може пък хората да не идват тук, за да се самоубият. Може би го правят, след като гората ги накара да полудеят.

– Спри – казва Кармел и ме дърпа за ризата. – Въртим се в кръг.

– Не се въртим в кръг – казвам. – Може да сме се прецакали, но поне това знам. Ходя в права линия, а последно, като проверявах, и двата ми крака бяха еднаква дължина.

– Виж – казва тя.

Ръката ѝ се стрелва над рамото ми и сочи едно дърво. Вляво от мен, един труп виси от клон с черно найлоново въже около врата. Облечен е в ленена жилетка и съдрана риза. Единият крак липсва.

– Видяхме го и преди. Същият е. Помня го. Ходим в кръг. Не знам как е възможно, но е така.

– Мамка му.

Права е. И аз го помня този. Но нямам представа как сме успели да се върнем тук.

– Това е невъзможно – казва Томас. – Щяхме да сме усетили, че сме се отклонили толкова много.

– Няма да минавам пак оттам – клати глава Кармел.

Очите ѝ са подивели, зениците са станали на точки.

– Трябва да потърсим друг път. Друга посока.

– Има само един път към ордена – намесва се Джестин и Кармел се засилва към нея.

– Ами, може и да не отиваме при ордена! – снижава глас. – Може и да не ни е работа да ходим там.

– Не се паникьосвайте – е единственото, което ми хрумва да кажа.

Само това е важно. Не мога да разбера как тази гора се разширява. Не мога да разбера как съм се отклонил толкова, че съм се върнал пак в изходна точка. Но знам, че ако някой от нас се паникьоса сега, това ще е краят. Който първи побегне, ще освободи страха във всички останали, като изстрел на стартова права и всички ще се втурнем да бягаме. Ще се изгубим и ще се разпръснем, преди дори да разберем какво правим.

– О, не.

– Какво? – питам, поглеждайки Томас.

Очите му са големи колкото пържени яйца зад стъклата на очилата. Гледа над рамото ми. Обръщам се. Трупът си е там, виси от дървото, долната челюст е увиснала, а кожата се свлича. Очите ми сканират картината, но нищо не помръдва. Трупът просто си виси. Само че – премигвам за секунда – е станал по-голям. Само дето не е станал по-голям. А се е приближил.

– Движи се – прошепва Кармел и сграбчва ръкава ми. – Не беше там преди. А беше там.

Тя сочи.

– Беше по-далеч, сигурна съм.

– Може и да не е – казва Джестин. – Може би очите ти въртят номера.

Да. Това е разумно обяснение, което ме кара да искам да се напикая в гащите и да побягна с писъци. Просто сме в тази гора твърде дълго, това е. Реалността започва да се изкривява.

Нещо се движи зад нас, шумоли през листата и чупи клонки. Завъртаме се инстинктивно; това е първият звук откъм дърветата, който чуваме, откакто влязохме измежду тях. Каквото и да го произвежда, не е достатъчно близо, за да го видим. Папратите около един голям ясен сякаш се поклащат, но не съм сигурен дали наистина е така, или само ми се струва.

– Обърнете се!

От вика на Томас ме стяга скалпът, докато се завъртам. Трупът се е преместил пак. Поне три дървета по-близо е и този път виси, обърнат към нас. Облещените, разложени очи ни гледат с нещо, което почти напомня интерес. Зад нас дърветата отново зашептяват, но не поглеждам. Знам какво ще стане. Следващия път, като се обърна, тези разширени очи ще бъдат на сантиметри от лицето ми.

– Застанете в кръг – казвам, контролирам гласа си, доколкото мога.

Времето ни е ограничено. Движението в дърветата около нас вече е навсякъде и не спира. Всички трупове, покрай които минахме, идват насам. Сигурно са ни следили през цялото време и не ми се мисли как са обръщали глави след нас, като сме ги подминавали.

– Дръжте си очите отворени – казвам им, когато усещам раменете им до моите. – Ще се движим, колкото бързо можем, но внимавайте. И не се спъвайте.